Колин Форбис
Огнен кръст (9)

8.

Пристанището на Аркашон, на тридесет мили западно от Бордо, има форма на триъгълник и е почти изцяло отделено от стихията на Атлантическия океан от един тесен полуостров, който образува бариера. Единственият вход е откъм юг, минава се между върха на полуострова и един малък остров.

Изабел бе добре защитена от пронизващия вятър, облечена в дълъг до коленете тежък шлифер и с качулка на главата. До нея крачеше Нюмън в дрехите, купени току-що от няколко местни магазина. Носеше черна барета, тъмен френски балтон и спортни обувки. Подминаха „Казино дьо ла плаж“ и продължиха по крайбрежната улица, напълно изложена на вятъра. Беше пуста, а ураганът ги блъскаше с всичка сила. Изабел посочи към един кей.

— „Жете д’Ейрак“. Оттук през лятото тръгват лодките за Кан Фере. Още по на изток е пристанището. Можеш да видиш яхтите в него.

Нюмън погледна в далечината към гората от мачти, разлюляна под напорите на вятъра. Предишната вечер Изабел му бе показала пътя до един малък хотел край гарата, а след това той я беше закарал до апартамента на сестра й на крайбрежния булевард.

— Днес ли трябва да тръгнеш? — попита го натъжена тя.

— Непременно. Трябва да разбера някои неща. Разчитам, че ще останеш тук, докато се свържа с теб при сестра ти. В никакъв случай не припарвай до Бордо.

— Щом казваш — тя вирна брадичка срещу вятъра, за да покаже недоволството си. — През лятото мястото е неузнаваемо. Яхти от цял свят докарват тук богатите си собственици. Има даже и един странен кораб — корпусът му е разделен на две.

— Разделен на две? — Нюмън изведнъж се напрегна. — Можеш ли да го опишеш по-ясно?

— Ами аз не разбирам много от кораби. Но със сигурност е голям и луксозен.

— Името му?

— Нямам представа.

— Често ли идва тук? — настояваше Нюмън.

— Не знам. Но за разлика от милионерските частни кораби, той не пристига само през лятото. Виждала съм го с курс към пристанището по различно време през годината. Дори през ноември, както сега.

— И това е необичайно?

— Много даже. Яхтите на богаташите идват през лятото. Тогава е най-шик. Момичетата по плажа свалят сутиените, понякога и целите бански. Казиното е претъпкано. Също и нощният клуб „Етоал“. Веднъж отидох да го видя по настояване на сестра ми. Но повече няма да стъпя.

— Какво стана?

— Някакъв английски лорд започна усилено да ме сваля. Не приемаше никакви възражения. Явно си мислеше, че всяка французойка направо умира да легне с негова светлост. Не мога да си спомня името му.

Дръпнаха се малко от брега, когато вълните започнаха да връхлитат стената, като заливаха с потоци пяна парапета. Бяха толкова силни, че Нюмън можеше да се закълне, че каменните основи под краката му се тресат при всеки следващ удар.

— Обикновено не е толкова бурно — каза Изабел. — По-добре да се връщаме.

— Трябва да се качвам в колата. Време е да тръгвам. Стой в Аркашон, Изабел — реши да потисне молбата в гласа си, независимо от нейните чувства. — Не забравяй какво се случи в Бордо с Анри. А те знаят за съществуването ти.

— Лорд Дейн Доулиш — изведнъж рече тя. — Това е мъжът, който ме сваляше в „Етоал“.

Натиснал педала на газта докрай, Нюмън стигна в Бордо под небе, натежало като олово. Ниските облаци се носеха на изток като талази от сив дим. Преди да напусне хотела в Аркашон, той се бе обадил на летището, за да си запази място за полета до Париж. Запази място и за самолета от Париж до Хийтроу. Първо щеше да отиде в хотел „Пулман“ и да прибере куфара си. За другия — купен на старо и оставен в пансиона — не се тревожеше. А мизерната стаичка бе предплатил за две седмици.

Точно когато наближаваше гара „Сен Жан“, попадна в задръстване. Колите, опрели броня в броня, не помръдваха. Погледна часовника си. Все още имаше време да хване самолета на вътрешните авиолинии за Париж. Шофьорът на съседната кола се наведе през прозореца и се обърна към Нюмън:

— Не ходете в центъра. Там е ужас.

— В какъв смисъл?

Движението се възстанови, преди шофьорът да успее да му отговори. Нюмън сви рамене. Във Франция ужасът се превръщаше в начин на живот. Подмина „Площада на победата“ и установи, че пред него няма никакви коли. Улицата бе залята от зловещо изглеждаща тълпа. Извъртя волана, влезе в една странична улица и паркира реното си далеч от главната.

Заключи колата, изтича по обратния път. Тълпата изглеждаше още по-голяма. Една табела на стената рекламираше бар в същата сграда на първия етаж. Нюмън изкачи бързо стълбите, поръча си перно — колкото да има чаша в ръката, промуши се между разгорещените мъже и жени и стигна до прозореца, който гледаше към главната улица.

Отдолу пълчища маскирани хора, размахващи палки и бутилки, крещяха с пълно гърло.

За Франция… За Франция… За Франция? Да!… Евреи? Не!

Песента не стихваше нито за миг.

За Франция? Да! Евреи? Не!

Хванал чашата си, Нюмън продължаваше да наблюдава. Имаше неясното усещане, че някой умело дирижира това, което ставаше на улицата. Демонстрацията се превърна в дивашки бунт. Група мъже нахлуха в някакъв ресторант, смъкнаха дантелените завеси, започнаха да обръщат масите, преди клиентите да са успели да се измъкнат. Събаряха посетителите на земята. Мъже и жени — за тях нямаше значение. Терорът бе завладял улиците.

След като изпочупиха всичко вътре, бунтовниците се изляха навън, търсещи нов обект. Един от тях с флакон боя под налягане в ръка започна да пише по витрината. Огромните букви на думата ЕВРЕИН! покриха стъклото. Под тях остана името на собственика Бронщайн.

Нюмън бе успял да преброи около двеста маскирани мъже, беснеещи из улицата, когато малко по-нагоре спря фургонът на Силите за борба с безредиците. Полувоенната организация бе изпратила хора да обуздаят безумната тълпа. Безумна? Това, което последва, бе невероятно.

Наглед подивялата тълпа се прегрупира в няколко отделни ядра. Един звънец изпълваше всичко със звуците си като задействана алармена система. Предупреждение? Сигнал? Вместо да се оттеглят, новосформираните групи се втурнаха към фургона, откъдето излизаха униформените мъже, облечени в черни якета и шлемове и въоръжени с палки. Седмина от демонстрантите извадиха пистолети с къси и широки дула и се прицелиха във фургона. Изстреляха малки снаряди, които улучиха паважа пред колата и покриха всичко с облаци сълзотворен газ. Униформените мъже се запрепъваха, започнаха да кашлят, някои притиснаха ръце към възпалените си очи. Втори отряд от демонстранти, въоръжен с подобни пистолети, насочи дулата към ничията земя между размирниците и Силите на реда. Нови снаряди избухнаха върху уличната настилка. Димни бомби. Черен пушек плъзна встрани и нагоре.

Под прозореца на бара, в който стоеше Нюмън, двама мъже сграбчиха някакъв човек с телевизионна камера, а трети я взе от ръцете му, преди да е успял да я включи. Насочи обектива встрани и бавно обходи разбитите магазини, ресторанти и барове. Но не засне нито един от демонстрантите.

Когато той свърши с камерата, един от главорезите извади палката си и удари безпомощния оператор в тила. Оставиха го на бордюра, но той се свлече в канавката. Хвърлиха камерата в скута му.

Звънецът бе замлъкнал. Тълпата се раздвижи — организирана на групи, като войсково подразделение на учение. Половината изчезнаха в страничните улици. Останалите се качиха в големи покрити фургони, които пристигнаха откъм гара „Сен Жан“. Колите бързо напуснаха района.

Улицата изведнъж опустя. Униформените мъже, възстановяващи се от газовата атака, преминаха димната завеса, за да открият, че противникът им е изчезнал. Нюмън внимателно отвори прозореца и чу звука от ботушите, газещи сред купища изпотрошени стъкла. Мястото приличаше на бойно поле.

Барът беше притихнал, когато Нюмън разбута хората около себе си. Излезе от помещението и се затича надолу по стълбите, за да изпревари пристигането на Силите на реда. Продължи да тича по улицата, където бе паркирал, стигна до колата, отключи я, влезе и подкара към летището, далеч от главната улица.

Бе имал намерение да се отбие в „Пулман“ и да прибере багажа си. Отказа се. Единствената му цел сега беше да се измъкне от Бордо жив.

Съмняваше се, че този бе единственият бунт в града. Това, което видя, носеше всички белези на старателно организирана терористична кампания. Целите й — да изплаши до полуда населението. Да наруши равновесието му до състояние, в което то би приело всяка нова власт, стига да му обещае силно правителство, законност и ред. Всичко, което би му позволило да живее отново нормално и мирно. Стратегията беше сатанинска.

Приближи внимателно летището, за да е сигурен, че никой не се оглежда за него. Страхуваше се и от преследвачи, предрешени като агенти на тайните служби. Вероятно вече имаха номера на ситроена, който трябваше да върне в бюрото за коли под наем. Намали, като остави доста автомобили да го задминат. Когато влезе в района на летището, пред него имаше дълга опашка от коли, от които излизаха пътници. Нюмън изключи двигателя, извадя ключовете и се огледа.

Наблизо униформен мъж чакаше някого, застанал до празна лимузина. На лентата на шапката му бе изписано името на някакъв хотел. Нюмън взе сака си, излезе, приближи се към шофьора и заговори бързо, стиснал с пръстите си петстотинфранкова банкнота.

— Извинете, бихте ли ми помогнали? Ще изпусна полета си до Лион, а трябва да върна този ситроен в бюрото за коли под наем. Можете ли да го направите вместо мен? — Нюмън намигна. — Бедата е там, че ме чака най-търпеливата жена на този свят. Няма и да помисли да изтрае до следващия полет…

— Колко трябва да им се плати? — попита шофьорът, заковал поглед в банкнотата.

— Нищо. Всичко е платено в аванс, както обикновено…

— Бензин?

— Използвал съм много по-малко от платения.

Нюмън подаде парите.

— Много е, но по-дребни нямам. Обаче това, дето ме чака в Лион, си заслужава разходите.

— За мен ще бъде удоволствие, сър…

Банкнотата изчезна в дрехите на шофьора. Той изтича към ситроена, а Нюмън бързо влезе в сградата, но веднага забави крачка. Двама мъже в шлифери и шапки стояха прави до едно от кафенетата. Стойката им беше някак прекалено изправена, приличаше на военна. Той дръпна надолу баретата и бавно тръгна към гишето. Завериха билета му. Нюмън остави сака си на лентата и се отправи към изхода за полета до Париж.

Успокои се, едва когато машината на „Ер Интер“ се издигна във въздуха. Нямаше намерение да се мотае в Париж. Възможно най-скоро щеше да се качи в самолета за Лондон. Докато се отдалечаваха от земята — равно поле от зелени и сиви петна, той се молеше на Бога Изабел да е в безопасност в Аркашон.