Колин Форбис
Огнен кръст (18)

17.

Докато пътуваше към Парк Кресън в своя форд ескорт, Туийд не спираше да се тревожи. Прекалено много хора бяха отишли в Гренвил Грейндж тази сутрин. Пола трябваше да избере друго време за интервюто си с Доулиш.

Тревогата му бе нараснала, когато влезе в Лондон. Взе решение, преди да паркира пред щаба си. Втурна се по стълбите, връхлетя в кабинета и веднага започна да дава нарежданията и на Моника:

— Слушай внимателно, спешно е! — Той погледна часовника — 12.30. Пола имаше среща в дванадесет. — Потърси телефонния номер на лорд Дейн Доулиш в имението Гренвил Грейндж край Олдбърг. Запиши го точно и ми го дай.

Чак сега свали палтото си, седна зад бюрото и отвори някаква папка. Не можеше да прочете и ред от документите в нея. Моника още не бе открила номера — нямаше го в указателите. Прекъсна разговора с централата и се обади на един приятел на Туийд в Специалния отдел. Пет минути по-късно затвори телефона, записа номера на лист от бележника си, откъсна го и го занесе на Туийд.

— Съжалявам, че ми отне толкова време…

— Важното е, че все пак го откри. Сам ще набера. Вероятно ще трябва да премина през стена от всевъзможни секретари…

* * *

Когато Доулиш я сграбчи за ръката, Пола реагира спокойно. Обърна се към него с леден глас:

— Ако не ме пуснете, ще си тръгна веднага. А статията ми няма да ви хареса. Особено със заглавие като „Лорд Доулиш малтретира жени“. Мисля, че съвсем няма да се отрази добре на реномето ви.

Доулиш пусна китката й. Лицето му беше налято с кръв, но повтори въпроса си малко по-тихо:

— Кой, по дяволите, ви накара да ме питате за оръжейния бизнес? Преди десет минути друг човек ми сервира същото.

— С този друг човек нямам нищо общо. Работя сама, за ваше сведение. А причината да ви задам въпроса е очевидна — вие наистина ръководите оръжейни фабрики. Винаги си правя домашните, преди да интервюирам някого. Може би предпочитате да избягвате темата, Доулиш?

— Нищо не избягвам. Но аз контролирам и цели вериги от супермаркети в Северна Америка и именно те са основният ми източник на доходи — Доулиш се наведе към нея. — Аз храня хората. Оръжията са нещо странично. Но предполагам както всички журналисти и вие търсите само сензации — завърши подигравателно той.

— Търся обективност. Занимавате се наистина с много неща. Точно това искам да отразя в материала си. Търговски вериги, финансиране на подводни проучвания. Вероятно ще се концентрирам върху последното. Необичайно е, затова.

— Имам ли думата ви? — излая Доулиш.

— Ама вие глух ли сте? Вече ви казах какво мисля да направя.

— Харесват ми смелите момичета — гласът му отново стана приятелски. — Половината ми от времето отива да карам разни тъпанари да изпълняват правилно нарежданията ми. Но това е единственият начин. Не трябваше да изпускам нервите си. Вие сте достатъчно интелигентна. Но малко преди да се срещнем, отвън имахме един неприятен инцидент. Съжалявам. Моля да ме извинете — той се усмихна. — Искате ли да изпием по чаша вино за помирение? По-късно ще ви разведа из къщата. Горе имам няколко интересни картини.

„Горе? Там явно са спалните. Започваме отначало.“ — помисли си Пола и поклати глава.

— Ако не възразявате, ще остана на кафе.

— Горе също могат да ви сервират кафе — настоя Доулиш. — Имам един Рубенс, който сигурно ще намери място в статията ви.

— Не харесвам Рубенс.

— Откъде получихте информация за малкия ми оръжеен бизнес? — изведнъж изстреля той.

Пола замълча. Усещаше, че ситуацията може да вземе неприятен обрат. Доулиш беше от мъжете, които не се оставят да бъдат надвити от жена. Изражението и поведението му отново бяха станали агресивни. Телефонът иззвъня. Доулиш сви с досада устните си и вдигна слушалката.

— Кой ме търси, по дяволите? Кой? Ясно. Няма начин, свържете ме. Доулиш на телефона…

— Говори главен инспектор Букенън. Знам, че при вас е Пола Грей — започна от другата страна на линията Туийд. — Искам незабавно да се върне в хотел „Браднъл“, за да бъде разпитана. Повтарям, незабавно!

— Моментът не е много удобен, точно сега…

— Направете го удобен. Разследвам убийство и това е много по-важно от удобството на някого. Извикайте я на телефона. Веднага!

Доулиш се намръщи. Сложи ръка върху слушалката, но реши още веднъж да опита да отложи тръгването на Пола:

— Ако можете да изчакате около час…

— Мога да изпратя патрулна кола да я вземе! Започвам да се замислям върху нежеланието ви да съдействате.

— Един момент.

Доулиш подаде слушалката на Пола.

— Главен тежък инспектор Букенън настоява да говори с вас. Сам ще ви предаде съобщението си — произнесе го високо и ясно, за да се чуе и от другата страна на линията.

— Мис Грей? — започна бързо Туийд. — Говори главен инспектор Букенън. Ако обичате, тръгнете веднага към хотел „Браднъл“. Трябва да ми дадете някои допълнителни сведения… — Туийд заговори тихо със собствения си глас. — Веднага се махни оттам. Не ми харесаха тонът и настроението на Доулиш.

Пола успя да не издаде изненадата си. Преди малко можеше да се закълне, че говори с Букенън.

— Добре, главен инспектор. Не виждам с какво мога да ви помогна, но тръгвам незабавно, щом настоявате. До половин час ще съм пристигнала. Дочуване.

Тя постави обратно слушалката и пусна в чантата си бележника и писалката. Изправи се, изтича до гардероба, взе палтото си, преди да я е настигнал Доулиш, и се обърна.

— Сигурна съм, че събрах достатъчно материал за статията си. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

Доулиш пъхна ръка в джоба на бричовете си. Изглеждаше мрачен и недоволен. Застанал неподвижен като дървена фигура, той попита:

— За какво беше това обаждане? Да не сте загазили?

— Неотдавна открих тялото на момиче, удушено в блатата край Олдбърг.

— Четох затова. Карин… — той щракна с пръсти. — Карин. Някоя — си.

— Роузуотър.

Очите му отново приличаха на два куршума. Пола продължи:

— Германка, женена за англичанин. Никой не може да проумее защо са я убили.

— Вероятно психопат. По-добре тръгвайте, да не закъснеете за господин Главно ченге. Интересно как е разбрал, че сте тук.

— Знае, че съм отседнала в „Брандъл“. Трябвало е само да се заинтересува — питах хора от персонала как да стигна до Гренвил Грейндж, така че в хотела биха го упътили веднага — излъга с лекота Пола.

— Не забравяйте поканата ми за разходка с „Кати“ — подсети я Доулиш, докато я изпращаше през просторното фоайе към главния вход. — Ето ви визитката ми с прекия телефонен номер. Само, за Бога, не го публикувайте.

— Няма, обещавам — отвърна Пола и взе картичката с позлатени ъгли и щампован надпис.

— Просто ми се обадете, когато сте свободна — любезно настоя Доулиш с ръка на рамото й. — Ще се уговорим за най-удобното за вас време.

Вече й отваряше, когато Пола рязко обърна глава. Вдясно от нея, в дъното на големия вестибюл, една врата беше леко открехната. Тя успя да зърне лицето на мъж, който я наблюдаваше, и след това вратата се затвори.

— Карайте внимателно — шеговито я посъветва Доулиш и тя заслиза по стълбите към колата си.

Седна зад волана и въздъхна с облекчение. С властния си характер Доулиш бе успял да я изтощи. Запали двигателя и подкара към автоматично отварящите се врати. Промърмори на себе си:

— Слава Богу, че се обади Туийд…

Лорд Дейн Доулиш отиде до вратата в дясната част на вестибюла, отвори я и закова поглед в чакащия зад нея мъж.

— Дано не те е видяла, идиот такъв. Тръгвай с мен и ми докладвай, лейтенант Бертие.

В Парк Кресънт Моника с изумление гледаше Туийд. Току-що бе свършил разговора си с Гренвил Грейндж.

— През всичките тези години не съм и подозирал, че сте толкова добър имитатор — каза тя. — Имах чувството, че говори самият Букенън.

— О, аз имам скрити таланти — усмихна се кратко Туийд. — Сега трябва да действаме бързо. Свържи ме с Рене Лазал…

— Телефонът не се подслушва, Рене… — започна Туийд, когато чу гласа на французина.

— Моят също. Ситуацията тук е много сериозна…

— Работя по въпроса — увери го Туийд. — Заедно с по-голямата част от екипа, денонощно. Спешно ми трябват някои неща…

— Слушам те.

— Когато се видяхме тримата с Пола в Париж, ти ми показа няколко снимки от досието на един човек. Можеш ли да ми изпратиш веднага копия от тях? Интересуват ме следните лица: Жозет… разбираш за какво говоря, нали?

— Напълно. После?

— Майор Леми, Дьо Форж и Джийн Буржойн.

— Имаш ги. Сам ще ги извадя от негативите и ще ти ги пратя по куриер. Кодовата дума е „Версай“. Ще ти изпратя и още една снимка. На лейтенант Андре Бертие от хората на Леми. Вероятно е неговият офицер за свръзка, а може би и нещо друго. Това ли е всичко?

— Засега. Дръж ме в течение…

— Коя е Жозет? — попита Моника.

— Съпругата на генерал Дьо Форж. Когато Нюмън се върне във Франция, трябва да познава основните действащи лица.

— Няма ли да е опасно след всичко, което се случи при предишното му пътуване?

— Ще бъде много опасно, но доколкото познавам Боб, той ще настоява да се върне. Доста се тревожи за онова момиче, което се укрива в Аркашон — Изабел. А сега, докато говорех с Лазал, изскочи още нещо…

Той повтори думите на французина за лейтенант Бертие и й каза, че очаква снимката му.

— Звучи ми малко неясно. Какво имаше предвид Лазал?

— Нямам представа — каза Туийд бързо, прекалено бързо. — Що се отнася до връщането на Нюмън във Франция… — той отключи едно чекмедже и извади снимката на сержант Рей, която му бе дал Лазал. — Ела да погледнеш този индивид.

— Не ми харесва. Никак не ми харесва — каза Моника, след като разгледа внимателно лицето на снимката.

— Сержант Рей. Мисля, че чинът не отговаря на ранга му, вероятно е прикритие — експертът на Дьо Форж по взривни устройства. Нюмън трябва да има тази фотография, а когато му дойде времето, ще му изпратя и подкрепление. Всеки, който доближава Трети корпус или въобще Бордо, трябва да има снимка на това влечуго.

— Веднага ще направя копията…

— Не. Първо ме свържи с главен инспектор Кулман. Да се надяваме, че е в щаба си във Висбаден.

— Вие наистина не спирате — каза Моника и отиде до бюрото си да набере номера.

— Мисля, че не ни остава много време…

— Говори Кулман — представи се познатият гърлен глас. — Много се надявам, че никой не те подслушва.

— Никой, Ото. По тона ти разбирам, че нещо се е случило…

— Хванах една следа към групировката „Сигфрид“. С помощта на терористи от чужбина ще превърнат страната в ад, явно такива са плановете им.

— Конкретни улики?

— Да. Получих информация от един англичанин. Направихме обиск на съобщения адрес във Фрайбург. Открихме малък склад на оръжие и експлозиви. По-точно шест автомата „Калашников“, два килограма и половина експлозив „Семтекс“, часовникови механизми и всичко необходимо за направата на половин дузина бомби.

— Колко бяха терористите на „Сигфрид“?

— Николко. Птичето бе отлетяло. В апартамента не открихме нито един отпечатък от пръсти. Изчистили бяха толкова старателно, че си мисля дали не е имало жена с тях. Ти докъде стигна?

— Работим. Скоро може да имам новини за теб. Търпение, Ото. Онзи твой приятел — Щал — още ли е на същия адрес?

— Да.

— Между другото, обаждането на англичанина… Има ли нещо общо с „Името на Розата“?

— Да, би могло да се каже. Нека спрем дотук. Скоро може да те посетя в Лондон. Дори специалните служебни телефони понякога не са сигурни.

Туийд затвори. Беше разтревожен. Зловещата атмосфера в Париж сякаш бе обхванала и Висбаден. Духът на несигурност и недоверие, дори към собствените сътрудници, бе обзел мъже, пряко отговорни за работата на разузнавателните служби. Първо Лазал, сега и Кулман.

— Кой е Щал? — запита Моника.

— Дай ми един от секретните фишове. Благодаря. Щал е агент на Кулман, който работи под прикритие в Бордо… — Туийд говореше и попълваше фиша. — Записвам адреса, телефонния номер и френското име, с което официално се представя. Искам да оставиш в сейфа отделна папка за Нюмън. — Той й подаде готовия фиш. — Това отива в нея. Прибави и снимката на онова зловещо джудже сержант Рей, когато направиш копията в лабораторията.

— Ще бъде изпълнено. Какво означаваше подмятането за „Името на розата“?

— Кулман получил информация за една от тайните квартири на „Сигфрид“. Източникът е капитан Виктор Роузуотър. Казах ти, че се срещнахме с него в Базел. Пола смята, че е много подходящ за нашата работа.

— Като че ли е права.

Веднага след влизането си в дневната на Гренвил Грейндж Доулиш прие дълго телефонно обаждане от Ню Йорк. Застанал прав, лейтенант Бертие гледаше към пристана в края на поляната зад къщата. Към един от буйовете в широкия завой на реката беше привързана скъпа яхта. От нея се отдели моторна лодка с трима души на борда. Стигна до пристана, мъжете скочиха на брега, затичаха се нагоре по поляната и се скриха от погледа, когато заобиколиха къщата. Приличаха на добре трениран екип — около тридесетгодишни атлетични мъже, с пъргави и енергични движения.

— Добре, Бертие. Почвай. Какви новини носиш? Лейтенантът се завъртя на пети, намести тъмните си очила по-дълбоко в горния джоб на сакото и застана мирно. Гласът на Доулиш бе прозвучал рязко и грубо.

— Заповядано ми е да попитам кога ще пристигне следващата пратка.

— Пратка с какво?

Доулиш внимателно се вгледа в лицето на Бертие. Той не реагира, очите му останаха неподвижни и немигащи.

— Не зная, сър. Предавам ви буквално съобщението.

— Но можеш да се досетиш за какво става въпрос — настоя Доулиш.

— Не мога, сър. Заповядано ми е да ви задам определени въпроси и след това да предам отговорите на началниците си.

— В какво подразделение служиш, лейтенант? Чинът ти само лейтенант ли е? Или прикрива по-висок ранг?

— Лейтенант, сър. В инженерно подразделение. Мостове и така нататък.

— Ясно.

Доулиш не го показваше, но беше впечатлен. Мерките за секретност педантично се спазваха.

— Пратката ще бъде доставена след около три седмици. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Напълно. Благодаря, сър.

— Отпусни се, приятелю. Тук не си на служба. Налей си нещо за пиене. Натисни копчето в онази библиотека, до томчето със стара английска поезия.

— Не пия, когато изпълнявам служебни задължения, сър.

— Тогава налей на мен, по дяволите. Голям скоч. Педантизмът на французина започваше да го дразни. Никога не бе успявал да пробие ледената маска на Бертие. Само му дай заповед и той ще свърши всичко. Доулиш не можеше да проникне зад бронята, която Бертие поставяше около себе си, и това го изнервяше. Страхуваше се от малко хора, но присъствието на французина винаги го правеше неспокоен. Пое безмълвно чашата и изпи половината от уискито.

— Вторият въпрос, който трябва да предам — продължи Бертие, — е къде ще акостира пратката.

— В Аркашон… — Доулиш щеше да добави „както обикновено“, но се спря навреме. Възможно беше Бертие наистина да знае толкова малко, колкото показваше.

— И съобщението за точната дата на пристигане ще бъде изпратено двадесет и четири часа по-рано по вече установения начин?

— Точно така.

Доулиш замълча. Вгледа се отново в Бертие. Висок над метър и осемдесет, с масивно лице, стройна фигура, големи ръце, отпуснати близо до бедрата. Застанал почти мирно. Като на парад. Сини леденостудени очи. Прототипът на добре обучена машина.

— Кога тръгваш? — попита Доулиш.

— Наредено ми е да остана известно време, за да набавя определена информация. Отседнал съм наблизо.

На Доулиш му се искаше да попита къде наблизо, но се съмняваше, че ще му отговори. Вместо да рискува с човек, в чиито реакции не е сигурен, той просто кимна. Допи чашата си и стана.

— Уолтърс ще те изпрати…

Закрачи неспокойно из стаята, когато Бертие излезе. Хората винаги оставяха след себе си някаква атмосфера. Доулиш имаше чувството, че от Грейнвил Грейндж току-що си бе тръгнала смъртта.