Колин Форбис
Огнен кръст (37)

36.

Туийд седеше зад бюрото във временния си кабинет, когато телефонът иззвъня. Позна гласа на Моника.

— Казвай — подкани я той.

— Споменах ви, че ще се опитам да открия сведения за конструкцията на „Стоманеният лешояд“, построен в Норвегия. Нашият човек в Осло се обади. Извини се за закъснението. Искал да представи пълната картина.

— И каква е тя?

— Потресаваща. Докът, където построили кораба, изгорял до основи малко след като спуснали „лешояда“ на вода, за да отплува към Англия. Било истинска трагедия. Работниците, построили кораба, празнували ведно от помещенията. Вратите били затворени. Пожарът избухнал изведнъж и никой не успял да се спаси. Полицията предположила, че подпалването е умишлено, но не арестувала никого.

— Умишлено е, разбира се. Жестоко и ужасно.

— Не съм свършила. Връзката ни в Осло отишла в кантората на дизайнера, създал „Стоманеният лешояд“. Там казали, че в нощта на пожара някой проникнал с взлом в сградата и откраднал много от чертежите, включително тези на катамарана.

— Естествено…

— Още не съм свършила. Нашият човек попитал къде живее инженерът. Не живеел никъде. Колата му не се задържала на заледения път в планините и той свършил на дъното на дълбока пропаст. Мъртъв е.

— Разбира се. Много ти благодаря, Моника. Не се колебай да ми звъннеш пак, ако нещо изскочи…

Туийд затвори телефона и се облегна назад. Сега нямаше съмнение, че „лешоядът“ съвсем не е обикновен кораб. И това, което го отличава от останалите, е било толкова важно, че е трябвало да бъде запазено в тайна на всяка цена. Дори тази цена да е животът на целия състав на корабостроителницата. А и нелепата смърт на инженера, създал кораба. Било е ново брутално убийство, нищо повече.

Туийд отново се замисли върху доклада на Пола за преживяното край Дънуич, за кошмарното преследване през блатата, за смъртта на Карин Роузуотър. Нямаше да го забрави, докато онази малка подробност, която все му убягваше, не застанеше на мястото си в главата му.

Във вила „Форбан“ Бътлър намери задната врата отключена. Опита се да я отвори безшумно, но тя изскърца на пантите си. Държеше валтера в ръка. Отвори я широко и влезе в модерно обзаведена кухня. Но вместо нея Бътлър видя насочения към главата му маузер, калибър 7,63 мм.

Зад пистолета стоеше жена с дълга руса коса, професионално хванала дръжката с две ръце. Бътлър тихо заговори на английски, а очите му огледаха кухнята.

— Може ли да напиша нещо върху този лист? Листът се намираше върху кухненския плот. До него имаше и писалка. Бътлър остави валтера на плота. Красивата жена кимна, без да изпуска оръжието. Бътлър бързо започна да пише. После вдигна листа, за да може да го прочете Джийн:

„Сама ли сте? Пола Грей чака в дъното на градината. Аз я охранявам.“

— Ох, слава богу! Изплашихте ме. Казвам се Джийн Буржойн — беше свалила пистолета. Изглеждаше наистина изплашена. — Видях ви през прозореца. Непознат въоръжен мъж. Помислих си, че Дьо Форж е изпратил човек да ме убие. Моля ви, извикайте Пола. Ще направя кафе. Мляко искате ли? — Тя изведнъж се усмихна. — Не е ли смешно? В един момент съм готова да ви убия, обезумяла от страх, а в следващия ви питам за мляко. Искате ли мляко все пак? А захар?

— Направете го черно — спокойно отвърна Бътлър. — За Пола също. Мога ли да си взема пистолета? Благодаря. Сега ще я доведа…

Излезе навън и махна на Пола, а тя тичешком се приближи иззад ствола на дървото. Бътлър я спря, преди да влезе, и й разказа какво се беше случило. Пусна я пред себе си и я последва, а напрежението започна да отпуска тялото му.

Първо си бе помислил, че хора на Дьо Форж са накарали Буржойн да го посрещне с оръжие. После пък забеляза уверения й пръст върху спусъка. Едно дръпване и щеше да си иде ей така. Определено имаше нужда от кафето.

— Ще наблюдавам входа, докато вие двете си говорите — каза той. — Ако някой неочаквано се появи, ще се измъкнем отзад. Оставете вратата отключена.

— Разбира се. — Джийн му се усмихна топло. — Съжалявам за посрещането. Сигурно ви изкарах акъла.

— А, нищо ново…

Бътлър излезе от кухнята, разгледа разположението на стаите на първия етаж и застана зад завесата в хола, откъдето можеше да наблюдава алеята, водеща от оградата до входа на сградата.

— Толкова се радвам, че те виждам — каза Джийн, докато наливаше кафето. — Напоследък съм много изнервена. Сега ще занеса кафе на приятеля ти и после ще поговорим в кабинета отзад.

Тя бързо се върна и поведе Пола към кабинета, чиито прозорци гледаха към градината зад вилата. Пола седна в едно от креслата и забеляза, че ръката на Джийн, хванала чашата, леко трепери. Изглежда моментът беше подходящ да насочи разговора към опасната тема, да се опита да накара домакинята да разкаже всичко, което знаеше.

— Джийн — започна Пола, — Хари ми каза, че се страхуваш от убийците на Дьо Форж. Той защо би желал смъртта ти?

Буржойн сякаш се затвори в себе си. Лицето й помръкна. Някак отнесено приглади дългата си коса. Пола обаче не се отказа от целта си:

— Стигнала си дотам, че просто се налага да го споделиш с някого. Имам чувството, че от месеци живееш под напрежение. Аз все пак работя в сферите на сигурността.

— На държавната сигурност?

— Донякъде…

Джийн се усмихна:

— Май ти казах, че чичо ми в Олдбърг е работил във Военното разузнаване…

— И че още има контакти с Министерството на отбраната.

— Като че ли не ти казах точно това — Джийн разглеждаше чашата си. — След като те закарах до „Браднъл“, поговорих с чичо. Знаеш ли какво ми каза?

— Не, разбира се. Откъде бих могла?

— „Това момиче работи за разузнаването, сигурен съм.“ Предавам ти точните му думи.

— Е, да речем, че не е бил много далеч от истината.

— И аз така си помислих — Джийн отново се усмихна топло. — Ти може би си се досетила, че прекалено дълго време съм любовница на Дьо Форж. И че не го правя за удоволствие.

— Кажи ми какво успя да научиш, Джийн. Този човек представлява опасност за Франция, ако не и за целия свят. — Пола говореше развълнувано.

— Намеренията му са да стане президент на страната — каза Джийн, загледана в стената. — Тайно е свързан с Дюбоа — фанатика, застанал начело на движението „За Франция“. Целта им е да създадат такова безредие, че обикновените хора да посрещнат Дьо Форж като спасител.

— А как точно мисли да постигне това?

— Не знам дали трябва да ти кажа — Джийн се поколеба, но не за дълго. — Веднъж остави куфарчето си на една маса в хола. Докато беше в банята, аз разгледах съдържанието му. Там бяха плановете за масиран военен удар. С подробности за състава и маршрута на силите на Трети корпус, които ще тръгнат към Париж.

— Какви бяха тези подробности?

— Запомних ги наизуст. После ги записах. Ще ти дам бележките си, но знай, че поставяш живота си в опасност.

— Защо не тръгнеш с нас сега? Ще вземеш и записките си.

— Къде сте отседнали?

— В Аркашон.

— Няма да ми е трудно да дойда в града и да ви дам бележките. Сега сме прекалено близо до щаба на Трети корпус. Искам сама да поема отговорността в случай на провал. Кажи ми къде да ви открия в Аркашон.

Пола реши, че няма смисъл да настоява. Джийн Буржойн беше упорита и решителна жена. Явно трябваше да се срещнат в Аркашон.

— Ще бъдем в един малък хотел, наречен „Атлантик“. Името е глупаво за тая дупка, която повече прилича на пансион…

Пола млъкна и вдигна поглед, когато Бътлър бързо влезе в стаята и хвана ръката й. Нещо се беше случило. Той я изправи на крака и я бутна към вратата, като се обърна към Джийн. Заговори тихо и бързо:

— Неприятности пред входа. Мисля, че пристигна Дьо Форж. С въоръжен ескорт…

— Ще се видим в Аркашон — прошепна Пола.

Бързо излязоха през отключената задна врата. Пола се втурна като спринтьор към стената на оградата, а Бътлър затвори тихо вратата и бързо я последва. Когато стигна до стената, Пола вече се бе покатерила по дървото и беше скочила от другата страна. Бътлър се изкачи след нея и отново спря за миг, за да огледа вилата. Не видя никого. Спусна се по клоните и изтича до реното.

Пола вече бе вътре, а Нийлд беше запалил двигателя. Бътлър скочи на предната седалка и партньорът му веднага потегли. Караше бавно, защото се страхуваше, че ще вдигнат много шум, ако настъпи докрай педала.

Застанал пред вратата, Дьо Форж извади ключовете си. Хвърли поглед през рамото си към Леми, който го чакаше в лимузината, и към групата въоръжени мотоциклетисти, възседнали машините си, с автомати, преметнати на гърба.

Дьо Форж бързо прекоси хола и отвори вратата към кабинета си. Джийн Буржойн четеше някаква книга. Вдигна изненадано поглед и я затвори. Изправи се:

— Мислех, че днес няма да дойдеш, Шарл…

— И аз така мислех!

Дьо Форж грубо я блъсна обратно в креслото и тръгна към кухнята. Огледа се, завъртя топката на задната врата и тя се отвори. Вилата беше истинска крепост. Всичките й прозорци бяха непробиваеми от куршуми. Задната врата имаше шпионка. Освен секретната брава имаше и три здрави резета. Именно те привлякоха вниманието на Дьо Форж. Бяха издърпани встрани.

Генералът извади пистолета си и излезе навън. Огледа цялата поляна. Не видя нищо, но дочу звук — шума от двигателя на отдалечаваща се кола.

Втурна се обратно, заключи вратата и изтича до главния вход на вилата. Отвори я със замах и се приближи до лимузината си. Леми веднага излезе и се изправи на чакъла.

— Зад вилата има път, който води през полето, нали?

— Да, има един запуснат селски път…

— Изпрати по него човек от ескорта. Ако настигне кола, да я спре. Да употреби сила, ако се наложи. Разпореди се веднага.

Дьо Форж се върна във вилата, а Леми даде нарежданията си. Останала сама в кабинета, Джийн бе извадила от чекмеджето маузера. Дали трябваше да застреля негодника? Не бе успяла да отиде да заключи и да пусне резетата на задната врата, подплашена от отключването на входната.

Когато Дьо Форж влезе отново в кабинета, завари я седнала в същия фотьойл. Буржойн го гледаше с ледени очи, затворила книгата в скута си. Бе решила да не използва пистолета. Пола я беше предупредила за охраната на генерала. Ако го убиеше, щеше да умре малко след него. Заговори първа:

— Полудя ли, Дьо Форж? Не съм ти робиня, нито пък редник, когото можеш да удряш, когато ти скимне! Този път прекали!

— Не! Ти прекали! — Дьо Форж сграбчи облегалката на креслото, за да се овладее поне донякъде. — Задната врата беше отворена. С кого беше? Кой е излязъл оттам, когато ви изненадах с пристигането си?

— Никой — Джийн остави книгата си на масата и се изправи с лице към него. — Аз излязох в градината да подишам малко свеж въздух. Когато ви чух да идвате, се върнах бързо вътре, защото трябваше да те посрещна. Но да пукна, ако знам защо трябва да се оправдавам за всяко свое движение. Повече нищо няма да ти кажа.

Дьо Форж беше овладял гнева си. Умът му хладно и прецизно заработи. Прегърна я, целуна я и се усмихна. Тя не отвърна на ласките му. Дьо Форж я пусна и каза:

— По-красива си от всякога. Свежият въздух ти се е отразил добре. Минах оттук просто да те видя. Утре вечер ще дойда за по-дълго. Довиждане, засега…

Той бързо прекоси хола, за да може Джийн да чуе стъпките му по блестящия паркет и да реши, че наистина е много зает. Когато седна в лимузината до Леми и колата потегли, изражението на лицето му се беше променило, а тонът му беше груб и рязък:

— Изпрати ли човек да се погрижи за онзи автомобил?

— Тръгна веднага. Ще го спре и ще разбере кой е в него. После, без да освобождава колата, ще ми се обади по радиостанцията.

— Добре. Май отново ще има пострадали по време на учение. Много невинни граждани си умират от невнимание, нали така? Връщаме се в щаба.

 

— Натисни педала, Пийт — нареди Бътлър. — Ако са чули колата ни, сигурно вече са изпратили някой да ни проследи. Искам да се махнем от този проклет път, да се качим на главното шосе, преди да са ни настигнали. Тогава никой няма да може да докаже посещението ни във вила „Форбан“.

— Дръж се, Пола — каза Нийлд и ускори.

Тесният път следваше извивките по дъното на един овраг, което означаваше, че колата не можеше да бъде забелязана от шосето, към което се движеха. Повърхността му беше неравна, осеяна с камъни и буци пръст. Пола се държеше здраво за вратата, докато Нийлд рязко въртеше волана в двете посоки, следвайки непрекъснатите завои. Скоростта не му създаваше проблеми по трудното трасе. Бивш автомобилен състезател, навремето той беше участвал в немалко ралита. Можеше да удържи всякаква кола при всякаква скорост върху всякаква пътна настилка. Известно време Пола следеше хода на стрелката на спидометъра на таблото, но после се отказа. По-добре щеше да се чувства, ако не знаеше с каква скорост се носят по камънаците.

От главното шосе ги деляха около две мили, когато Пола погледна зад колата. Бяха навлезли в прав участък и пътят продължаваше пред тях като по конец. Настилката също беше по-добра и не се усещаше бясното подскачане от преди. Пола извади бинокъла от чантата си и го насочи през задното стъкло.

Далеч зад тях на пътя се бе появила малка точка, която непрекъснато увеличаваше размерите си. Фокусира лещите и си пое дълбоко въздух. Потупа Бътлър по рамото. Той се извъртя назад:

— Неприятности?

— Така ми се струва. Един войник кара като побеснял зад нас. От мотора му стърчи антена. Мисля, че на гърба му има автомат.

Нийлд хвърли поглед в огледалото:

— Застреляй го, Хари.

— Не. Знаеш ли какво ще стане, ако намерят куршум в трупа на войник от армията на Дьо Форж? Намираме се на вражеска територия, не забравяй това.

— Имаш ли друго решение?

— Ще измисля нещо. Например… — Бътлър им обясни как да действат в подходящия момент. Пола отново погледна назад. Мотоциклетистът се беше приближил, но не достатъчно, за да може да го види добре. Бътлър за трети път погледна в страничното огледало. После заповяда на Пола:

— Скрий се. Легни на пода и се свий на кълбо. Онзи отзад не трябва да те види.

— Както наредите, сър!

Пола легна на пода, неудобно подвила крака. Добре че сега пътят беше по-добър. Нийлд продължаваше да кара бързо, но мотоциклетистът с лекота ги задмина. Пътят беше по-широк — достатъчно, за да може да профучи покрай колата и да продължи със същата скорост пред нея. Успяха да зърнат зловещата каска, тъмните очила на лицето на войника, поклащащата се от скоростта антена, автомата на гърба.

Мотоциклетистът държеше кормилото с една ръка. С другата им направи знак да спрат.

— Продължавай — нареди Бътлър. — Но постепенно намалявай.

— Не виждам как ще изпълним плана ти…

— Просто продължавай да караш. Може да имаме късмет.

— И ти си ми един оптимист… — подигра го Нийлд.

— Така трябва, приятелю.

— Какво става? — попита Пола.

— Много неща — отвърна Бътлър. — Ти си дръж главата ниско.

Моторът изведнъж ускори и се скри от погледа. Пред тях пътят се спускаше в някаква падина. Войникът не се появи от другата й страна. Значи ги чакаше в ниското. Бътлър въздъхна с облекчение. Погледна Нийлд, той кимна и намали още малко. Бътлър се обърна и каза на Пола:

— Продължавай да лежиш. След малко може да стане напечено.

Нийлд измина още няколко метра и пътят изведнъж се спусна стръмно надолу. Недалеч пред тях стоеше мотористът. В ръцете си държеше автомата. Когато видя реното, той го вдигна и се приготви да стреля.

Нийлд направи това, което бяха решили с Бътлър. Рязко натисна газта и колата полетя напред, насочена точно към фигурата на войника. Той още не се беше прицелил добре. Поколеба се, когато видя втурналата се срещу му машина, и това бе голямата му грешка. В последния момент се опита да отскочи настрани, но краят на бронята на реното го удари. Тялото му прелетя няколко метра и се стовари на пътя като чувал цимент. Повече не помръдна. Колата блъсна и мотора, оставен на стойка малко встрани. Машината подскочи, завъртя се и легна на една страна. Нийлд рязко спря и Пола тихичко го наруга, но предвидливо бе сложила чантата под главата си. Бътлър погледна назад. От антената на мотора не бе останало нищо. Дори и да беше жив, войникът нямаше да може да се свърже с никого.

— Добра работа свърши, Пийт.

— С ласкателства ще стигнеш далеч.

Нийлд излезе на главното шосе и продължи бързо към Аркашон, където Пола имаше среща с Виктор Роузуотър.