Колин Форбис
Огнен кръст (43)

42.

Виктор Роузуотър се намираше далеч от Аркашон. Седеше в хола на своя ултрамодерен апартамент на „Конвикщрасе“ във Фрайбург. Погледна часовника си. Четири сутринта. Скоро трябваше да пристигне Хелмут.

През нощта един частен самолет го докара от Бордо до Базел. Там Роузуотър плати уговорената сума на пилота, качи се в колата си, оставена близо до летището, и пое през границата по аутобана към Фрайбург.

Времето беше противно. Тежък сняг затрупваше древните покриви на университетското градче. Роузуотър се изправи и отиде в кухнята, обзаведена с вкус и много пари. Наля си чаша кафе от машината и се върна в хола. Отпи от кафето и се загледа в снимката на Пола Грей, която тайно бе направил. Подпря я на старата сребърна кана, купена от антикварен магазин. Колекцията му от сребърни съдове беше огромна.

„Красива е — помисли си Роузуотър. — И за разлика от повечето хубави жени излъчва някакъв вътрешен чар и нежност. Такива момичета постигат целите си по-лесно от останалите.“

Хелмут Шнайдер. Той се замисли за германеца, заради който бе долетял във Фрайбург. Хелмут беше необикновен човек. Мрежата му от информатори се простираше до всички краища на Германия. Много от хората му бяха доста съмнителни типове. Сред заслужаващите повече уважение имаше бармани, хотелиери, шофьори на таксита и автобуси — все хора, които виждаха и чуваха много неща.

Негови информатори бяха и сводници, нелегални търговци на оръжие, съдържатели на нощни клубове. Те населяваха един свят, който за обикновените хора беше напълно непознат.

По искане на Роузуотър Хелмут им беше казал да му докладват за всички забелязани чужденци с ирландски акцент в говора, за начина, по който се движат из страната. Благодарение на тези източници Роузуотър бе успял да неутрализира няколко бойни групи на ИРА, преди да започнат терористичните си действия.

Сега Хелмут имаше друга задача — разкриването на тайните квартири на „Сигфрид“. Роузуотър го очакваше с последните сведения.

Най-странното беше това, че Хелмут рядко напускаше евтиния си апартамент във Франкфурт. Всичките си връзки осъществяваше по телефона. Но Хелмут беше достатъчно хитър, за да не се задържа дълго на едно място. През два месеца сменяше квартирата си и съответно телефонния номер. Наемаше жилища в различни части на Франкфурт. Това налагаше непрекъснато да се обажда на най-доверените си хора, за да им съобщава новия си телефон. Но инстинктът му за самосъхранение бе невероятно силен. Хелмут никога не рискуваше с постоянен адрес.

Чукане на входната врата прекъсна мислите на Роузуотър. Той скочи на крака, извади пистолета си, приближи се до здравата дървена врата и надникна пред шпионката, преди да отключи и издърпа резетата.

Една странна личност чакаше отвън. Мъжът беше облечен в черно от глава до пети, носеше черни очила и бял бастун за слепи. На Роузуотър му трябваше време, за да разпознае Хелмут Шнайдер.

— Изтупай снега от палтото си — нареди му той. — И бъди така добър да си събуеш обувките.

Целият под на апартамента беше покрит с дебел килим. Сам педант по отношение на чистотата, Роузуотър поддържаше луксозното жилище в безупречен вид. Затвори вратата чак след като Шнайдер изтупа снега от себе си, свали обувките и влезе в топлото антре. Роузуотър му посочи хола и занесе палтото и обувките в кухнята. Прибра дрехата в килера, а обувките сложи в мивката. Наля втора чаша кафе и я занесе на Хелмут, който се беше настанил в едно кресло с крака, изпънати към най-близкия радиатор.

— Някакви данни за „Сигфрид“?

— Едно умно момиче е проникнало в главното им командване. Няма да ти кажа коя е — Шнайдер се усмихна и показа две дупки в зъбите си. — Момичето ги мрази в червата, казвам ти. Освен това е смела и й сече пипето.

Шнайдер бе свалил черните очила и сега хитрите му очички блестяха от задоволство. При пристигането си бе изглеждал като отрепка. В момента приличаше на ловно куче, надушило дирята.

— Нещо по-конкретно?

— Успокой се, де — смъмри го Шнайдер. Говореше на немски. — Тук е топличко. А отвън все едно си в Сибир.

— Защо си се маскирал? — попита Роузуотър и изведнъж настръхна. — Не са те проследили, нали?

— Напротив.

— Дотук ли? Боже Господи…

— Хайде успокой се най-после — повтори Шнайдер, доволен, че е успял да стресне иначе спокойния англичанин. — Наистина ли си мислиш, че не мога да забележа навреме опашката? Бяха двама, но се движеха разделени. Измъкнах им се в Хайделберг. Отидох до апартамента на един приятел и взех неговата кола — моята оставих там. Преди да се облека така, оставих и втората кола — някъде около твоя район беше.

— Професионално — Роузуотър се опитваше да прикрие нарастващото си раздразнение. — Докъде стигна?

— „Сигфрид“ имат въоръжени групи в Хамбург, Дортмунд, Берлин, Хановер, Дюселдорф, Франкфурт, Карлсруе, Мюнхен и Щутгарт. Подготвя се голяма акция.

Докато говореше, Шнайдер извади портфейл изпод трите ката дрехи — два пуловера и сако. Дръпна ципа на вътрешното отделение и измъкна от него сгънат на четири лист хартия с формат на машинописна страница. Подаде го на Роузуотър и доближи още малко краката си до горещия радиатор.

Роузуотър прочете списък с точни адреси. Някои вече знаеше. Погледна към Шнайдер, който стискаше с две ръце топлата чаша.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — Шнайдер допи кафето си и остави чашата. — Скоро ще получа друг списък. Ще съобщя на хората телефонния номер, който ми даде, за да могат да се свържат с теб.

— Добре.

Роузуотър си мислеше, че Шнайдер е идеален за работата си. Обществото го беше отхвърлило от себе си и той можеше да се смеси с обитателите на другия, на подземния свят, и да спечели доверието им. А и нямаше опасност да изпревари Роузуотър, като предаде списъците в полицията. Полицията беше негов враг — Шнайдер, крадец на дребно, бе излежал пет доста дълги присъди в немските затвори. Следващото провинение щеше да му коства години зад решетките.

— Време е да си тръгваш — подсети го Роузуотър. Шнайдер направи универсалния жест, с който се искаха пари — протегна ръка и потърка палеца и показалеца. Роузуотър никога не му даваше парите, преди да си ги е поискал — беше тактически ход, така нямаше опасност германецът да си помисли, че може да гребе от бездънна яма. Бръкна в джоба си, извади четири банкноти от по петстотин марки и ги подаде на Шнайдер. Много пари, но разноските на Хелмут се бяха увеличили. Немецът сякаш се колебаеше.

— Не е достатъчно, за да покрие разходите ми. Трябват ми двойно повече.

— Нямам толкова — Шнайдер очакваше този отговор. — Ще трябва да се оправиш с по-малко. Ето ти още хиляда и нито марка повече.

Роузуотър остави парите на масата. Шнайдер ги вдигна, когато той тръгна към кухнята за обувките и палтото. Доизтръска неразтопения сняг по обувките. Нямаше търпение да се отърве от немеца.

Шнайдер отново се престори на слепец. Намести черните очила, приведе рамене и започна да почуква с бастунчето по стените, за да привикне към ролята си. Роузуотър с облекчение погледна гърба му. Искаше веднага да тръгне към летището на Базел. Оттам щеше да хване първия самолет за Бордо през Женева и да продължи с кола към Аркашон. В бар „Мартиника“ бе дочул приказките на някакъв мъж със силно изразен ирландски акцент. Дискретните му проучвания бяха показали, че човекът често посещава заведението. Освен това искаше да се срещне и с Пола Грей.

 

Дванадесет часа по-рано Нюмън тръгна от „Атлантик“ към апартамента на Изабел. Докато караше по крайбрежния булевард, морето му напомни за Олдбърг с огромните си тежки вълни.

Бе се замислил и върху записките, взети от безжизненото тяло на Джийн Буржойн. Докато ги четеше сам в стаята си, бе разбрал, че държи в ръцете си плановете за придвижване на войска към Париж. Подробностите сочеха маршрут на север и изненадващ мълниеносен удар от страна на Дьо Форж.

Дали информацията беше достоверна? Вероятно да, защото Джийн беше чертала карти и използва специфичния език на военните. Явно бе запомнила наизуст цели пасажи, за да ги запише по-късно. Въпросът сега беше дали трябва да остави тази ценна информация в хеликоптер, с който може да се случи всичко. Но как другояче би успял да я предостави на Туийд?

Нюмън паркира в една пряка близо до апартамента и излезе от колата. Пред входа се засуети уж в търсене на ключовете, за да провери дали не го следяха.

Бе позвънил на Изабел, преди да тръгне от хотела. Когато натисна звънеца на вратата, тя веднага я разтвори широко. Заговори бързо, докато отново я заключваше и слагаше резето:

— Толкова дълго те нямаше, Боб. Ще останеш ли за през нощта? Ако не искаш да се любим, можем просто да си поговорим… Май не трябваше да го казвам… Боб, непрекъснато мисля за теб. А ти?

Всичко това тя изрече на един дъх. Пристъпи напред и притисна тялото си в неговото. Прегърна го силно и простена от удоволствие. Нюмън нежно я хвана за раменете, внимателно се освободи от нея и я задържа на разстояние. Момичето го гледаше с широко отворени очи, разтреперана цялата.

— Изабел, имам нужда от помощта ти. Трябва да тръгна веднага. Отивам в Бордо…

— Не! Не в Бордо! Не знаеш какво е там сега. Приятели ми разказаха. По всички главни улици патрулират военни…

— Главните улици не ме интересуват. Интересува ме „Пасаж Емил Зола“. Знаеш ли къде се намира?

Пусна я, извади своята карта на Бордо и я разтвори на масата в хола. Тя застана до него с писалка в ръка, а косата й погали лицето му. Понечи да отбележи нещо на картата, но той спря ръката й:

— Недей. Опасно е да се пише по картите. Можеш ли да ми обясниш къде е улицата?

— Да, но трудно ще я намериш. Минавала съм оттам стотици пъти, без да я забележа. Но мога да те заведа.

— В никакъв случай. Тръгвам сам.

— Сериозно? — тя леко подръпна кичур от косата си. — Добре тогава. По кой път ще стигнеш до Бордо? По същия, по който пътувахме двамата, предполагам.

— Струва ми се разумно, поне го познавам.

— Много разумно. „Пасаж Емил Зола“ се намира в тази част на града.

Тя посочи източните покрайнини на Бордо, най-далечния край на града откъм Аркашон, по пътя за аерогарата. Нюмън се вгледа в картата, но отново не откри улицата. Нямаше я и в индекса. Смени тона си и се обърна рязко към Изабел:

— Стига си го увъртала. Бавиш ме, а животът на един човек виси на косъм. Просто ми покажи къде точно се намира проклетата улица!

— Ето я — тя леко докосна едно място на картата. — А за да избегнем военните патрули, ще заобиколим и ще подходим от изток. Ще ти покажа пътя.

— Не, благодаря. Не искам отново да рискувам с теб.

— Извини ме за малко, трябва да изключа кафеварката — тя изчезна през вратата на кухнята и се появи отново след няколко секунди. Бе наметнала палтото си, в ръка държеше кожена чанта. Нюмън бързо сгъна картата и й пожела лека нощ. Отиде в антрето, издърпа резето на вратата, отключи я и излезе.

Настани се зад волана на реното и се канеше да запали, когато другата врата се отвори и Изабел, вече облякла палтото, седна до него. Направи го бързо и с лекота, като котка. Преди да се усети, стреснат от появяването й, Нюмън вече бе хванал дръжката на пистолета си.

— Дай ми картата — меко каза Изабел. — Нали един човек е в опасност? Значи ще му помагаме заедно. Без мен няма да се оправиш в града. Няма ли да тръгваме най-после?

 

— Говори Манто.

Генерал Дьо Форж, сам в кабината, се скова в стола си. Бяха само две думи, но прозвучаха зловещо в слушалката на телефона.

— Добре, казвай за какво се обаждаш. Нали получи парите си.

— Хитрец! Ей богу, хич не се страхувате. Не ви ли пука за собствения ви живот?

— Я спри за малко — Дьо Форж се бе окопитил от изненадата. — Бих искал да ми обясниш последната си забележка.

— Парите, генерале.

— Какво парите? Нали се разбрахме за сумата?

Дьо Форж бе объркан. Леми беше изпълнил нарежданията на Манто. Или пък именно майорът беше гнилата ябълка в щаба му?

— За сумата се разбрахме. Но три четвърти от банкнотите са фалшиви. Сред останалите пък има поредни номера. Това беше голяма грешка, генерале. Направо самоубийствена.

Гласът звучеше ужасяващо спокоен. Човекът все едно говореше за някаква незначителна делова сделка. А Дьо Форж не бе очаквал това, което му съобщи Манто. Не знаеше как да реагира.

— Ще проведа разследване — каза бързо той. — Предадох на куриера лично парите. Досега мислех, че всичко е наред.

— Това го казвате вие. Друго не можете и да кажете. Ще проведа една последна демонстрация. Между другото, оставих торбата зад същата телефонна кабина. Можете да си я приберете, в случай че казвате истината. В което много се съмнявам.

— Каква демонстрация…

Дьо Форж разбра, че никой не го слуша. Остави слушалката разтреперан, размисли, после отново я вдигна и повика спешно Леми. След това се обади на лейтенант Бертие, току-що прибрал се в кабинета си. Каза му, че иска да го види, и му нареди да дойде и да чака пред вратата. Стоеше изправен с гръб към силуета на Дьо Гол, когато влезе Леми. Значи майорът също трябваше да остане прав.

Дьо Форж му разказа за обаждането на Манто. Наблюдаваше внимателно Леми, докато говореше. Лицето му беше свъсено. Това на Леми остана безизразно. Майорът разумно изчака командира си да свърши.

— Та какво ще ми кажеш сега?

— Това е лудост. Занесох парите както той поиска. Фалшиви банкноти? Невъзможно!

— Освен ако някой не ги е подменил, за да спечели от тях.

— Това обвинение ли е, генерале?

— Можеш да го наречеш предположение. Опитвам се да разбера истината. Както ти казах, той е оставил торбата на същото място. Веднага иди там и ми я донеси.

— Сега? Посред нощ?

— Не си оглушал, нали? Казах веднага. Вземи и охрана. Бертие трябва да чака отвън. Вземи него и още някого.

— А какво ще правим с Калмар, генерале? Обади ми се, за да си поиска парите. За ликвидирането на Джийн Буржойн…

Телефонен звън прекъсна думите му. Дьо Форж вдигна слушалката:

— Дьо Форж. Говорете бързо, зает съм.

— Докладва Манто, генерале. При предишното си обаждане пропуснах да ви кажа, че очистих и Джийн Буржойн. Това ще ви струва един милион швейцарски франка. Предайте на Леми, че ще го инструктирам как да извърши плащането. И, ако обичате, този път с истински банкноти.

— Слушай…

Манто бе прекъснал връзката. Генералът внимателно постави слушалката на вилката, сякаш се страхуваше телефонът да не избухне в лицето му. Изгледа Леми в продължение на почти минута, преди да проговори. Предаде му думите на Манто. Майорът слушаше, без да знае какво да отговори.

— Не мога да проумея как е разбрал къде се е намирала Джийн. Мястото, което тя избра за срещата си, бе доста изолирано. Ако Ивет не я беше проследила, никой нямаше да знае къде да я търси.

— Но някой е знаел, нали? — каза меко Дьо Форж. — Ти си знаел. Или момичето, което е приело обаждането на Ивет. То ти е съобщило информацията по радиостанцията, а ти каза, че си се свързал с Калмар на уговорения телефонен номер.

— Какво предлагате?

— Да изпълниш заповедта ми. Отиди и донеси онази торба с парите.

Леми се обърна, готов да излезе, но реши за последен път да изрази опасенията си. Явно Дьо Форж не съзнаваше какво иска от него.

— Ако Манто наблюдава района, ще си помисли, че му готвим капан, щом види охраната ми в колата.

— Ще трябва да поемеш този риск. Кажи на Бертие да влезе и го изчакай отвън…

Лейтенант Бертие се изправи неподвижен пред изучаващия поглед на Дьо Форж. Генералът търсеше по лицето му следи от неспокойствие или страх, капки пот по челото — точно както бе гледал Леми.

— Пола Грей. Някакви новини за нея?

— Да, генерале. Отседнала е в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Видях подписа й в книгата на рецепцията. Лошото е, че с нея има двама телохранители. Професионалисти са, ако се съди по досегашното им поведение. Не я изпускат от погледа си.

— Благодаря, Бертие. Добре се справи. — Гласът на Дьо Форж бе приятелски. Според принципите си той никога не допускаше грубо поведение с повече от един офицер едновременно. — Вероятно ще те върна в Аркашон. А сега майор Леми има работа за теб. Чака те отвън…

Останал сам, Дьо Форж замислено започна да рисува в бележника на бюрото горящи лотарингски кръстове. Калмар. Манто. Дали бяха един и същ човек? Или и двамата бяха измислица на Леми, а самият той извършваше екзекуциите?

Леми бе превъзходно трениран офицер, отличен стрелец. Винаги той осъществяваше връзката с неизвестния убиец и така напълно го отделяше от Дьо Форж. Това положение бе изгодно за генерала — никой не можеше да го свърже с убийствата. Идеята беше на Леми. Винаги той вземаше огромните суми, за да ги занесе на убиеца. Преди да премине към разузнаването, Леми бе работил в сапьорни части и разбираше от експлозиви. Дьо Форж се замисли върху убийството на президента и премиера. Дали Леми трупаше състояние за сметка на армията?

Дьо Форж беше раздразнен и объркан, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху операциите „Аустерлиц“ и „Маренго“. Размишленията за двамата убийци, ако изобщо бяха двама, губеха ценно време. „Ще го обмисля пак, когато се върнат с парите“ — каза си той. А и проблемът с Пола Грей скоро щеше да бъде разрешен.