Колин Форбис
Огнен кръст (36)

35.

При кацането след полета от Париж Марлър носеше два големи калъфа. На летището нямаше съгледвачи и това го улесни много. Облечен в джинси, яке и спортни обувки, той нахлупи баретата си. Тръгна сред навалицата, като си подсвиркваше някаква френска мелодия. Слаб и строен, спокойно можеше да мине за обикновен французин.

Наетото по телефона от Париж пежо го чакаше. Показа на момичето фалшивите си документи, плати в брой, намигна й и седна зад волана. Измина няколко метра и спря, за да погледне картата. Припомни си подробностите по маршрута и продължи напред. Бе получил последните инструкции на Туийд в базата в апартамента на „Рю дю Бак“.

„Засили натиска“ беше последната заповед на Туийд.

В Министерството на вътрешните работи в Париж Навар бе осигурил за Туийд отделен кабинет с телефон, който не можеше да се подслушва. Беше следобед и англичанинът седеше в стаята по риза, докато бършеше стъклата на очилата си.

Опитваше се да разбере как Доулиш успяваше незабелязано да пренася оръжия на борда на „Стоманеният лешояд“, а негова светлост вероятно нравеше именно това. В края на краищата той беше в международния оръжеен бизнес. От друга страна, вече на два пъти бяха претърсвали кораба му в Харуич. Дали Доулиш щеше да рискува да използва „лешояда“ за транспортиране на оръжия? Хийткоут, началникът на пристанището, можеше по всяко време да нареди трето претърсване. Не, Доулиш беше прекалено хитър, за да рискува затвор. Нещо започваше да се избистря в съзнанието на Туийд, но той все още не можеше да го определи. Набра номера на Парк Кресънт и се свърза с Моника:

— Нали имаш доклада на Пола за събитията при Дънуич и Олдбърг в деня, когато беше убита Карин Роузуотър? Прочети ми го, ако обичаш. Трябват ми някои подробности…

Той остана заслушан, докато Моника бързо четеше доклада, и от време на време записваше нещо в бележника пред себе си.

— Това е всичко — завърши Моника. — Помогна ли?

— Не съм сигурен. Нещо упорито ми убягва, но ще го хвана. Дано успея навреме. При нас няма нищо ново…

При предишното си обаждане Туийд й беше съобщил за новата си временна база. „Нищо ново“ — това не бе самата истина. С незначително мнозинство Навар беше одобрен за министър-председател.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъжът, за когото мислеше. Навар беше спал едва два часа, но изглеждаше изпълнен с енергия. Седна на бюрото на Туийд и скръсти слабите си ръце.

— Е, приятелю, ето че възникна проблем. Готвех се да изпратя на юг тежко въоръжени отряди на CRS и много хеликоптери. Сега Лазал ми каза, че в Париж е пристигнала и заела позиция малка армия от саботьори, готови да започнат метежите. Какво да правя, да насоча вниманието си тук, на север, или да се заема с юга? — Той махна с ръка. — Всъщност нямам нужда от отговор. Това мога да реша само аз. Но Дьо Форж скоро ще предприеме най-силния си ход, ще нанесе големия си удар — свалянето на френското правителство.

— А началник-щаба на армията генерал Масон? Дьо Форж му е подчинен. Защо не го отстрани от длъжност?

— Вече го помолих да го направи. Отказа. Щял да си подаде оставката, ако настоявам. Представяте ли си отражението на такава оставка върху обществеността? Още повече ще улесни Дьо Форж. Започвам да подозирам, че сам Масон е член на „Черният кръг“, че всъщност Дьо Форж командва него.

— Трябва да вземете трудно решение.

— И то съвсем скоро. Кулман иска да ви види…

Началникът на германската полиция влезе малко след като Навар напусна стаята. Запалил поредната си пура, той изглеждаше бодър, уверен и решителен. Седна на един стол и погледна Туийд:

— Реших да се справя с проблема „Сигфрид“ по мой начин. Сега почти всички офицери от криминалната полиция са извън Висбаден, пръснати са из цяла Германия. Притиснали са всички информатори от подземния свят. Наредих им да използват всякакви методи, за да накарат хората да проговорят.

— Канцлерът знае ли?

— Ей, забравих да му кажа — Кулман се ухили и се плесна по челото. — Знаеш ли, в цялото това напрежение не ми и мина през ума да му се обадя. Но си мисля, че ще е по-добре да изчакам резултатите от акцията. Ще те информирам редовно…

Отново останал сам, Туийд прочете за втори път доклада на Пола. Цялата операция се превръщаше в една безмилостна надпревара с времето. Усилията на Навар да защити Париж. Офанзивата на Кулман срещу „Сигфрид“. Собствените му разследвания върху начина, по който Доулиш успяваше нелегално да снабдява Дьо Форж с оръжие и пари. Съобщението на Пола, че Бранд е в Аркашон, допълнително изостряше ситуацията.

Във вечерния сумрак лорд Дейн Доулиш се отправи към мястото на брега, където беше акостирала гумената лодка с мощен извънбордов двигател. Беше сменил шапката си с капитанска фуражка. Носеше син блейзер със златни копчета и тъмносин панталон.

Доулиш винаги държеше да бъде облечен подходящо за всеки отделен случай. Сега бе поел ролята си на моряк. Освен че съответстваше на ситуацията, тя допълваше и репутацията му на плейбой. А ролята на плейбой щеше да поеме в момента, в който срещнеше първата красива жена.

Недалеч от брега бе закотвен „Стоманеният лешояд“, отплувал от Харуич. Дори сега, в полумрака, водолазите продължаваха да се гмуркат, за да изследват потъналия град. Доулиш се качи в лодката и докато първият помощник я насочваше към двукорпусния гигант, той го попита:

— Операцията приключи ли?

— Още не, сър. Продължаваме да работим.

— А трябваше досега да сте свършили, по дяволите! Ще хвърчат глави, ако не се вместим в сроковете…

— Щастлив съм да ви съобщя, че се движим според разписанието, сър.

— Ами бъди си щастлив. Аз ще се зарадвам едва тогава, когато шкиперът докладва, че товарът е на борда…

От брега няколко от жителите на Дънуич наблюдаваха с бинокли „Стоманеният лешояд“. Постоянството на Доулиш в проучването на дъното ги радваше. А и се отразяваше добре на бизнеса. Местната кръчма бе редовно изпълнена от водолазите, излезли на брега за кратка почивка. Те добре си плащаха за обърнатите чашки, които утоляваха жаждата им. Никой не подозираше, че зад дейността на Доулиш се крие нещо зловещо.

Когато лордът се качи на борда на „Стоманеният лешояд“, морето бе спокойно. След пристигането си от Харуич корабът бе завил на сто и осемдесет градуса и сега отново бе насочен на юг. Намираше се на около половин миля от брега и хората там можеха да наблюдават само десния му борд. Това, което любопитните селяни не виждаха, беше трескавата и доста различна по характер активност на левия, обърнат към морето. Там един малък подвижен кран бе спуснал веригата си дълбоко под водата. Когато нямаше нужда от него, стрелата му се прибираше в голяма четвъртита кабина на палубата.

Близо до кърмата се намираше и един усъвършенстван хидроплан. В поплавъците му за приводняване бяха монтирани механизми, които спускаха колела, за да може самолетът да каца и на твърда земя. „Лешоядът“, специално конструиран и изработен в Норвегия, бе струвал на Доулиш заедно с аксесоарите близо четиридесет милиона долара.

Доулиш се отправи веднага към мостика и когато видя шкипера, се обърна грубо към него:

— Надявам се, че тази вечер ще отплуваме към Аркашон.

Шкиперът Сантос разпери ръце.

— Не съм сигурен дали ще успеем да натоварим за няколко часа. Може да се наложи да тръгнем едва утре…

— Няколко часа! — побесня Доулиш и закова погледа си в очите на шкипера. — Трябваше да дойда по-рано, за да разбия няколко глави! Защо, по дяволите, трябва лично да ръководя всичко, за да съм сигурен, че сроковете ще бъдат спазени? Всеки път — едно и също. Без мен не можете да мръднете, така ли?

— Работата е опасна. При такъв товар произшествията не са изключени, а ние се стремим да ги избягваме…

— Ще ми докладваш на всеки половин час. През нощта прехвърлихте ли товара от камионите?

Доулиш имаше предвид камионите, дошли тук от фабриката в гората по пътя за Ортфорд. Фабриката, която Марлър и Нюмън се бяха опитали да проучат, но не бяха успели докрай заради мините, поставени около нея.

Когато камионите пристигнаха в Дънуич посред нощ, те не изненадаха никого. Двама от водолазите — редовни клиенти на „Бърлогата на моряка“ — бяха споменали, че се очакват камиони с доставки от прясна храна и електронна техника за гмуркачите. Те поддържаха версията, че за проучванията се използва най-ново техническо оборудване.

На Сантос му се искаше Доулиш да се махне от мостика. По националност беше панамец и тук получаваше заплата, каквато никой друг нямаше да му даде. Достатъчно голяма, за да си държи устата затворена.

— Разбрахме се, нали? Ще ми докладваш на всеки половин час — повтори Доулиш и тръгна към луксозната си каюта.

Тя беше голяма и също оборудвана с последните постижения на комуникационната техника. Затвори вратата и тъкмо си наливаше голяма чаша скоч, телефонът иззвъня.

— Мътните да го вземат!

Остави питието, седна в креслото и вдигна слушалката. Чу боботещия овладян глас на Бранд, идващ от Аркашон ясен и отчетлив:

— Тук може да се случат неприятни неща. Познайте кого срещнах в една местна кръчма.

— Мразя да гадая. Казвай направо, за бога!

— Онази патка, Пола Грей, дето ви интервюира. Опитах се да разбера какво прави тук, но доникъде не стигнах.

— Това едва ли е случайно съвпадение…

Доулиш даде на помощника си точни инструкции, закодирани в изречения и фрази, които никой друг не би успял да разбере. Не искаше да поема рискове, тъй като знаеше за съвършената подслушвателна апаратура в Челтнъм, която се използваше дори от правителството. По време на разговора не се спомена нито едно име, с изключение на Пола Грей, но то едва ли щеше да подскаже много на евентуалните подслушвачи.

Лек дъждец падаше от ниското притъмняло небе, което покриваше Париж. Туийд току-що се бе прибрал от кратката разходка из града. Бе усетил неспокойствието на населението. Възгледите на посетителите в един бар, където бе пийнал чаша кафе, го бяха шокирали. А тези хора бяха най-обикновени граждани. Туийд си припомни дочутите реплики:

„Време е Дьо Форж да вземе властта.“

„Само той може да бъде втори Дьо Гол.“

„Трябва ни един силен мъж, за да прочисти страната от арабите и другите гнусни чужденци. Ако можех, щях да ги прибера от улиците, да натоваря цялото племе на кораби и да го изпратя там, откъдето е дошло. А Дьо Форж може да го направи и ще го направи…“

На влизане във вътрешното министерство Туийд показа пропуска си, даден му от Навар. Докато отключваше вратата на кабинета си, чу телефона да звъни.

— Да? Кой е?

— Моника. Още новини. Първо за снимките, които Марлър направи по време на риболова с Нюмън. Разбирате ли ме? Снимките на сградите в завода на Доулиш по пътя за Ортфорд.

— Разбирам, Моника. Много време им трябваше, за да ги проявят и да си кажат думата.

— Вярно е. Но когато дойдоха данните и докладът от Портън, държавният секретар лично възложи на Специалния отдел да проучи мястото. Експерти от Портън също отидоха там. Но не откриха нищо.

— Нищо? — Туийд беше изненадан. Спомни си доклада на ветеринарния лекар за смъртта на лисицата, донесена от Нюмън. Той беше сигурен — нервнопаралитичен газ. — Май не разбирам…

— Всъщност и аз малко избързах. Филмите на Марлър били проявени и много внимателно проучени в Портън — предполагам, че са използвали най-новата си техника. Според експертите контейнерите, които се появили на снимките, били от вида, в който се съхранява нервнопаралитичен газ. Затова се и съгласили да тръгнат от Портън, за да разгледат мястото заедно с хората от Специалния отдел.

— И какво са намерили в лабораторията на Доулиш?

— Нищо. Била празна. Нито един контейнер. Преровили всичко с инструментите си. Било съвсем чисто. Прекалено чисто, както се изрази един от експертите. А мини също нямало.

— Благодаря, Моника. Обаждай се…

Туийд се чувстваше още по-зле, когато затвори телефона. Продължаваше да бъде сигурен, че нещо важно му убягва. Взе отново доклада на Пола и го зачете. Обръщаше внимание на всяка дума.

 

След пътуването през полето Бътлър спря реното на тридесетина метра от входа на вила „Форбан“. Пола слезе от колата и се приближи до затворените метални врати.

— Имам лоши предчувствия — обади се от задната седалка Нийлд.

— Нищо чудно, и аз ги имам. Нали затова взехме предпазни мерки? — отвърна Бътлър.

Джийн бе казала на Пола да се обади по домофона. Апаратът се намираше в една от колоните на входа. Пола натисна копчето и погледна към пътя, водещ към щаба на Трети корпус.

— Да? Кой е? — чу се гласът на Джийн, говорещ на френски. Пола приближи устните си плътно до микрофона.

— Аз съм — Пола. Сама ли си?

— Да. Влизай. Ей сега ще отво…

— Недей! Не отваряй вратите. Ще влезем отзад. Имай ми доверие. Остави задната врата отворена. След пет минути съм там.

— Добре. Както кажеш. Нямах търпение да се видим… Пола изтича обратно и скочи в колата до Бътлър. Каза им, че всичко е наред — Джийн е сама. Бътлър безмълвно кимна и потегли по един много тесен страничен път. Преди да напуснат Аркашон, той бе проучил подробната карта на местността и бе открил, че този път води до задната част на вилата. Там се разклоняваше и продължаваше сред полето, преди отново да се включи в този, по който бяха дошли.

Движеха се отдясно покрай висока каменна стена. Това не притесняваше Бътлър — той беше разпитал Пола за местоположението на вилата. Рано сутринта се бе отбил в един магазин за корабно оборудване и беше купил дълго въже с кука на края. Така щяха да могат да се прехвърлят през стената.

Беше следобед и небето приличаше на гъста сива каша. Вятър нямаше, но студът беше непоносим. Метеорологичните прогнози предупреждаваха за гъста мъгла откъм морето. А и бяха пристигнали малко по-късно от предвиденото, което тревожеше Бътлър. Дано всичко минеше гладко.

Когато стигнаха до задната страна на имението, Бътлър видя, че няма да имат нужда от въжето. Спря колата под надвисналите клони на едно дърво, чийто ствол се намираше от вътрешната страна на оградата.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш по клоните и да се спуснеш оттатък, Пола?

Тя го погледна с насмешка и понечи да отвори вратата. Бътлър сложи ръка на рамото й:

— Сега командвам аз. Намираме се на вражеска територия.

— Сигурно сме луди. Това е владение на Дьо Форж… — каза Нийлд.

— Затова — продължи Бътлър — аз идвам с теб. Можеш да разговаряш насаме с Буржойн, но аз трябва да съм наблизо, примерно в съседната стая. Ще тръгна пръв по дървото.

— Ами аз? — попита Нийлд.

— Стой тук и обърни колата, за да можем да тръгнем веднага. Не сме на разходка, знаете го.

— Да обърна на този тесен път? Е, благодаря за доверието.

Бътлър изскочи от колата, намести валтера си, хвана се за клона и се изкачи по него. Спря, за да огледа местността. Дърветата покрай оградата бяха добро прикритие. Погледна към имението. Няколко акра поляна до задната стена на вилата. Спусна се по ствола на дървото.

Пола, облечена с пуловер под шлифера, джинси и маратонки, го последва. Първо съблече горната дреха и я хвърли през стената. После се покатери по дървото и скочи до Бътлър. Облече се и се огледа. Тишината беше зловеща, тревожна.

— Тръгвам напред. Ти ме следвай и се пази от изненади.

— Но Джийн каза, че е сама…

— Но може да е говорела с пистолет, опрян в главата й, нали?

Марлър се настани по-удобно на мястото, откъдето можеше да наблюдава цялата местност. Пежото беше скрито навътре в храсталака и никой не можеше да го забележи. Клекна зад сплетените мъртви клони на паднало дърво. Вдигна бинокъла и фокусира лещите. Намираше се на малка височинка. Внимателно огледа всичко наоколо, да не би да е пропуснал нещо или някого. Не забеляза нищо.

Беше съвсем тихо. Не пееха птички. Нямаше и вятър. Мъртва тишина. Търпеливо зачака. Отдавна беше свикнал да чака.