Колин Форбис
Огнен кръст (17)

16.

Седнал зад волана, Нюмън бързо се отдалечаваше от полуострова на Айкин. До него седеше Марлър. Движеха се по ограден с храсти път, а полетата отстрани все още бяха покрити с бялото наметало на скрежа. Полупрозрачна мъгла прегръщаше дърветата и оставяше от слънцето само един неясен кръг.

— Да наминем ли към оръжейното предприятие на Доулиш? — попита Марлър. — В гората край пътя за Ортфорд…

— Откъде знаеш, че е оръжейно?

— А ти какво мислиш, че е? Забутано в пустошта, оградено от електрифицирана телена мрежа, зад която се разхождат патрули с кучета… Дали пък не отглежда градински ружи?

— Добре де, отиваме, щом настояваш — съгласи се Нюмън. — Показвай пътя.

— Вляво при върха на хълма, после пак наляво, като стигнем шосето за Снейп Молтингс. След това по пътя за Ортфорд.

— Следят ни.

— Знам. Видях ги в страничното огледало. „Форд Сиера“ е, дори не забелязах кога Бътлър и Нийлд са тръгнали след нас.

— Значи ги бива. Как ти се стори празненството? Много си зле с пушката, когато решиш да се правиш на аматьор.

— Така исках. Ти обаче успя да подпалиш Доулиш. Налагаше ли се да отидеш толкова далеч?

— Такова ми беше намерението. Когато вбесиш някой, той обикновено изплюва повече, отколкото би желал.

— Изплю само нас, доколкото забелязах. „Разкарайте се или ще ви изпратят“.

— Постигнах целта си. Раздразних го. Подготвих почвата за Пола. Ти, разбира се, видя, че пристигна. А след като Доулиш ни прати по дяволите, той тръгна към нея и, изглежда, вече предвкусваше удоволствието си. Не знаеше, че ще налети на дива котка, ако се опита да я докосне.

— Но може да си развалил нейните планове — възрази Марлър.

— Настроението му още ще е лошо.

— А тя ще го забележи и ще го използва умело. Бас държа, че ще се върне с интересна информация.

— Стига да се върне…

Пет минути по-късно Нюмън взе един остър ляв завой и продължи през още по-безлюдна местност към Ортфорд. След малко спря колата и изключи двигателя. Тишината бе непоносима. От двете страни на шосето гори от борове и ели покриваха хълмистата пустош. Току-що бяха подминали един черен път, водещ встрани от главния, навътре сред дърветата. Марлър запали цигара.

— Входът е по-нататък. След още два завоя ще те приветстват черепи и кръстосани кости.

— Откъде знаеш, че това има нещо общо с Доулиш?

— Защото съм добър детектив — усмихна се нахално Марлър.

— В долната част на една от предупредителните табели имаше малък надпис: „Доулиш Консервация Лимитид“. За охранителните мерки вече ти разказах.

— Това шум от двигател ли беше?

— Да, заприлича ми на хеликоптер. Едва ли е на Пътната полиция. Вероятно брегова охрана.

— Или нещо друго — Нюмън запали двигателя. — Хайде да се размърдаме и да видим какво става тук.

— Сега? Не съм казвал, че тук става нещо посред бял ден.

Нюмън изведнъж се сети, че нямат никакво оръжие. Струваше му се, че над местността витае атмосферата на нещо злокобно и опасно. Сигурно заради усещането за пълна самота в това изолирано от света място. След Айкин не бяха срещнали жива душа.

Колата бавно запълзя по извития път. Нюмън се взираше в храсталаците от двете страни. Имаше чувството, че влиза в капан. Подминаха първия завой и пред очите им се откри следващата права отсечка, все така пуста. Стотина метра по-нататък пътят отново извиваше.

— Ако искаш да походим — подкачи го Марлър. Той сякаш не се и сещаше за риска, който поемаха.

— Аз карам, нали? — сряза го Нюмън. — Освен това вече сме близо.

— След този завой ще видим вляво малкия изолиран свят на Доулиш…

Мерцедесът продължаваше да пълзи. Нюмън смръщи вежди и натисна бутона, който прибираше назад покрива на колата. Марлър изтръска пепелта от цигарата си.

— Да не искаш да замръзнем? В тези проклети гори е студ…

— Млъкни! Чуваш ли това?

Звукът сега беше съвсем отчетлив. Хеликоптерът се приближаваше към тях. Подминаха и втория завой. Пътят продължаваше, прав като изпънат конец. Гората се отдръпваше встрани и оставяше тясно оголена ивица между първите дървета и храстите край шосето. От лявата им страна се появи висока телена ограда с окачени метални табели.

Оградата бе дълга около двеста метра, а в средата се намираше голям портал с две врати, също от телена мрежа. Зад тях един черен път се губеше сред дърветата. Забелязваха се и постройки — бетонни, едноетажни, без прозорци. На Нюмън му се стори подозрителен фактът, че от описаните по-рано от Марлър патрули и кучета сега нямаше и следа.

Паркира срещу затворените врати и остави двигателя да работи. Марлър изскочи навън, отиде до портала и бавно закрачи покрай оградата в посоката, от която бяха дошли, докато стигна до един бетонен стълб. Върна се при колата. Нюмън чуваше звука от хеликоптера все по-близо. Явно кръжеше някъде наоколо.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, когато Марлър потъна отново в седалката.

— Търсех мястото, където с една отвертка с дървена дръжка може да се изгори електрическата инсталация на оградата.

— Защо, ако мога да запитам?

— Вече го направи, приятелю. Отговарям ти — в случай че реша да се върна някоя нощ и да разгледам по-отблизо това предприятие.

— Не бих те посъветвал. Поне не го прави сам…

Нюмън се взираше в пътя зад вратите. Беше насечен от коловози там, където бяха минавали широките гуми на тежки машини. Все още нямаше и следа от човешко същество и това продължаваше да го тревожи. Сякаш някой бе наредил на всички постове да се оттеглят от оградата. Не можеше да се отърве и от усещането, че невидими очи неотклонно ги следят.

— Малко зловещо, нали? — изръмжа Марлър.

— Е, не бих избрал това място за пикник.

— Мина ли ти наум, че Доулиш може да е изтеглил охраната, за да подсили хората си в Гренвил Грейндж? Доста народ го посети тази сутрин.

— Не мисля, че това е обяснението — каза бавно Нюмън, докато се оглеждаше внимателно. — Доулиш е милионер. Може да наеме достатъчно телохранители…

Млъкна, когато оглушителен рев взриви тишината. Замлъкналият за малко шум от хеликоптера сега сякаш се стовари отгоре. Нюмън натисна копчето за покрива, свали ръчната спирачка и рязко потегли. В същия миг въоръжени мъже изскочиха от окопите, където се бяха крили. Плътната стрелба на автоматите им обсипа с куршуми пътя зад мерцедеса. Нюмън забеляза, че не се целят в колата. Принуждаваха ги да продължат напред.

— Пред нас… — извика Марлър.

Нещо прекоси пътя и се стрелна в храстите. Подплашена от грохота лисица търсеше убежище. Зад нея изведнъж се появи хеликоптерът, бръснещ върховете на дърветата. Пилотът смени курса и полетя към тях на сантиметри от настилката на шосето. В момента, в който профуча над колата, от вертолета хвърлиха нещо, което се приземи на пътя. Взриви се с ослепителна бяла светлина. Нюмън затвори очите си и завъртя волана, за да избегне блясъка.

— Магнезий — каза кратко той. — Ако ни улучи или минем отгоре, резервоарът гръмва веднага.

— Ще се върне — Марлър се извъртя назад в седалката си.

— И този път може да уцели…

Нюмън натисна по-силно педала. Молеше се на Бога да стигнат по-скоро края на правия участък, който ги превръщаше в чудесна мишена — пилотът лесно можеше да изчисли изпреварването на снаряда.

— Няма го — каза Марлър.

— Всеки момент ще налети.

Едва бе изрекъл последната дума, когато вертолетът отново се появи. Летеше ниско над смъртоносната отсечка от пътя, носеше се право към колата. В този момент Нюмън забеляза форда, който бързо ги застигаше.

Зад волана седеше Нийлд. До него Бътлър бе махнал предпазния колан и свалил стъклото на вратата. Наведе се навън, облегна се и хвана с две ръце валтера. Настилката на пътя бе гладка и оръжието не потрепваше.

Хеликоптерът се приближаваше към колата на Нюмън. Този път нямаше магнезиева бомба. Дим, черен гъст дим започна да се сипе зад машината. Тежка, плътна завеса бързо се спусна над пътя. Вертолетът беше на около триста метра от мерцедеса. Димът зад него застилаше асфалта. Нюмън стисна устни и намали. После натисна още по-силно спирачката.

— По дяволите, какво правиш? — извика Марлър.

Във форда отзад Бътлър вече се целеше в пилотската кабина. Вероятността да улучи бе нищожна, но друг шанс нямаха.

Натисна спусъка и изпразни целия пълнител, а кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежението.

Нов пушек се разнесе от хеликоптера. Машината се отклони от курса си, започна несигурно да се поклаща във въздуха.

Изведнъж, обхваната от пламъци, рязко се понесе встрани от пътя и се скри зад дърветата. Ударната вълна от далечен взрив разтърси и двете коли. Над гората се издигна стълб от гъст пушек, а после настана тишина. Нюмън спря колата малко пред стелещия се над шосето дим. Зад него Нийлд също намали и застана до мерцедеса. От храстите изскочи друга лисица и се втурна през плътната пелена, притиснала асфалта. Рязко спря, изправи се на задните си лапи, падна настрани и остана да лежи неподвижно.

— Ето затова намалих… — каза Нюмън.

Излезе от колата, следван от Марлър и Бътлър, който бе заредил с нов пълнител. Нюмън изчака дима малко да се разсее и се приближи до животното. То се бе проснало на едната си страна, а дългата му рошава опашка не помръдваше. Очите му бяха почти изхвръкнали от орбитите си, челюстите зееха широко разтворени. Нюмън докосна с крак лисицата. Все едно подритваше камък — тялото беше твърдо и неподвижно.

— Ще я сложим в багажника. Искам експерти да видят това.

— Защо? — попита Марлър.

— Защото димът от хеликоптера не беше обикновен. Съдържа елемент, който, както виждаш, е смъртоносен…

Върна се при колата, обясни накратко ситуацията на Бътлър и взе от багажника парче зебло. Сложи на ръцете си чифт стари кожени ръкавици и отиде до мястото, където лежеше лисицата.

Бътлър също беше с ръкавици и му помагаше. Разстлаха зеблото на пътя, сложиха тялото върху него, увиха трупа и го занесоха до колата. Когато го оставиха в багажника, Нюмън свали ръкавиците си и ги хвърли отгоре.

— Съветвам те да направиш същото — каза той на Бътлър. Когато и двата чифта бяха прибрани на сигурно място, Нюмън затвори багажника. После сложи ръка на рамото на Бътлър.

— Благодаря, че ни спаси, Хенри. Ако не беше ти, сега щяхме да приличаме на тази лисица.

— Върша си работата — отвърна типично за себе си Бътлър. — Сега накъде?

— Обратно в „Браднъл“. Туийд си тръгна рано тази сутрин, затова е най-добре да уредим сметките си с хотела и да се върнем в Лондон. — Обърна се към Марлър. — Видя ли, че даде резултат?

— Кое?

— Това, че раздразних лорд Дейн Доулиш. Този хеликоптер беше голяма грешка — сега съвсем се издаде. На Туийд сигурно е му стане интересно.