Колин Форбис
Огнен кръст (48)

47.

Доулиш се втурна нагоре по широкото стълбище, влезе в спалнята, приближи се до прозореца и погледна надолу. Двете коли тръгнаха заедно и скоро се скриха от погледа. Без да бърза, лордът слезе обратно в стаята, която гледаше към поляната. Отвори барчето и си наля нова двойна доза чисто уиски.

Настани се удобно в едно кресло, изпи наведнъж половината от питието и остави чашата на масичката. Пет пари не даваше за инспектора от Скотланд Ярд. Тревожеше го загадъчният посетител от Специалния отдел.

Първо въпросът му за Франция. А после и неясната фраза „с двойно предназначение“. Непознатият наистина бе успял да го стресне. Доулиш си спомни погледа му, когато накрая го попита и за Бранд.

— Да изгние в ада дано… — изруга Доулиш на глас. Глътна на екс остатъка от уискито си.

Туийд се движеше след волвото на Букенън, докато стигнаха шосе А 12. Тук полицаят продължи на юг, а Туийд зави надясно и се отправи на север към Дънуич.

— Добре ли мина, сър? — попита Хамилтън, когато вече бяха изминали доста път.

— Така ми се струва.

Туийд не каза нищо повече и се съсредоточи върху сравнително ненатовареното шосе. Караше с възможно най-висока скорост. Наложи му се да намали, когато зави по черния път за Дънуич. Стигнаха до брега и той паркира форда край кръчмата на селото. Излезе от колата, взе от задната седалка кожената си шапка и я нахлупи на главата си. Провеси на врата си бинокъл. Така изглеждаше като отпускар, чието хоби явно са морските птици. Погледна към Хамилтън:

— Опитай се да се отпуснеш. Дръж се по-естествено. Сега сме туристи.

Единствената реакция на Хамилтън, доста неохотна при това, беше да пъхне и двете си ръце в джобовете на шлифера. Обикновено държеше дясната си свободна, за да може да грабне веднага пистолета, ако се наложеше. Туийд поведе по пътя. Подмина обществения паркинг, зави надясно и се заизкачва по стръмна криволичеща пътека.

— Били ли сте тук преди, сър?

— Много отдавна. Това е едно от онези места, които никога не се променят.

Туийд продължи да крачи уверено нагоре, докато стигна до върха на скалите, равен и обраснал с трева. Една дървена пейка гледаше към сивото спокойно море и сякаш с нетърпение чакаше някой да седне на нея. Туийд съзря това, което търсеше, и без помощта на бинокъла, но въпреки това го долепи до очите си и настрои фокуса.

Видя „Стоманеният лешояд“ такъв, какъвто го бе описала Пола. Двата му корпуса лежаха неподвижни в прегръдката на тихото море. На една платформа, издигната над самата водна повърхност, бе привързана моторница. Вероятно с нея докарваха на кораба всичко необходимо за екипажа. До моторницата бе вързана голяма гумена лодка с извънбордов двигател. Дали с нея маскираните мъже бяха преследвали Пола и Карин? Туийд се вгледа още по-внимателно.

Зад мостика се намираше някакъв странен самолет. За това още никой не бе докладвал. Значи веднъж стъпил на борда, Доулиш можеше да напусне кораба по всяко време. Няколко души се качваха в гумената лодка. Вероятно щяха да излязат на брега.

— Хайде да тръгваме… — каза Туийд и веднага заслиза по тясната пътека обратно към Дънуич. Хамилтън се стараеше да не изостава, но му беше трудно. Шефът му вече бе влязъл в колата и запалил двигателя, когато той седна до него. Туийд хвърли последен поглед през полето към закотвения катамаран и потегли.

Движеха се по шосе А12, когато той изведнъж намали, отби встрани и спря, без да гаси двигателя. Остана в седалката си като в транс, ръцете му неподвижно лежаха на волана. Хамилтън го погледна, после се обърна пак напред, като се стараеше да не вдига шум. Бътлър веднъж го бе предупредил, ако види Туийд в това състояние, да не се тревожи, а просто да го остави на мира. Странното поведение на началника му означаваше, че изведнъж е проумял нещо извънредно важно.

Двойна проверка.

Според Хауърд премиерът бе употребил точно тази фраза. Два независими екипа на една територия. На Туийд не беше съобщено кои са в другия екип. А това само потвърждаваше, че е прав за самоличността на Калмар убиеца.

Подкара с максимална скорост към Лондон.

— Не сте яли, нали? — попита Моника, когато Туийд влезе в кабинета си. — Така и предполагах. На бюрото ви има сандвичи и прясно кафе.

— Благодаря. Много мило, наистина.

Преди да седне, Туийд погледна часовника си. Имаше на разположение половин час. Махна найлона от първия сандвич, отхапа голямо парче и разбра, че е невероятно изгладнял.

Моника се приближи и му наля кафе в голяма чаша.

— Ще останете в Париж, докато всичко свърши, нали?

— Не. Сега ще ида в Париж, но после ще отлетя на юг за Аркашон. Искам да поема нещата в свои ръце в най-критичния момент.

— Отново се обадиха от Портън Даун. Открили в боклуците във фабриката на Доулиш някакъв контейнер. Бил празен, но най-добрият им експерт, току-що върнал се от отпуск, го изследвал и открил следи от нервнопаралитичен газ.

— Това прави пътуването ми до Аркашон още по-важно.

— А няма ли да е опасно?

Туийд погълна и втория сандвич.

— Вероятно. Но целият ми екип е вече в опасната зона. Трябва да бъда с тях.

— Вие знаете нещо, което не искате да ми кажете — обвини го тя.

— Ако е така, значи никой друг освен мен не го знае. Не мисли, че си извън играта, Моника.

— Генерал Дьо Форж скоро ще нападне, нали?

— През следващите два или три дни. Изчаква още едно нещо. Искам да го изпреваря, преди да го е дочакал.

Телефонът иззвъня. Моника с раздразнение се приближи до бюрото, вдигна слушалката и след миг каза, че ще провери дали Туийд е още в сградата.

— Търси ви Букенън от Скотланд Ярд…

— Туийд слуша.

— Май сме доста силен екип заедно. Негова светлост вече проявява признаци на тревога. Сега проучвам водолазите му.

— Много добре. Можете да направите и друго — прегледайте регистрите на всички хотели в Олдбърг за нощта, в която бе убита Карин Роузуотър. Търсете имената на хората, които са замесени по един или друг начин в цялата работа. Мисля, че ще откриете убиеца. Съжалявам, сега трябва да тръгвам…