Колин Форбис
Огнен кръст (25)

24.

Когато пристигна пред „Браднъл“, Туийд откри две свободни места за паркиране до стената на сградата. Достатъчно пространство, за да се побере мерцедесът на Нюмън. Взе от предната седалка куфарчето си и бастуна, специално изготвен за него в лабораторията, излезе от колата в ледената нощ, заключи и влезе в хотела.

— Да, мистър Туийд, имате запазена стая. Същата, в която бяхте и миналия път — каза администраторката. — Оставиха и някакъв телефонен номер, на който да се обадите веднага щом пристигнете.

— Благодаря. Ще звънна от стаята си…

Метна на леглото палтото си, когато влезе в спалнята, гледаща към крайбрежната улица. Северно море бушуваше по-силно от предишния път. Прозорците бяха затворени, но той чуваше трясъка от тоновете вода, които се разбиваха в брега.

Остави куфарчето на пода, подпря бастуна на стената и разгъна листа, който му бяха дали на рецепцията. Телефонният номер на Моника. Нещо се бе случило. Вдигна телефона и набра номера:

— Здравей, Моника. Обаждам се от хотелската стая — побърза да я предупреди той.

— Ясно — кратка пауза. — Онази апаратура с марка „Бранд“ първоначално била използвана от водолазите на една петролна сонда в Северно море. Вероятно решили, че е несъвършена — по неясни причини спрели употребата й. После с нея работили телохранителите на две агенции за охрана. Но и те скоро се отказали. Отново не се знае защо. След това пък я използвали квалифицираните счетоводители на една компания. В момента върши основната работа в някаква фирма с адрес Доулиш Уорън, Девон. Това е всичко.

— Благодаря за добре свършената работа.

— Всъщност има и още нещо. Доста важно и неотложно…

— Нещо свързано с бизнеса ми тук? — Туийд говореше бързо. Изведнъж повиши глас: — Телефонист! Връзката е лоша. Можете ли да направите нещо? — Изчака да чуе изщракване, което да му подскаже, че някой ги е слушал. Нямаше такова. Острият му слух се опита да долови нечие дишане. Нищо. Никой не ги подслушваше. — Говори спокойно, Моника.

— Лазал се обади. Разтревожен е.

— От какво?

— Информаторът му в Трети корпус съобщил, че сержант Рей е изчезнал. Лазал смята, че развитието на събитията става застрашително.

— Лазал е прав.

— Още нещо. Коркърън се обади от „Хийтроу“. Преди няколко часа е кацнал Леми — малко след като тръгнахте. Няма съмнение, че е той. Пътува под името Уилям Прендъргаст. А сега няма да ми повярвате.

— Опитай…

— Напуснал летището сам с кола под наем — един ровър. Отправил се е към Олдбърг. Лично проверих това. Друго няма.

— Достатъчно ми е — каза мрачно Туийд. — Отново ти благодаря. Ако има нови сведения, обади ми се веднага. Сега си почини малко…

Туийд остави слушалката и закрачи из стаята. Бранд, дясната ръка на Доулиш, първоначално е бил водолаз на някаква петролна сонда. Явно се замесил в нещо съмнително и го уволнили. Саботаж? После работил като телохранител в две агенции… Уволнили го и от двете. Дали вече е бил шпионин на Доулиш? Моника съобразително бе споменала малкия курорт Доулиш Уорън. Беше му съобщила, че веднага след уволнението от агенциите той е започнал работа при Доулиш. А това за квалифицираните счетоводители…

Туийд продължаваше да се разхожда, замислен за информацията от Лазал. Сержант Рей, специалистът по експлозиви на Дьо Форж, бе изчезнал от щаба на Трети корпус. Къде можеше да се намира той? За изпълнението на каква заповед би могъл да бъде ангажиран? Е, разбира се, можеше и да си е взел отпуск. Но Туийд се съмняваше в това. Дьо Форж не би разрешил отпуск сега, когато настъпва кулминацията на кампанията му. А Леми? Още по-заинтригуващо и по-зловещо изглеждаше неговото заминаване. Майорът тайно се бе отправил към Олдбърг. Ето още една възможна връзка с Франция. На Туийд тя съвсем не му харесваше.

Реши, че трябва веднага да открие Пола. Навлече палтото си, взе бастуна, излезе от стаята, подмина асансьора, втурна се надолу по стълбите и спря пред рецепцията.

— Търся приятелката си Пола Грей.

— О, тя тръгна преди мъничко. Отиде на гости някъде в Олдбърг.

— Сама ли беше?

— Да…

— Знаете къде точно отиде? Трябва спешно да се свържа с нея — затова са ме търсили по телефона.

— Съжалявам. Нямам представа…

— Нюмън и Марлър в хотела ли са?

— Не — момичето бе изумено от тази бомбардировка, от настоятелния тон на Туийд. — Мистър Марлър си замина за Лондон. А приятелят му излезе на разходка.

— Благодаря.

Туийд реши да направи това, за което бе дошъл, за да разсее поне част от безпокойството си. Излезе през задната врата, подмина мерцедеса на Нюмън, прекоси целия паркинг и се озова на черния път. Носеше бастуна в дясната си ръка, а с лявата държеше фенерче. Беше толкова тъмно, че без лъча светлина не би могъл да се ориентира. Помнеше с подробности всички разговори. Знаеше точно пътя, по който бяха минали Пола, Нюмън и Роузуотър, за да открият пръстена под лодката. Пръстенът на майор Леми? Очевидно.

Подмина една дъсчена постройка, с надпис „Лодки“. Значи скоро щеше да стигне пътеката, която води към блатата. Мощният лъч на фенерчето освети тясна отъпкана ивица земя, която слизаше от пътя и продължаваше в блатата. Това беше. Спусна се пъргаво надолу и стъпи върху мека, податлива почва. Вятърът вееше косата му във всички посоки, но Туийд не му обръщаше внимание — бе прекалено концентриран върху пътя.

Крачеше бързо, държеше бастуна по средата, както войник носи пушката си. След известно време спря, изключи прожектора и изчака очите му да привикнат с мрака. Пред себе си видя очертанията на насипа, който ограждаше пристанището. Отново включи фенерчето, тръгна и скоро стигна до мястото, където пътеката се разклоняваше. Спря, за да размисли. Тук можеше да сгреши. Изкачи се върху насипа и проследи с поглед пътеката, която продължаваше на изток по ръба му. Пристанището беше отляво, блатата оставаха вдясно. Точно така.

Тръгна бързо по опасната пътека. Спирайки за малко, освети лодките в пристанището. Бяха покрити със сини найлонови покривала и приличаха на огромни сини яйца. Мачтите се клатеха бясно, но постепенно се укротиха. Вятърът замря. Туийд чу странен звук и хвана бастуна за дръжката.

Бастунът бе оръжие. Имаше тежка долна част и един удар с нея бе достатъчен да разбие главата на човек. А под дръжката се намираше малък бутон. С натискането му от върха излизаше петсантиметрово стоманено острие. Не беше много, но достатъчно, за да нарани сериозно нападателя. Туийд нямаше навика да ходи въоръжен, но Олдбърг се превръщаше в доста опасно място. А блатата — вероятно в още по-опасно. За да прибере острието, трябваше да натисне втори път копчето. Сега успя да определи странния шум. Стоманени въжета, които се удряха леко в металните мачти на лодките. Продължи спокойно пътя си.

Бе насочил лъча надолу от лявата страна на насипа. Трябваше да е близо до мястото, където тримата бяха открили останките от лодката. Лъчът подмина локва застояла вода, после се върна назад. Лодката с ребра, щръкнали като от труп на животно, лежеше преобърната до брега на малък поток. Ето тук бяха открили пръстена. Туийд с лекота се спусна по насипа. Стъпи на парче твърда, обрасла с трева, почва, оградена от тинята на блатото. Бавно освети всеки сантиметър земя пред себе си. Клекна за минута и внимателно огледа цялото пространство. Притисна ръката си в тревата и усети как влажната почва поддава под нея. Въздъхна, изправи се и се изкачи обратно на насипа. Всичко видяно отговаряше на очакванията му, до последната подробност.

Приведен под напора на вятъра, който изведнъж бе задухал с нова сила, Туийд бързо тръгна по пътеката на насипа, слезе и се върна в „Браднъл“ по абсолютно същия маршрут. Вече в хотела, положи усилие да попита спокойно администраторката:

— Мис Грей прибра ли се?

— Още не.

Туийд се върна в стаята си, изпълнен с лоши предчувствия.

Джийн Буржойн беше ведра и приятна домакиня. Облечена бе в зелена, плътно прилепнала по тялото рокля, а на тънкия си кръст носеше широк колан. Роклята стигаше до над коленете и откриваше красивите й крака, обути в тъмнозелени чорапи. Дългата й гъста и златиста коса блестеше на светлината от полилеите в хола.

„Бива си я“ — мислеше си Пола. Тя седеше в удобен фотьойл близо до запалената камина. Джийн се бе настанила на стол до фотьойла, кръстосала крака. И двете държаха чаши с шампанско. Един мъж влезе в стаята и Джийн го представи:

— Пола, това е моят чичо, генерал-майор Буржойн. Генералът беше нисък човек, плътно изпълващ кадифеното си сако. Имаше яйцевидна глава с плешиво теме и редки бели косици, сресани грижливо от двете му страни. Кожата му беше румена и той изглеждаше с двадесетина години по-млад.

— Приятно ми е да се запознаем, мис Грей — каза официално и се наведе, за да стисне ръката й. — Джийн много ми е говорила за вас. Но сега с очите си виждам, че наистина сте впечатляваща жена…

Той отиде до барчето и тъкмо си наливаше портвайн от една гарафа, когато Пола проговори. За миг ръката му замръзна — беше толкова кратък миг, че само острият поглед на Пола го забеляза.

— Разбрах, че сте работили за Военното разузнаване, генерале.

— О, толкова вода изтече оттогава… — той бързо погледна Джийн, после премести погледа си върху Пола и вдигна чашата. — За ваше здраве! — Отпи от портвайна и остана прав до барчето.

— Сигурно ви липсва работата — продължи Пола, решена да не се отказва от темата. — Особено сега, когато има толкова поле за дейност. Франция е чудесен пример. Англия трябва да бъде наясно какво точно става там, и по-специално в Трети корпус.

Генералът не помръдна. Примигна веднъж с очи. Като бухал. „Доста прилича на бухал“ — помисли си Пола.

— Напоследък малко следя събитията — сега Буржойн изглеждаше разсеян и незаинтересован, съвсем различен от преди малко. — Надявам се да не прозвучи грубо, но ще трябва да се кача в кабинета си. Налага се да поработя върху някои документи. Всъщност слязох само да ви поздравя. Надявам се, че отново ще минете да ни видите. А сега си поговорете спокойно с Джийн. Тя стои до среднощ будна…

Излезе от стаята, като влачеше краката си. А бе влязъл по съвсем различен начин — с бодра и твърда крачка. „Преструваш се, хитрецо“ — помисли си Пола.

— Бързо се уморява — обясни Джийн. — Но те хареса, сигурна съм.

— Ти знаеш доста неща за Трети корпус, нали?

Джийн бързо допи шампанското си, предложи още на Пола, но тя отказа и доля на себе си. Отметна назад през рамо русата си коса и заговори, като гледаше Пола над ръба на чашата.

— Май си доста добре информирана.

— Журналистка съм, няма защо да се учудваш. Това ми е работата. Но ти обещах — няма да искам интервю от теб.

— Познавам генерал Дьо Форж — каза бавно Джийн, след като отпи още от шампанското. Лакътят й опря в кофичката с лед, поставена до нея. Премести я настрани и се засмя: — Колко е студена — приятен, весел смях. — Генералът ми е приятел. Намирам го за много динамичен и стимулиращ. Той е един от най-важните мъже в Западна Европа. Има здрави възгледи, което се отразява добре на всичко около него.

— За депортирането на чужденците от Франция ли говориш? И особено на негрите и алжирците?

— Много хора подкрепят идеите му. А броят на тези хора непрекъснато расте — Джийн отново напълни чашата си и продължи с равен глас: — Някои го смятат за втори генерал Дьо Гол.

— А ти?

— Дьо Гол беше велик държавник. Дьо Форж е просто военен. Как би могъл да стане държавник?

— Може би първата стъпка ще е създаването на хаос. Джийн разглеждаше Пола през полуспуснатите си дълги мигли. Взе една сребърна табакера, отвори капака й, извади цигара и я запали със златната запалка, която също взе от табакерата. Досега Пола не я бе виждала да пуши. Джийн направи кръгче с дима, загледа го как се издига към тавана и каза:

— Изглежда си професионалистка до мозъка на костите си.

Каза го лениво, без обида или раздразнение. Просто отчиташе факта. Докосна скулата си с показалеца на лявата ръка. Имаше съвършени черти. Пола си мислеше, че е наистина красива. Че е жена, която би накарала много мъже да полудеят от желание.

— Просто се интересувам какво става по света — отвърна Пола.

— Права си, разбира се. Много неща стават във Франция — Джийн сякаш говореше в някакъв транс. — И никой не може да предскаже докъде ще доведат.

— А ти докъде мислиш, че ще доведат?

— До портите на ада…

Отново се засмя, но този път с нотка горчивина. Смени темата й заговори за Олдбърг:

— Не ти ли се струва, че Олдбърг е много особен град? Тук живеят главно пенсионери дипломати, военни като чичо ми. Като деца са ги водели тук за ваканциите. И когато се връщали в Англия след работата в чужбина, това било единственото място, което познавали. Няма много работа за младите. Освен в магазините. Повечето работят в Ипсуич, а това е доста далеч. Останалата част от населението са виладжии. Купуват къщите до морето и идват през летните месеци…

Поговориха още известно време. После Джийн се извини и излезе за няколко минути. Останала сама, Пола вдигна капака на табакерата и извади златната запалка. На нея бе гравиран съшият символ, както и на открития от Роузуотър пръстен. Лотарингски кръст…

— Време е да се връщам в „Браднъл“ — реши Пола няколко минути след като Джийн се върна. — Много ти благодаря за приятната вечер.

— Бих искала да продължим до сутринта. Ако някога си във Франция близо до Бордо, обади ми се на този номер. Ще дойда да те взема с кола. — Тя подаде на Пола листчето с номера и я изпрати до вратата. Отвори я и погледна навън.

— Отвратителна нощ. С кола ли си? Или да те закарам с моята?

— С кола съм — излъга Пола.

Искаше да повърви, да премисли впечатленията си от генерала и от разговора с Джийн. Сгуши се в палтото, увила глава с шала, и тръгна по алеята. Когато стигна двете колони в края й, Пола се обърна и помаха на Джийн, застанала на вратата на къщата. После се обърна, зави надясно и заслиза обратно по хълма.

Вървеше по влажната трева до пътната настилка, когато чу нещо. Понечи да се обърне, но дебела хартиена торба обви главата и притисна лицето й. Две големи ръце сграбчиха гърлото й и я извъртяха на сто и осемдесет градуса. Силни палци притиснаха гръкляна й. Не можеше да диша.

Паниката не успя да я завладее, защото първото нещо, което си помисли, бе, че я напада негодникът, удушил Карин. Устоя на инстинктивния импулс да забие ноктите си в смъртоносните ръце. Вместо това ги вдигна към торбата и ги насочи към мястото, зад което се намираше устата й. Ноктите яростно започнаха да разкъсват дебелите пластове хартия. За миг си помисли, че няма да успее. Ръцете мачкаха гърлото й. Изведнъж ноктите й пробиха голям отвор в торбата. Пола стисна юмрук и го заби ниско в тялото на нападателя, като се надяваше да улучи бъбреците му. Чу го да простенва болезнено и за няколко секунди хватката върху шията й леко се отпусна. Тя отвори уста, допря я до цепката на торбата и нададе писък, който разцепи мрака.

— Аааааааааа…