Колин Форбис
Огнен кръст (16)

15.

Готически ужас.

Пола бе спряла взетата от Нийлд кола пред затворените врати от ковано желязо, които бранеха Гренвил Грейндж. В края на една дълга извита алея тя зърна уродливата сграда. Викторианската архитектура в своя най-отвратителен вид — огромна сива триетажна постройка с две долепени крила. Покривът бе осеян с малки кулички. Фантастичните скулптури на водостоците се открояваха на ясното зимно небе.

След излизането си от Олдбърг тя бе завила наляво по шосе А1094 покрай игрището за голф. Наситеното зелено на хълмовете бе покрито от тежък скреж. При Снейп зави пак наляво, подмина прочутите пивоварни и пое по тесен селски път към Айкин. Често сверяваше маршрута с пътната карта на седалката до нея. Следващият ляв завой я изведе в полето, откъдето се виждаше широката извивка на река Олд, приличаща на ивица синкав лед.

Натисна няколко пъти клаксона и се появи едър мъж в провинциални дрехи, хванал ремъка на свирепо овчарско куче, което озъбено скачаше към нея. Добре дошла в Гренвил Грейндж.

— Какво искате? — попита големият мъж. — Това е частна собственост.

— Очевидно. Казвам се Пола Грей. Имам среща с лорд Дейн Доулиш. На обяд.

— Покажете някакви документи.

— Елате до колата и ги погледнете, по дяволите. И дръжте проклетото си кученце по-далеч от мен. Или се обадете на негова светлост и му кажете, че не искате да ме пуснете в имението…

Без да откъсва очи от нея, пазачът отключи вратите, отвори едната, прибра ремъка на кучето и се приближи към колата. Пола забеляза, че дрехите му изглеждат съвсем нови. Доста необичайно за един пазач.

Показа журналистическата си карта и някои от документите, изработени в лабораторията на Парк Кресънт.

— Влизайте! — гласът му беше злобен.

— Значи сте знаел, че ще дойда.

Усмихна се в пламналото му лице, преди той да тръгне да отваря и другата врата. Натисна рязко педала, като засипа с чакъл кучето и едва не отнесе пазача. Алеята извиваше в широк полукръг пред къщата и оставяше много свободно място за паркиране под перилата на обширната тераса и стълбите, водещи към входа.

Изключи двигателя и веднага чу изстрелите на пушките. Стрелбата беше започнала, някъде зад грозната грамада на сградата. В края на двете редици спрени коли забеляза мерцедеса на Нюмън. Паркираните автомобили бяха поне двадесет — няколко модела БМВ, едно ферари и една ламборгини. Големи пари посещаваха Доулиш при състезанията по стрелба в имението му. Пола погледна часовника си — 11.50 ч. Десет минути по-рано. Обичаше да изважда от равновесие непознатите, с които имаше среща. Понякога така откриваше неща, които те биха искали да скрият.

Заключи колата, подмина стъпалата и тръгна към лявото крило на къщата. Отзад една широка поляна, оградена от борове, се спускаше към голям, вдаден в реката, пристан. Преброи около тридесет мъже с пушки — на различна възраст, до един облечени добре, дори контешки. Температурата бе все още малко над нулата. Пола носеше дълго до коленете велурено палто и копринен шал. Стрелците, застанали на края на поляната, не обръщаха внимание на дъжда от глинени късове, който се сипеше върху им, и продължаваха съсредоточено да свалят от небето черните дискове, въоръжени с дванадесеткалибрени пушки. Видя Марлър да се прицелва внимателно, когато нови пет чинийки полетяха нагоре. Не улучи три и в кратката тишина след изстрелите Пола дочу дрезгавия му глас.

— Не мога да ги сваля, проклетите…

„Не можеш ли! — помисли си тя. — Ако поискаш, ще свалиш всичко, което хвърчи!“

Шумът от ниско летящ хеликоптер я накара да погледне нагоре. Почти докосващ върховете на дърветата, той увисна за миг неподвижно, а после мина над покрива на къщата и се скри от погледа. Пола предположи, че е вертолет на бреговата охрана и се опита да види маркировката на машината. Не забеляза никакви отличителни знаци. От водостока на покрива й се хилеше главата на сатир.

— Онзи сладур горе май си пада по теб — обади се мутиращ глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя едно младо голобрадо момче, което я разглеждаше с нескрит интерес. Държеше пушката си ефектно подпряна на рамото.

— Сигурно си от харема на негова светлост. Той е ей там — момчето кимна с глава. — Предполагам, че вече те чака, много е навит.

Пола го гледаше право в очите.

— Имам едно предложение — каза спокойно тя. — Иди се гръмни.

— Така да бъде.

Младият фукльо се отдалечи и Пола погледна натам, накъдето бе кимнал преди малко. Нюмън говореше на средно висок и набит мъж, облечен в костюм за езда. Доулиш слушаше с мрачно лице. Изведнъж хората на поляната утихнаха, сякаш усетили, че ще се случи нещо сериозно. Марлър застана зад Нюмън и запали цигара. Пола ясно чуваше разговора.

— Та какъв ви беше въпросът? — прогърмя гласът на Доулиш.

— Чух, че имате оръжейна фабрика наблизо. Предполагам, че тя е един от основните ви източници на доходи. Краят на Студената война сигурно ви кара да търсите нови клиенти. Или не съм прав? Може би се радвате, че най-после е възможен мир, дори това да сложи край на печалбите ви от войната?

— Бяхте поканен като гост на стрелбата — изсъска Доулиш, пъхнал ръка в джоба на бричовете си. — А сега се опитвате да вземете интервю. За „Шпигел“, казвате…

— Има ли конкретна причина да избягвате публичност? — продължи приятелски Нюмън. — Вие сте един от най-могъщите индустриалци на Запад. Казват, че можете да продавате оръжие на хора и места, за които друг не би и помислил. Вероятно имате контакти във върховете…

— Изходът е натам — прекъсна го Доулиш и посочи с пръст паркинга. — Ако след две минути сте още на моя територия, ще наредя да ви изпратят.

— Не тормозете хората си — каза усмихнато Нюмън. — Наемните ви убийци сигурно имат да свършат други мръсни работи.

— Убийци?

Доулиш пристъпи към Нюмън. Лицето му беше червено. Високо кръвно налягане? Пола не можеше да прецени.

— Ами да, така нареченият обслужващ персонал на стрелбата — продължи Нюмън. — Облекли сте ги така, че да приличат на местни хора. Обаче дрешките им са съвсем нови. Професионални телохранители, нали? Изритани от уважаващите себе си компании.

— Две минути…

Доулиш се обърна, огледа се и кимна на един едър мъж, който веднага дотича. Лордът явно не обичаше да губи времето си. Тръгна веднага към Пола и другият трябваше да върви редом с него, докато слушаше заповедите му. Тя успя да чуе само първата част от нарежданията.

— Свържете се с хеликоптера. Нюмън да бъде проследен. Кара един стар син мерцедес. Работата е важна. Ако се наложи, да му дадат един урок. Предупредиха ме за Нюмън, че…

Той понижи гласа си и въпреки че се приближаваше към Пола, тя не успя да чуе последните изречения. Видя как Марлър и Нюмън предадоха оръжията си на един от телохранителите и тръгнаха към паркинга, без да поглеждат в нейната посока. Пола започваше да се тревожи — на идване не бе видяла и следа от Бътлър и Нийлд, които според инструкциите на Туийд трябваше да осигурят защитата на тримата, влезли в имението. Но всъщност където и да чакаха, тя нямаше да ги забележи — бяха професионалисти.

— Действай, Бранд! Тръгват…

Едрият мъж се затича, а Доулиш се приближи към Пола с широка усмивка и свали шапката си.

— Пола Грей? Подранила сте…

— Не обичам да закъснявам.

Две кафяви очи я пронизаха като куршуми. Една силна длан я сграбчи за ръката и я поведе по задните стълби. Той отвори някакъв френски прозорец, бутна я вътре, заключи след себе си и дръпна тежките тюлени пердета.

— Нека взема палтото ви, скъпа…

Докато й помагаше да го свали, пръстите му се задържаха за малко върху красивите й рамене. Отвори един гардероб, постави палтото на закачалка и й посочи голямото меко канапе с подредени възглавници в средата на стаята. Пола се огледа за единичен фотьойл, но Доулиш се бе подготвил добре за срещата — всички бяха затрупани с камари подвързани с кожа книги. Не й остана нищо друго, освен да седне на края на канапето. Той й предложи да избира между уиски и вино, но тя поиска кафе. Доулиш натисна някакво копче в стената. В края на обширната стая се отвори врата и се показа облечен в черно прислужник.

— Кафе за гостенката ми, Уолтърс. За мен голямо уиски. И следващия път чукай, преди да влезеш. Действай…

„Това явно е любимата му фраза“ — помисли си Пола, докато оглеждаше стаята и вадеше бележника от чантата си. С изключение на прозорците, гледащи към поляната, останалите три стени бяха покрити с дъбова ламперия, на равни интервали прекъсвана от вградени библиотечни шкафове. Точно срещу нея в една дълбока сводеста ниша пращеше огън. В стаята беше нетърпимо горещо. Доулиш свали ботушите си, изхвърли ги към огнището и пъхна големите си крака в чифт ръчно изработени спортни обувки с дебели подметки.

— Мога ли да си сваля сакото?

Докато го правеше, очите му шареха по освободеното й от палтото тяло. Седна до нея на канапето, сложи ръка върху коляното на кръстосания й крак и го стисна.

— С какво ще започнем? — попита той с широка усмивка. Доулиш създаваше усещането за голяма физическа енергия, а движенията му, въпреки килограмите, бяха пъргави и леки. „Като машина за секс е“ — помисли си Пола, преди да отговори.

— Ще започнем с освобождаването на моята персона от ръката ви.

— Но такава чаровна персона…

Ноктите на дясната й ръка се спуснаха над неговата. Бяха твърди и остри. Той не помръдна и Пола лекичко ги заби в кожата му.

— Мога да ви издера до кръв. И окото ми няма да мигне. Белезите ще личат седмици след това. Освен това ще си тръгна веднага — с други думи, вървете по дяволите.

— Смело момиче. Това ми харесва.

Но все пак махна ръката си от коляното й. Облегна се на възглавниците, поглади единия от бакенбардите си и я погледна изучаващо, сякаш я виждаше за пръв път.

— На вашите услуги съм — каза най-накрая.

— Доколкото разбирам, вие се интересувате от консервация. А също и от подводни проучвания. Чух, че сте финансирал новата експедиция при потъналия град Дънуич.

— В тази работа „Кати“ е неоценима.

— Кати?

Пола го погледна объркано. В същия момент на вратата се почука. Доволен от ефекта, който бе създал, Доулиш излая:

— Хайде влизай!

Изчакаха, докато Уолтърс остави сребърния поднос, наля кафе на Пола, подаде на Доулиш голяма кристална чаша със скоч без лед и излезе от стаята.

— Изливай в трюма! — рече Доулиш и погълна половината от уискито си.

— Не искам вода под палубата — отвърна Пола и отпи от кафето.

— Вода под палубата!…

Доулиш повтори думите й и гръмко се засмя. Преди тя да разбере какво става, той обгърна с ръка кръста й, изправи я на крака и я поведе през стаята към стената вдясно от голямото огнище. Натисна друг бутон.

Чу се тихото мъркане на скрит механизъм. Част от ламперията се плъзна нагоре и зад нея се откри нещо, което напомни на Пола за диорамите във военните музеи. Пред очите й се намираше голям панел от шлифовано стъкло, оформен като корабен илюминатор. Зад него един странен модел на плавателен съд се поклащаше върху сините вълни на морето.

Пола още държеше бележника и писалката си. За момент лицето й замръзна. Доулиш погрешно го разбра като израз на удивление и я погледна развеселен. Пола виждаше същия странен кораб, който бе плавал във водите край Дънуич онази нощ, припомни си как тогава с Карин излязоха на повърхността и се качиха в лодката си, как бягаха от водолазите убийци, стиснали ножове между зъбите си… За да не се издаде, започна да пише неразбираеми стенографски знаци в бележника си.

— Това е „Кати“ — произнесе гордо Доулиш. — Съкратено от катамаран. Едно от големите технически постижения в корабостроенето. Вместо да го подмятат вълните, с двата си корпуса той преминава през тях, разсича ги. Максимална скорост — четиридесет и два възела. Всъщност името му е „Стоманеният лешояд“. Нарекох го така, защото, погледнат откъм кърмата или носа, прилича на лешояд, плъзгащ се над вълните.

Пола наблюдаваше вътрешно разтреперана. Доулиш натисна друго копче и моделът се придвижи в лявата част на аквариума. Вълните в „морето“ станаха още по-големи. Корабът заплува надясно, като с лекота ги преодоляваше.

— Изглежда много широк — тихо се обади тя.

— Може да качи повече от сто души — продължи Доулиш. — Плюс много техника — дори тежки превозни средства. Чудесен е и като ферибот. Един такъв катамаран, но по-голям от този, обслужва линията Портсмут — Шербург. Но „лешоядът“, построен в Норвегия, е технически по-усъвършенстван.

Почти хипнотизирана, Пола гледаше двете пенести следи, оставяни от двигателите. Насили се да проговори:

— Къде държите такъв огромен съд?

— В Харуич, когато не е на курс.

— Казахте, че го използвате при проучванията на Дънуич?

— Често. Служи за база на водолазите, които съставят картата на потъналия град. Може би ще ви хареса едно пътуване на борда на най-новата ми играчка?

— О, да. Ще го използвам и за статията си — механично отвърна Пола. — Можете да се свържете с мен чрез главния редактор на „Уомънс Ай“. Често навестявам редакцията.

— Значи темата на материала ви ще бъдат моите подводни проучвания? Последните изследвания на дъното там бяха проведени през 1979-а от няколко морски клуба. Сега възобнових работата в много по-голям мащаб. Мога да си позволя скъпо оборудване…

Докато продължаваше разпалено да обяснява, Доулиш натисна копчетата, моделът се прибра в началното си положение, а ламперията се плъзна надолу и сложи край на демонстрацията. Пола се върна на канапето, седна и каза нещо, което за миг разруши приятелската атмосфера на разговора:

— Освен подводните ви занимания, за които харчите много пари, вие ръководите и своите оръжейни заводи, а те печелят състояния за компанията ви. Това не ви ли притеснява? Да бъдете търговец на смърт?

Той прекоси стаята, стовари се до нея и сграбчи като в стоманени белезници китката й. Изражението му беше свирепо.

— Защо, по дяволите, ми задавате този въпрос?

Пола се запита къде ли бяха Нюмън и Марлър. Така й се искаше да са наблизо…