Колин Форбис
Огнен кръст (31)

30.

Преди Аркашон Моше намали скоростта. Фаровете осветяваха брега на залива, когото сушата почти напълно отделяше от океана. Встрани от пътя се виждаше блатиста местност, осеяна с локви застояла вода и малки мудни поточета. Светлините на Аркашон се приближаваха в мрака.

— Трябва да се обадя на един човек — каза Нюмън. — Не вярвам да се забавя повече от половин час, но не мога да съм сигурен. Искаш ли да ме изчакаш в някой хотел? После ще мина да те взема.

— Разбира се, приятелю. До гарата има малък хотел. Можем да идем първо там, а после да вземеш колата.

— Така ще е най-удобно — съгласи си Нюмън. Беше уморен и идеята да отиде пеша до апартамента на Изабел никак не му харесваше. Беше й се обадил от обществения телефон в едно село по пътя, за да я предупреди, че идва. А гласът й бе прозвучал толкова щастливо, че той започваше да се тревожи.

Моше спря пред някакъв малък хотел, взе куфарчето си, слезе от колата и се отправи към входа, като пожела успех на Нюмън. Леден вятър фучеше по улиците на градчето. Студът беше непоносим. За десет минути Нюмън стигна до апартамента на Изабел. Облечена в синя пола и сако, тя обви ръце около него.

— Господи! Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Чу ли последните новини, Боб? Ужасно е… — тя отново започна да говори бързо. — Президентът е мъртъв, убит е. Взривили са влака, с който е пътувал за Лион. Министър-председателят също е мъртъв, Боб. Бил е в същия влак…

— По-бавно, по-бавно, Изабел.

— Ще ти направя едно чудесно горещо кафе. Премръзнал си. Нищо чудно, като знам какво е навън. С мляко и без захар го обичаш, нали? Виждаш ли, спомням си… Ела и се настани в хола. Запалила съм камината. После ще поговорим…

Нюмън седна на канапето в уютния хол. Огънят в камината пропукваше приятно. Помагаше му да съсредоточи мислите си.

Президентът и премиерът бяха мъртви. По време на разговора си с Дьо Форж Нюмън бе усетил стремежа на генерала да действа независимо от никого. Властта на президента му бе действала като усмирителна риза. Сега Дьо Форж можеше да прави каквото си иска, неограничаван от никого. В Париж щеше да настъпи объркване, а после хаос. И всичко това означаваше, мислеше си той, че двамата с Моше ще бъдат в още по-голяма опасност тук, в Ланд. Това, което Моше му бе разказал, показваше рисковете, на които се излагаха. А сега рисковете ставаха тройно по-големи.

— Ето кафето… — Изабел остави подноса на малката масичка и наля в две чаши. — Ужасна новина, нали? Добре че дойде. Сега сме пак само двамата.

Тя седна на земята, подвила дългите си крака като котка, и се облегна на коленете му, отпивайки от кафето. Нюмън зададе въпроса, който го притесняваше:

— Къде е сестра ти? Има ли опасност да се върне?

— Не. След теб ми се обади Лусил от Стокхолм от апартамента на гаджето си. Ще остане по-дълго. Влиза ни в положението. — И усмивката й беше котешка.

— Така ли? Името ми знае ли?

— Разбира се, че не! Държа да си в безопасност, макар че имам пълно доверие на Лусил. Но нали знаеш как си говорят хората в леглото — все ще каже нещо на гаджето си. Сега знае само, че при мен е един приятел. Изглеждаш като истински французин с тези дрехи.

— Това беше целта ми! — Нюмън бе свалил баретата и шлифера си. Беше го направил, преди да попадне под властта на топлината от камината, а и на Изабел. Ръката й нежно галеше коляното му. Усещаше, че ако тя продължи още малко с ласките си, като нищо щеше да прекара нощта с нея. Реши да вземе мерки навреме и рече:

— Скоро ще трябва да тръгвам.

— Боб, много ли се ядоса, когато ти казах по телефона за връщането ми в Бордо?

— Не, но успя да ме разтревожиш. Олекна ми, когато разбрах, че си се отървала от главорезите. Те щяха да те убият — също както Анри на гара „Сен Жан“.

— Вместо това аз ги убих.

— Защитавала си се храбро и умело. Завършило е трагично за тях, но си го заслужаваха.

— Трябва да ти се изповядам за…

— Да не съм свещеник?

— Естествено, че не си — тя се засмя дяволито. — Теб най-малко мога да приема за свещеник. — Ръката й се придвижи към бедрото му и остана там. Той положи своята върху китката й, за да й покаже, че му е приятно, а и за да й попречи да шава много.

— Анри си водеше един бележник. Беше се свършил и се готвеше да продължи записките си в нов. Даде ми стария, за да го пазя. Обещах му да не чета написаното — каза ми, че е опасно, — и аз удържах на обещанието си. Скрих го сред дрехите си в апартамента в Бордо. Още е там.

— Защо не ми го даде? — тихо попита Нюмън.

— Забравих. Знам, че звучи идиотски, но просто забравих. Толкова много и ужасни неща се случиха. Убийството на Анри. Двамата мъже, които следяха апартамента, докато ние бяхме вътре. Опитвах се да правя точно това, което ти ми казваше, за да успеем да се измъкнем невредими.

— Но нали все пак се върна там за брошката си?

— За бога! — избухна тя. — Онези двамата почукаха на вратата ми! Знаеш какво стана после. Пак забравих за бележника. Надявам се, не го намираш за странно!

Значи Анри Бейл — иначе казано Френсис Кари, агентът на Туийд — бе водил някакви записки за разкритията си в района на Бордо. Може би все пак не беше умрял напразно. Нюмън знаеше, че Туийд никога не би преживял загубата му, освен ако не се окажеше, че мисията на Кари е довела до някакъв съществен резултат. А в този бележник записките можеха да се окажат изключително важни. Особено сега, когато анархията постепенно завладяваше Франция след бруталното убийство на президента и министър-председателя.

— Имаш ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да, разбира се. В онова чекмедже на бюрото е.

— Дай ми го за няколко часа.

— Защо? — Очите й неспокойно заблестяха. — Какво си намислил?

— Дай ми ключа и ще ти кажа.

— Ще дойда с теб.

Тя скочи на крака и изтича до чекмеджето. Нюмън с облекчение се сети, че бе предупредил Моше Щайн да не се тревожи, ако закъснее. И добре че Щайн му беше оставил реното. Изабел отново се приближи, скрила ключа зад гърба си. Коленичи пред Нюмън и каза:

— Ще имаш ключа само ако ми кажеш за какво ти е.

— За да взема бележника на Анри. Но трябва да знаем точно къде е, преди да тръгнем за където и да било.

Изабел реши, че се е съгласил да я вземе със себе си. Обясни точно в кое чекмедже в спалнята се намираше бележникът, пъхнат под бельото й. Нюмън кимна, наведе се напред и притегли ръцете й към себе си. Тя покорно се остави да я прегърне. Едната му ръка мина зад гърба й. Изабел жадно впи устни в неговите, сякаш искаше да ги изтръгне. Ръката на Нюмън намери нейната, разтвори насила пръстите й, усети метала и измъкна ключа. Тя бързо извъртя тялото си и се дръпна назад, пламнала от ярост. Изправи се и го погледна:

— Лъжец! Искаш да отидеш сам, нали?

— Добре, представи си, че тръгнем заедно — каза меко Нюмън, докато прибираше ключа в джоба си. — Вероятно още наблюдават апартамента. Ти си с мен. Половината от съзнанието ми е заета с това да пазя теб, да внимавам да не ти се случи нищо. А трябва да бъда съсредоточен изцяло върху собствената си безопасност. Мисля ли и за теб — ще убият и двама ни. Ако съм сам, шансът ми за оцеляване нараства много.

Тя стоеше със скръстени ръце. Гневът й се бе уталожил. Нюмън се надяваше, че е достатъчно умна, за да разбере аргументите му. Тя изведнъж се усмихна:

— Разбирам, Боб. Хареса ми как каза „да пазя теб“. Сети се, че това е ключът от задната врата, нали?

— Тъкмо мислех да те питам. През задния вход влизането и излизането ми от сградата ще бъде по-лесно.

— После ще дойдеш тук, нали?

— Майка ти има ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да… — каза го, преди да разбере какво всъщност имаше предвид той. — Значи няма да се връщаш, така ли? А аз как ще разбера дали всичко е минало добре? Трябва да знам това, Боб.

— Ще ти се обадя веднага, щом имам възможност. Не мога да ти обещая точно време, но ти обещавам да ти позвъня. — Поколеба се, преди да премине на другата, малко по-деликатна тема. После продължи: — Изабел, една много важна жена, която работи за друг човек, ще те посети скоро…

— За теб ли е важна? — очите й отново заблестяха.

— Казах ти, не работи за мен. Но шефът й е мой близък сътрудник. Жената се казва Пола. За да си сигурна, че е тя, Пола ще употреби думата „Грюер“.

— Ще се погрижа за нея — каза Изабел, поуспокоена донякъде. Нюмън се зачуди какво щеше да стане, когато се съберат Пола и Изабел. И двете бяха еднакво умни, а и еднакво своенравни. Може би не трябваше да дава на Пола адреса на французойката. Но сега вече бе късно. Той се изправи:

— Имаш ли няколко празни бутилки?

— Цяла торба. От минерална вода са. Тъкмо се канех да ги изхвърлям. Пия много вода — тя хвана нежно ръката му. — Жадно създание съм аз, и не само за теб. Бутилките са в кухнята.

Влязоха в кухнята, боядисана в много светлосиньо, и Нюмън забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено. Изабел отвори един шкаф и извади здрава пластмасова торба.

— Вътре са двадесет. Празни, но с капачките. Преброих ги, когато ги слагах вътре. Такава съм си. Какво гледаш?

На една лавица бяха наредени няколко алуминиеви фунии. Нюмън избра една, бръкна в торбата, извади бутилка, махна капачката й и пъхна на нейно място фунията. Тя плътно прилепваше по ръба на гърлото.

— Може ли да взема и това? Освен ако не ти е любимата.

— Смешно. Слагай я в торбата!

Той я прегърна, преди да тръгне, освободи се с мъка от ръцете й, обхванали го като пипала на октопод, и излезе от сградата. Влезе в реното, сложи торбата отзад и я покри с одеялото, което беше на задната седалка. Караше бавно по улиците на Аркашон, когато подмина някакъв пешеходец. В последния момент на Нюмън му се стори, че позна униформения френски офицер. Фаровете го осветиха само за секунди, после мъжът се скри в сенките. Да, не можеше да е сгрешил. Въпреки униформата и ниско нахлупеното военно кепе Нюмън можеше да се закълне, че бе видял лейтенант Бертие. Имаше нещо много познато в начина, по който вървеше. Нюмън си припомни срещата си с него във фоайето на „Браднъл“, когато човекът, представящ се под името Джеймс Сандърс, се бе препънал и бе изругал на чист френски. Това беше още един повод за тревога по пътя за Бордо.

Първото нещо, което направи впечатление на Нюмън в центъра на града, беше значително по-големият брой униформени мъже, които патрулираха на групи. Бе решил да посети бар „Маями“, откъдето мнимите агенти на DST бяха отвлекли Анри Бейл, преди да го убият.

При предишната си среща с Изабел тя му бе казала адреса на заведението. Чудейки се дали е отворено по това време на нощта, Нюмън паркира близо до бара и извървя останалото разстояние пеша. Знаеше, че във френските си дрехи и с килнатата настрани барета можеше да мине незабелязан от няколкото двойки, забързани да се спасят от студа. Бар „Маями“ беше отворен.

Нюмън бавно влезе вътре и се огледа за френски офицери сред посетителите. Повечето бяха цивилни — все здрави пиячи, на които не им се ставаше от масите. Главният барман, описан от Изабел, почистваше тезгяха.

— Чаша перно — поръча Нюмън.

— Скоро ще затваряме — предупреди го пълният барман, когато взе парите.

— Търся Изабел Томас — прошепна Нюмън. — Не мога да я открия в апартамента й. А сме ей така с нея. — Нюмън сплете показалците си и намигна. — Да имаш някаква идея къде може да се е запиляла?

Барманът понечи да свие рамене, но забеляза банкнотата от двеста франка, която стърчеше измежду пръстите на Нюмън. Ръката с парцала започна да се движи по-бавно, мъжът се огледа бързо и се наведе напред:

— Не знам точния адрес.

— Е, горе-долу поне. Нещо, от което да започна.

— И другият… — барманът спря насред изречението, но Нюмън го довърши наум: „И другият каза така.“ Барманът не откъсваше очи от банкнотата на една ръка разстояние от него.

— Аркашон — прошепна той. — Повече не мога да ви кажа.

— А ти откъде знаеш, че е там?

— Момичето често идваше преди. Гаджето й работеше тук — онзи, дето го претрепаха на гарата. Веднъж го чух да й казва, че щял да я посети в Аркашон, когато отидела там. Това е.

— Все е нещо. Благодаря.

Бързо му подаде парите. Барманът започна усърдно да лъска тезгяха, сякаш съжалил, че се е разприказвал. Нюмън допи перното, излезе и бързо отиде до колата. Запали двигателя и го остави да поработи, преди да потегли. Новините бяха възможно най-лошите. Щом за двеста франка барманът му бе казал на него, непознатия, местонахождението на Изабел, значи го бе правил и преди. Всичко водеше до извода, че хората на Дьо Форж са по следите на момичето. И не можеше да се отърве от убеждението си, че на шосето бе видял именно Бертие. Трябваше незабавно да предупреди Изабел.

Следващата задача щеше да бъде откриването на бележника на Бейл. Потегли, когато от бара излезе голяма група хора. Отсега нататък трябваше да бъде изключително внимателен.