Колин Форбис
Огнен кръст (32)

31.

Нюмън намали скоростта, когато наближи блока на Изабел. Бе решил да паркира в една пряка на тридесетина метра от входа към двора, където бе оставил колата предния път. Достатъчно далеч, за да не събуди подозрението на евентуалните постове пред сградата, и достатъчно близо, за да може да изтича до нея, ако се наложеше да бяга.

Улицата беше празна. Беше и тъмна, ако не се смяташе осветената витрина на магазина срещу входа на блока и мъждивите светлинки на уличните лампи. Пред самия вход нямаше никой, но на тротоара пред витрината се бяха скупчили група мъже в дебели палта. Играеха на зарове. В този студ? Погледна ги пътьом, стегна крака върху педала, но не ускори. Тридесетина метра по-нататък зави по тясна павирана пресечка и паркира с две колела на тротоара.

Не изгаси веднага двигателя. Остана неподвижен и замислен зад волана. Един от играчите бе вдигнал главата си, когато ги подминаваше. За момент Нюмън го бе видял съвсем ясно. Беше облечен в дебело старо палто с вдигната яка, на главата си имаше шапка. Но лицето под шапката беше същото, което Нюмън вече бе виждал на снимка. Зло, ухилено лице. Като на гном. Като на опасно и жестоко джудже. Сержант Рей от състава на Трети корпус. Геният на Дьо Форж, специалист по взривни устройства. Човекът, за когото се говореше, че има много повече власт, отколкото предполага сержантското му звание. Защо тогава седеше на улицата пред входа за апартамента на Изабел в тази ледена нощ? Защо отново се усмихваше? Дали не очакваше поредния си професионален успех?

Нюмън бавно се затътри към алеята за задната врата на сградата. Няколко влюбени двойки също вървяха прегърнати по улицата, някои дори се спираха за целувка.

Сега Нюмън си спомни нещо, което му бе казала Изабел. Стълбището, по което бяха слезли от апартамента на майка й, стълбището, в чиято шахта бяха умрели фалшивите тайни агенти, стигаше само до вратата на същия този апартамент. За другите имаше отделен вход с отделно стълбище. Този факт би могъл да бъде установен лесно от някой, дошъл да си поиграе с ключалката. Някой като сержант Рей. Експерт по поставянето на бомби.

С периферното си зрение Нюмън следеше играчите, които изглеждаха изцяло погълнати от заровете. На входа за алеята се сблъска с двама влюбени, погълнати един от друг.

— Пардон — каза бързо младежът.

В края на алеята, точно преди тя да завие под прав ъгъл към задния вход на блока, бе паркиран стар очукан фургон. Слабата улична лампа осветяваше надписа на него — „Коминочистач“.

Нюмън внимателно крачеше по паветата към фургона. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Наблюдаваше затворената врата към стълбището — вратата, ключът от която се намираше в джоба му. „Въобразявам си, просто съм изнервен“ — казваше си той, но затворената врата наистина изглеждаше зловещо.

Приближавайки се до фургона, той се зачуди дали коминочистачът не седи зад волана, запалил последната цигара за вечерта, преди да се прибере при вечно мърморещата си жена. Надникна в кабината. Нямаше никой. Може пък жената на коминочистача да е най-прекрасното създание в цял Париж. Отново погледна към затворената врата.

Идеята му хрумна изведнъж. Подсказа му я увереността, че бе видял именно сержант Рей в компанията на другите играчи. Извади от джоба си връзка ключове и избра малък шперц, който на времето му беше оставил един дребен крадец от лондонския Ийст Енд. Всичко зависеше от това дали коминочистачът използваше старото оборудване, което някои домакини все още предпочитаха, особено в провинцията — четка с дълга дръжка, съставена от отделни, влизащи една в друга, бамбукови пръчки. От доста време насам комини се чистеха с уред, подобен на прахосмукачка.

За по-малко от минута успя да отключи задната врата на фургона. Включи джобното си фенерче и огледа каросерията. Слаба богу! Бамбуковите пръчки бяха вътре.

Нюмън бързо сглоби дългата дръжка и постави четката. Отдалечи се от фургона, погледна през алеята към улицата и се ослуша. Нищо. Никакво движение или звук.

Застана встрани от вратата, хванал дългата огъваща се дръжка. Приклекна ниско, протегна ръката си и започна да движи четката от горе на долу по вратата и касата й. Когато стигна до ключалката, Нюмън натисна с всичка сила.

Експлозията беше приглушена, но мощна. Вратата излетя, разбита на няколко парчета. Четката и дръжката бяха изтръгнати от ръката му. Пушек и прах на талази заизлизаха от входа. Ако се беше опитал да отключи вратата, взривът щеше да го разкъса на парчета.

Нюмън се затича към зейналата дупка и се втурна по стълбите. Хванал фенерчето в едната ръка, а ключа от апартамента — в другата, той задържаше дъха си, за да не се нагълта с прахоляка вътре.

Ако действаше бързо, нямаше защо да се притеснява от реакцията на съседите. Експлозията ги бе изненадала, щеше да им трябва време, за да се осъзнаят. Отвори чекмеджето и започна да преравя дрехите на Изабел. Намери бележника, увит в чифт долно бельо. Беше малък и тънък, подвързан със синя кожа. Мушна го в джоба си, бързо излезе от апартамента и се спусна по стълбите, след като затвори вратата. Хвърли поглед през парапета към дъното на шахтата. Бледа светлина играеше по бетонната основа. Нищо чудно, че преследвачите на Изабел бяха умрели на място.

Преди да излезе от сградата, Нюмън огледа алеята. Беше пуста. Но рано или късно полицията щеше да пристигне. Отправи се бързо към изхода на алеята. Движеше се близо до стената. Точно преди да излезе на улицата, иззад ъгъла изскочи мъж в дебело палто. Сержант Рей. Нюмън реагира светкавично, тялото му само си припомни тренировките в базата на SAS. Рей също беше бърз. Пъхна ръка под палтото си, но Нюмън му нанесе свиреп саблен удар във врата. Рей се свлече на паважа, започна да стене и да се гърчи. Нюмън се бе надявал да го умъртви. Но сега нямаше време да довършва започнатото. Хукна към колата си, често поглеждайки през рамо. Играчите, неподвижни, наблюдаваха главния вход на сградата. Беше изминал половината път до колата, когато го забелязаха и се изправиха.

Краката на Нюмън едва докосваха земята. Стигна до реното, скочи вътре и рязко потегли, оставяйки улицата на Изабел зад себе си. Преди да завие в първата пресечка, хвърли поглед в огледалото. Играчите на зарове не се виждаха. Бавни бяха на скоростната отсечка. И най-важното — не бяха видели модела на колата му.

Излезе от Бордо, като караше бързо, но внимаваше да не превишава ограниченията на скоростта. Понесе се по пустото шосе обратно към Аркашон.

Моше Щайн отвори вратата на хотелската стая при третото почукване на Нюмън. Напълно облечен, той го покани вътре и му показа разхвърляното легло:

— Спах с дрехите. Готов съм да тръгнем веднага за вилата, ако искаш. Но може би ти имаш нужда от малко сън. Шлиферът ти е покрит с прах. Пак ти казвам, мога да отида сам.

— Стига си говорил глупости. Остави ме само да се обадя по телефона и се приготви да тръгнем веднага след това…

Нюмън вдигна телефона до леглото и позвъни на Изабел. Тя отговори още на втория сигнал. Явно бе чакала обаждането му.

— Аз съм, Боб. Сега ме слушай, нямам много време. Главният барман в „Маями“ е чул Анри да споменава Аркашон, когато сте разговаряли преди време. Беше достатъчно да го подкупя, за да ми каже това, което, сигурен съм, е казал и на други, не толкова приятелски настроени към теб…

— Ще бъда много предпазлива, Боб. Радвам се, че те чувам. Откъде се обаждаш?

— От далече — излъга той. — Слушай ме, моля те! Мисля, че на излизане от Аркашон видях лейтенант Бертие. Запомни ли името? Добре. Той е от доверените хора на генерал Дьо Форж. Изглежда така… Запомни ли? Видях го с униформа, но може да облече цивилни дрехи. Ето защо ти описах толкова подробно отличителните му белези. Стой си вкъщи колкото може повече…

— По някое време ще трябва да изляза на покупки.

— Излез рано сутринта — веднага щом отворят магазините. Избягвай тълпите. Носи шал на главата си. И си стой вкъщи колкото може повече. Скоро ще гледам пак да ти се обадя.

— Кога? Кога, Боб?

— Веднага щом имам възможност. Трябва да свършваме.

Затвори телефона, преди тя да успее да възрази. Бе внимавал да не спомене името й. Имаше доверие на Моше, но знае ли някой на какви мъчения може да бъде подложен човек и колко дълго ще мълчи? След случилото се в Бордо Нюмън бе започнал да мисли, че Дьо Форж е наистина чудовище. Вратата можеха да се опитат да отворят Изабел или майка й. От телата им щяха да останат само кървави късове.

— Готов съм да тръгнем, когато кажеш — обади се Моше зад гърба му. — Ако все още държиш да дойдеш, разбира се. Те знаят, че един им се е изплъзнал при клането в Тарб. В книгата за гостите на дискусиите има списък с имената и адресите на членовете на нашата група. Книгата остана в замъка. А всички знаят, че съм заклет противник на Дьо Форж. Аз — тоест ние — ще бъдем следващата им цел.

— Тръгваме — кратко отвърна Нюмън.

Половин час по-късно те се движеха на юг по нощното шосе към областта Ланд.

 

Вече се бе стъмнило, когато Пола слезе от самолета в Бордо. Зад нея вървеше Хари Бътлър, облечен в спортни дрехи и кожено яке. По нищо не личеше, че се познават. В лявата си ръка той носеше сак и се вглеждаше в лицата от тълпата.

От самолета бяха слезли малко пътници, но из летището патрулираха много френски войници — униформени и въоръжени с автомати. След Бътлър крачеше Пийт Нийлд. Спретнатият му делови костюм го караше да изглежда като бизнесмен.

Едно момиче в униформа на стюардеса наблюдаваше новопристигналите. Пръв я забеляза Бътлър. Изпревари Пола и излезе в ледената нощ. Веднага видя колата, наета по телефона от Париж. Униформеното момиче държеше някакъв формуляр на името на Пиер Бланк. Приятно, обикновено френско име, за което работниците в лабораторията на Парк Кресънт бяха изготвили необходимите документи. Бътлър метна чантата си на задната седалка, като остави едно свободно място, и плати на момичето в брой. Пола, понесла малкото си куфарче, се отдалечаваше от летището. Бътлър седна зад волана, спокойно се намести, потегли и я настигна. Спря за секунда, колкото Пола да успее да скочи на задната седалка, и насочи колата към Бордо.

Зад тях Нийлд, който добре говореше френски, бе застанал на опашката за таксита. Пола остави куфарчето си до чантата на Бътлър и се протегна, а после се отпусна и се загледа в светлините зад прозореца.

— Е, Хари, добре го изработихме.

— Не, не успяхме. Някакъв дебелак, който пуши пура, се движи зад нас в един фиат. Видя те да се качваш в колата.

— Лошо.

— Е, не чак толкова — Бътлър сви рамене. — Според плана първо ще отидем в хотел „Пулман“ в района Мериадек, ще се регистрираме, ще платим предварително в брой, ще оставим някои неща в стаите и ще напуснем сградата.

— А онзи с пурата?

— Няма да тръгнем направо за Аркашон, след като излезем от хотела. Проучих картата на местността. Първо ще потеглим на юг. Този фиат има антена като за доста мощен предавател. Шофьорът явно се обажда периодично по него. Ще тръгнем по един тесен път на юг. После ще направим обратен завой и ще се отправим към Аркашон и възхитителната Изабел. Епитетът е на Нюмън, не мой.

— А онзи с пурата? — повтори Пола.

— Вече няма да е след нас…

От Париж Пола се бе обадила на Джийн Буржойн във вила „Форбан“. Тя я беше поканила да я посети на следващия ден следобед, тогава щяла да бъде сама във вилата. Пола бе решила да използва сутринта, за да отиде и види Изабел Томас в Аркашон.

Стратегията беше изработил Хари Бътлър, допускайки, че така наречените „агенти на тайните служби“ могат да ги засекат на идване. Пристигнаха в модернистичния хотел „Пулман“, платиха предварително и в брой за две стаи. Казаха, че ще останат една седмица. На Пола хотелът й приличаше на пчелен кошер, особено докато оглеждаше луксозната си стая. Прозорецът беше голям, оформен като пчелна килийка в кошер. Бе разположен високо и от него трудно можеше да се погледне навън. Тя бързо вдигна капака на куфара си и извади голям найлонов плик. Вътре имаше някои дрехи, които напоследък мислеше да изхвърли. Част от тях закачи в гардероба. В една чаша в банята остави четка и наполовина използвана паста за зъби. Всеки, влязъл тайно в стаята, щеше да реши, че жената ще се върне съвсем скоро. Погледна часовника си, затвори куфара, изчака точно тридесет минути и взе асансьора за фоайето.

Бътлър, вече подредил стаята си по подобен начин с неща, които никога повече нямаше да види, я чакаше зад волана на реното. Пийт Нийлд седеше на задната седалка. Беше пристигнал в хотела с такси след тях, но бе повторил съвсем същата процедура по настаняването и подреждането на стаята. Пола се настани до Бътлър и прошепна:

— Хайде, Аркашон. Идваме.

— Ще почака малко. Наблизо е паркиран онзи фиат. Тръгваме през полетата южно от Бордо…

Половин час по-късно те се движеха по едно празно междуградско шосе. Празно, ако не се смяташе реното им и фаровете на колата зад тях. Пола се обади:

— Чудя се какво стана с Марлър. Сякаш изчезна вдън земя…

— А, някъде наоколо е — отвърна Бътлър. — Но не ме питай къде, нямам представа.

— Туийд му възложи някаква много специална мисия. Интересно ми е каква.

— Защо не питаш Туийд, като се видите следващия път?

— Туийд сигурно е още в Париж. Останах с впечатлението, че ще прекара няколко дни в града, за да си сътрудничи с Навар. Моментът, в който пристигнахме във Франция, е наистина исторически. Президентът и премиерът са мъртви…

Пола бе разбрала новината от съседа си в самолета за Бордо. Малкото пътници оживено обсъждаха събитието. Но освен възбудата им Пола бе усетила и първите признаци на тревога.

— Сигурно ще попитам Туийд за Марлър — каза тя.

— Познай дали ще ти отговори — усмихна се Бътлър. — А и бас държа, че Марлър, където и да е той, няма представа за нашето местоположение. Туийд изпипа тази операция до съвършенство…

Замълча, когато колата изкачи някакъв хълм, и хвърли бърз поглед в огледалото. Отзад се движеше само фиатът. Заспускаха се по наклона. Пред тях също нямаше коли. Бътлър намали, преди пътят отново да стане равен, и извъртя рязко волана. Колата застана напряко на шосето и го блокира.

— И това място ще свърши работа — каза той с обичайния си безизразен глас.

— За какво? — попита Пола.

— Почакай и ще разбереш.

Бътлър докосна валтера в кобура на кръста си. Пола му беше предала малко куфарче с оръжие в швейцарския ресторант в Париж. Благодарение на Лазал самата тя носеше в чантичката си броунинг, калибър 32. Нийлд беше въоръжен с втори валтер. Бътлър извади пътна карта от жабката и излезе от колата, като остави фаровете включени. Върна се няколко метра назад по пътя и застана в средата, хванал картата във вдигнатата си ръка. Фиатът превали хълма, втурна се по наклона, но бързо намали и спря малко пред Бътлър. В кабината беше само шофьорът. Бътлър уверено тръгна напред, като показваше картата на светлината на фаровете. Когато стигна до вратата на шофьора, той вече бе свалил стъклото и го наблюдаваше с подозрение. Бътлър започна на завален френски:

— Загубихме се. Не знаем даже къде се намираме, а картата не ни помага да се оправим. Може би вие…

Докато го слушаше, ниският дебел мъж, облечен в тъмен костюм, стискаше между устните си запалената пура. Дясната ръка на Бътлър, пъхната в шофьорска ръкавица, полетя напред като нападаща змия. Стиснатият му юмрук се стовари върху челюстта на французина. Чу се силно изпукване като от нещо счупено. Шофьорът се преви над волана.

Бътлър отвори вратата и пребърка палтото му. Извади един броунинг и го захвърли в храстите, като преди това свали пълнителя. В един от джобовете намери служебна карта на името на ефрейтор Жан Миле. Метна и нея при пистолета. Войник, загубил документите си, обикновено загазва лошо. Миле не помръдваше. Бътлър забелязва, че при удара зъбите му бяха прерязали пурата на две. Едната половина вероятно още се намираше в устата му. Другата догаряше на пода. Може би щеше да успее да подпали фиата при повече късмет…

Бътлър изтръгна микрофона, прикрепен към таблото, после прекърши антената на покрива. Измъкна ключовете на колата и ги запокити в полето. Оставаше да вдигне капака и да махне кабелите. Когато свърши, реши, че няма начин фиатът отново да потегли, върна се при реното и седна зад волана.

— Някакви проблеми? — запита го Пола.

— Да, за ефрейтор Жан Миле. Сега можем да обърнем и да тръгнем към Аркашон. Да се надяваме, че тамошното население е по-дружелюбно.