Колин Форбис
Огнен кръст (23)

22.

На следващия ден в „Браднъл“ Пола бе неспокойна и нетърпелива. Знаеше, че трябва да спази дадената на Туийд дума, че няма да излиза, докато не се свърже с Нюмън. Лесно е да се каже. Жената на рецепцията й бе съобщила, че са отседнали в хотела дискретно и бе дала и номерата на стаите им. В крайна сметка беше ги виждала заедно при предишното им посещение — Нюмън и Марлър.

Пола се качи на асансьора, за да стигне до стаите. На дръжките и на двете висеше една и съща табелка: „Моля, не безпокойте.“ Разочарована, тя се върна в стаята си, облече велуреното палто и един кашмирен шал. Навън беше суров, студен ден, но в хотела се чувстваше като в капан. Първият човек, когото срещна на излизане от асансьора във фоайето, беше лейтенант Бертие, представящ се за Джеймс Сандърс, тъмнокос и с черни очила. Носеше дебели панталони, поло и яке. Беше обут в маратонки.

— Здравейте, мистър Сандърс — каза бързо тя. — Успяхте ли да осигурите полезни контакти за вашето корабно оборудване?

— Времето не помага — повечето от хората са несговорчиви. На разходка ли отивате? Аз също излизам за глътка свеж въздух. Искате ли да тръгнем заедно по крайбрежната улица?

— Ще ми бъде приятно.

Той отвори вратата, която извеждаше на крайбрежната улица, и Пола излезе навън. Бертие можеше да се изпусне за нещо важно, а и така поне щеше да има занимание, докато Нюмън благоволи да цъфне.

— По-късно мога да ви закарам до някое приятно място за обяд.

— Много мило, благодаря ви, но трябва да съм близо до хотела. Очаквам телефонно обаждане — излъга тя.

Бертие вървеше откъм морето и я предпазваше от бурния вятър. Вълни, големи колкото планини се стоварваха в основата на бетонния бряг и обливаха с пяна улицата. Пола забеляза, че приземните прозорци на някои от старите къщи, издигащи се отстрани, бяха затворени с дървени капаци. А някои бяха направо зазидани. Когато Северно море наистина побесняваше, вероятно заливаше с водите си улицата и напираше към къщите. Пола вървеше, приведена под силата на вятъра. Бертие я хвана под ръка.

— Не искам да ви отвее.

— Защо не се свържете с лорд Дейн Доулиш?

Усети как при задаването на въпроса хватката му за миг се засили и после бързо се отпусна.

— Защо трябва да се свързвам?

— Предположих, че проучванията ви са стигнали до него. Той може да бъде добър клиент. Притежава огромен катамаран, наречен „Стоманеният лешояд“.

— Ще помисля по въпроса.

— Направете повече. Той живее съвсем наблизо. При Айкин.

— Къде се намира това?

„Непрекъснато греши“ — помисли си тя. Той би трябвало да е безупречно подготвен за ролята си на търговец. А един търговец не би пропуснал Доулиш.

— Нагоре по течението на Олд, по пътя за Снейп Молтингс. Сигурно знаете странните извивки на тази река.

— Знам, нали все с карти работя. Нека се отбием в „Крос Кийс“ за чаша кафе. Това е най-добрият ресторант в града.

— Чудесна идея.

Но отговорът й беше механичен. Преди бе харесвала Олдбърг — удобно място, където човек може да се скрие от целия свят и да си почине. Сега за нея градът представляваше една нощ, изпълнена с ужас, нощ на маскирани въоръжени мъже, в които няма нищо човешко, нощ, в която те преследваха нея и Карин, както глутница вълци преследва плячката си. Помнеше какво направиха — какво един от тях бе направил — с Карин.

„Стига!“ — заповяда си тя.

— Ето го ресторанта.

Бертие погледна часовника си, преди да я поведе през градината до улицата към задния вход на „Крос Кийс“. Пола с облекчение се скри от улицата. Имаше късмет — нито една капка солена вода, която би съсипала скъпото й палто, не беше попаднала върху велура.

— Тази маса устройва ли ви? Близо е до бара. Само кафе ли желаете?

Предложи й стол, задържа го, докато седне, и се отправи към бара за поръчката. В ресторанта не беше толкова студено, но Пола остана с палтото. Току-що бе забелязала кой седеше на голямата съседна маса.

Петима мъже със застрашителен вид, облечени в къси двуредни моряшки якета. Полуобърнат към нея седеше Бранд — пълен и широкоплещест. Пола погледна настрани и видя, че момичето зад тезгяха фиксира с поглед Бранд. Той се обърна и също я изгледа. Момичето си пое дълбоко въздух и заговори бързо:

— Мисля, че веднъж вече ви казах да не се връщате тук.

— Всичко е наред, той е с мен…

Лорд Доулиш се показа иззад ъгъла, който скриваше съседното помещение. Носеше дълго подплатено яке с вдигната яка, беше без шапка. Присъедини се към петимата и седна на стола, който явно бе запазен за него. Пола започваше да се тревожи — атмосферата ставаше зловеща.

Никой не разговаряше на масата на Доулиш. Облечените като моряци мъже я наблюдаваха. Тя дръзко вирна брадичката си и погледна към ниския таван от дъбови греди, който сякаш я притискаше. Тъмен дъб. Масите, без покривки, бяха направени от същото дърво. При едно от предишните си пътувания бе видяла този ресторант като приветливо и уютно местенце. Сега посетителите променяха цялата атмосфера.

Бертие се върна на масата, а сервитьорката поднесе кафето.

Пола го погледна. Седеше с лице към нея, наблюдаваше я в упор, без да говори, а очите му бяха скрити зад тъмните стъкла. От това съвсем не й ставаше по-леко. Отпи от превъзходното кафе. Бертие продължаваше да я наблюдава. По дяволите.

Тогава си спомни, че той бе погледнал часовника си, преди да влязат. Дали срещата им бе предварително нагласена? Преди да се качи за палтото в стаята си в „Браднъл“, тя бе казала на администраторката, че ще излезе на разходка. Бертие можеше да е бил наблизо и да е чул.

— Времето не е подходящо за разходка с „Кати“ — подвикна й Доулиш. — Нали не сте забравили предложението ми, скъпа?

Един от мъжете се изхили. Тя внимателно постави чашката в чинийката. Лицето й не помръдна. Погледна Доулиш:

— Може да имам време, може и не.

Доулиш глътна половината от двойното уиски. Продължи с подигравателен тон, без да оставя чашата:

— Ще бъде уникално преживяване. Един ден — и една нощ на борда на „Кати“…

Един от мъжете грубо се изсмя, но млъкна, когато Доулиш го погледна. Пола бе убедена, че тормозът й е предварително подготвен. За да я изгонят от Олдбърг? Бертие, неподвижен като статуя, продължаваше да се взира в нея иззад проклетите си очила. Един мъж бавно влезе през задния вход.

Беше висок, толкова висок, че главата му почти опираше в гредите. Нямаше шапка, носеше шлифер с подплата, по който личаха мокри петна. Сигурно бе дошъл от „Браднъл“ по крайбрежната улица. На големите си ръце нямаше ръкавици.

Виктор Роузуотър спря, погледна Пола, Бертие, после съседната маса, а лицето му не показваше никакво чувство. Но цялото помещение притихна, когато той спря в средата изправен и неподвижен.

— Пола, изглеждаш доста отегчена от това място. Искаш ли да се поразтъпчем?

— Никой не те е молил да се бъркаш… — започна Бранд. Роузуотър извърна погледа си към него. Не каза нищо, а Бранд млъкна насред изречението. Изглежда, вече на никой не му се спореше.

— Да, Виктор — каза бързо Пола и се изправи. — Поомръзна ми тук. С удоволствие ще се поразходя. — Тя погледна Бертие: — Благодаря за кафето…

Роузуотър я преведе през ресторанта до главния вход, откъдето морето не се виждаше. Започнаха да вървят по тесни, оградени от старинни къщи, улици, успоредни на крайбрежната.

— Така това прекрасно палто ще бъде пощадено от солената вода. Само виж на какво прилича шлиферът ми и ще разбереш колко са силни вълните.

— Благодаря ти.

Помисли си, че Бертие никога не би могъл да се държи така, та дори и да е неискрено. Погледна с любопитство Роузуотър:

— Как разбра, че исках да се махна веднага оттам?

Той се усмихна:

— Обикновено усещам атмосферата. Не личеше да ти е приятно. Предположих, че е заради посетителите. Сториха ми се доста опасна шайка. А момъкът с теб като че ли не помагаше много.

— Казва, че е търговец на корабно оборудване и че името му е Джеймс Сандърс.

Чувстваше, че може би е важно да предупреди Роузуотър да внимава с Бертие. Той реагира веднага:

— „Казва“? Изглежда, не вярваш, че това са името и професията му.

Роузуотър бе намалил ход. Пола имаше дълги крака, но неговите бяха още по-дълги и тя трябваше да подтичва, за да не изостава. Освен че беше съобразителен, той обръщаше внимание и на най-дребните неща.

— Не вярвам — отвърна Пола. — Мисля, че лъже, но може и да греша.

Въпреки близостта им Пола нямаше намерение да разкрива информация, която Туийд би сметнал за строго секретна. Умълчаха се за около една минута, изглежда, и на двамата не им се говореше. Роузуотър я хвана за лакътя и я поведе встрани по една тясна уличка, докато излязоха на главната.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Можем да хапнем много прилично на едно местенце, наречено „Капитанската маса“. По това време на годината е тихо, обслужването е добро, а храната — чудесна.

— Звучи прекрасно…

Бе съгласна на всичко, само да избяга от атмосферата, която като мрачен облак обгръщаше „Крос Кийс“. В съзнанието си я свързваше с кошмарната нощ, в която бе умряла Карин. Защо? Не беше сигурна.

„Капитанската маса“ бе малък ресторант с продълговато помещение, където няколко маси бяха красиво подредени за обяд. Пола си помисли, че прилича повече на стая в нечий дом, отколкото на ресторант. Възпитан мъж ги посрещна, заведе ги до маса, от която се виждаше главната улица, подаде им менюто и ги остави.

— Този човек с дългото яке — започна Роузуотър — не беше ли лорд Доулиш? Виждал съм снимките му в списанията.

— Да. Лорд Дейн Доулиш. Милионер. Търговски вериги и оръжеен бизнес.

— Той ти говореше, когато влязох. Спомена за някаква Кати. Ти познаваш ли го?

— Да… — Пола му каза за разговора с него, за необикновената диорама, каза му, че „Кати“ е катамаранът, и му обясни какво представлява. За присъствието на Марлър и Нюмън не спомена нищо, нито пък за поведението на Доулиш.

— А мъжете с него? — попита Роузуотър, когато затвори менюто. — Приличаха ми на шайка грубияни. Кои бяха?

— Двама от тях съм виждала в Гренвил Грейндж. От хората на Доулиш са.

— Сигурно са моряци от екипажа на „Стоманеният лешояд“. Между другото, ще си поръчам печено агнешко. Завчера го опитах, беше много добро.

— За мен същото — тя замълча, усмихна се. — Как така се появи в „Крос Кийс“ в най-подходящия момент?

— Проследих те, когато излезе с онзи човек от хотела — призна си той. — И съвсем не ми харесва. Видях го снощи в бара. Защо непрекъснато носи тъмните си очила?

— Казва, че имал слаби очи, светлината го дразнела. Мисля, че беше много мило от твоя страна да се намесиш и да ме защитиш. И сигурно все още мислиш само за Карин — каза нежно тя. — Затова си още тук, нали? За да хванеш следите на онзи, който го е направил.

— Нещо такова — отвърна той с присъщата си сдържаност.

Пола имаше чувството, че самоконтролът му е железен, а търпението — почти свръхчовешко. „Прилича на хрътка, надушила дирята“ — помисли си Пола.

— Работиш като репортер за женските списания — продължи Роузуотър. — Но това е странично занимание, нали? Основното е в компанията на Туийд?

— Да, Туийд е шефът ми. Аз съм негов личен помощник — извършвам голяма част от поверителните разследвания по застраховките — жизнерадостно заобяснява Пола. — Това е главната ми работа. Но информацията е секретна, така че не мога да приказвам за това.

След добрата вечеря, полята с бутилка „Шабли“ — Роузуотър бе разбрал, че тя не обича червено вино, — той я придружи обратно до хотела. Не валеше, но ниски облаци на валма се носеха като сив дим към сушата. Вятърът се беше усилил и фучеше по главната улица като във фуния. Пола имаше чувството, че ще я отнесе нагоре. Усетил безпокойството й, Роузуотър я прихвана здраво през кръста.

— Не ми се ще да те издуха в морето — пошегува се той. — А прогнозата е, че ще има и по-лошо. През нощта вятърът ще се усили до осемдесет мили в час…

Ръката му бе все още на кръста й, когато влязоха в хотела, изкачиха стълбите и се натъкнаха право на Нюмън и Марлър. Роузуотър я пусна, каза, че му е било приятно, и изчезна в асансьора.

— Е, не си била самотна — отбеляза Нюмън с мрачно лице.

— Нещо против? — избухна Пола, разбрала погрешно причината за изражението му.

— Не. Имаме нещо за теб. Дънуич…

 

Майор Леми слезе от самолета на „Бритиш Еъруейс“, с който беше долетял от летище „Шарл дьо Гол“ в Париж до „Хийтроу“ в Лондон.

Беше проверил дали отрядите в Лион са по местата си. А оттам с френските вътрешни авиолинии бе отлетял до Париж. През паузата до полета до Лондон се беше обадил на някаква неизвестна английска агенция за коли под наем, за да поръча един ровър на името на Уилям Прендъргаст. На паспортните служби бе представил подправен паспорт на същото име. Със силен попътен вятър самолетът бе взел разстоянието само за четиридесет и пет минути.

Леми излезе от паспортния контрол с куфарчето, което носеше от самолета, и се отправи към изхода на летището. Беше облечен в английски делови костюм, шлифер и обувки — също английски. Същински англичанин, който се връща от чужбина.

В тълпата пътници Леми не забеляза високия светлокос мъж, който стоеше и наблюдаваше пристигащите полети. Бил Коркърън, приятел на Туийд и висш офицер от службата за сигурност на летището, погледна една от малките снимки, които му бе донесъл куриер на Парк Кресънт. Прочете името на гърба й. Майор Жул Леми.

Коркърън последва на известно разстояние Леми. Видя го да преминава край лентата, където пътниците търпеливо чакаха да се появят куфарите им. Продължи зад гърба му и през гишето с надпис „Нищо за деклариране“.

На излизане от митницата Леми ускори крачка. Група шофьори стояха зад бариерата, вдигнали табели с имена. Уилям Прендъргаст. Леми се запъти към момичето с тази табела. Коркърън можеше да го спре веднага с обвинението, че пътува с фалшив паспорт — освен ако не бе минал паспортния контрол с истинското си име. Но искането на Моника, секретарката на Туийд, беше по-особено.

Коркърън тръгна след Леми и момичето към паркинга за краткотраен престой. Изкачиха стълбите, минаха моста, влязоха в паркинга. Докато вървеше зад двамата, той извади ключовете за собствената си кола и започна да подрънква с тях. След като подаде на момичето няколко банкноти и оправи формалностите, Леми се качи в един ровър. Коркърън запомни регистрационния номер, опита се да проследи момичето, което не беше с униформа, но то изчезна.

След като ровърът потегли, той хукна към кабинета си, заключи вратата и набра номера на Моника, като се надяваше да намери Туийд.

— Няма го, Джим — отвърна бързо Моника. — Хукна нанякъде. Нещо ново?

— Типично за Туийд — да хукне нанякъде. Новото е, че един от вашите обекти току-що пристигна с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. Пътува под името Уилям Прендъргаст с взет под наем ровър, номер… Майор Леми.

Моника му благодари, затвори и работи цял час, без да мръдне. Обади се на доверено лице в службата за автомобилна регистрация, даде му номера и каза паролата, която удостоверяваше, че е от Тайната разузнавателна служба. След десет минути й се обадиха. Съобщиха й името и адреса на лондонската агенция за коли под наем. Тя не допусна грешката да се обади направо там. Вместо това звънна на един приятел в Специалния отдел, като му предаде цялата информация и му каза, че резултатът й трябва спешно. След четиридесет и пет минути той й позвъни.

— Някой си Уилям Прендъргаст се обадил днес рано следобед и наел ровъра. Разбира се, трябвало е да посочи маршрута, по който ще пътува…

— Хайде, Мартин, не ме изнервяй — помоли се Моника.

— Посоката е град Олдбърг, в Сафък…

 

— Виж какво, Бранд, тази работа трябва да свършиш безупречно. Без никакви подхлъзвания — каза Доулиш.

— Подхлъзвал ли съм се досега? — изръмжа Бранд, като се намести на стола в хола на Гренвил Грейндж. — Нали съм дясната ви ръка?

— Досега не си. Но никога не е късно да почнеш. Постарай се да не става.

— Работата ще бъде изпипана професионално — рязко му отвърна Бранд.

— Постарай се да стане така. Тази нощ.

 

Когато наближи Олдбърг, майор Леми намали. Не помнеше колко пъти бе проверявал дали не го следят. В ранния следобед трафикът не беше толкова натоварен, колкото в Лондон, и това улесняваше.

Бе спазвал всички ограничения на скоростта — не можеше да си позволи риска да бъде спрян от полицейски патрул. Погледна още веднъж в огледалото. Нищо. Малко по-късно паркира в двора на един хотел в покрайнините на Олдбърг.

Понесъл куфарчето си, той влезе в сградата и се регистрира под името Уилям Прендъргаст, като остави фиктивен адрес. Бе направил резервацията по телефона от Париж, без да споменава откъде се обажда.

Подсмръкна няколко пъти под шала, който скриваше носа и устата му. Ниско над челото си беше нахлупил старомоден каскет.

— Стаята ви е приготвена, мистър Прендъргаст — уведоми го администраторката. — Ще останете една нощ, нали?

— Да. Ще платя за стаята и за закуската още сега, защото утре може да ми се наложи да тръгна рано. — Леми говореше на английски. Плати в брой и тя му подаде квитанцията. Подсмръкна пак и се наведе за куфарчето си.

— Май сте доста настинал — каза съчувствено жената.

В стаята Леми хвърли шала — нямаше нужда да продължава да се преструва. Погледна часовника си. Бе организирал внимателно всичко. Имаше достатъчно време да разузнае обстановката и района. Взе от горния си джоб един плик и извади от него снимката, която му беше връчена на летище „Шарл дьо Гол“. Осигурил я бе информаторът му в щаба на Лазал. Снимката на Пола Грей.