Колин Форбис
Огнен кръст (12)

11.

Тази ноемврийска вечер всички пътища водеха към Олдбърг, странния стар град край морето в Сафък, Великобритания.

След приземяването си в Лондон Пола и Туийд се бяха прибрали, за да се преоблекат, и отново се бяха срещнали в Парк Кресънт. От кабинета си Туийд проведе няколко бързи телефонни разговора, каза на Моника да не предава крепостта и напусна сградата, отново придружаван от Пола. И двамата носеха куфари. Качиха се в неговия форд ескорт и колата ги поведе извън града, през тъмните равнини на Есекс и по-нататък — към Сафък. Пристигнаха в хотел „Браднъл“ на крайбрежния булевард и откриха, че мястото е почти пусто — по това време на годината гостите се брояха на пръсти.

Пола се чувстваше малко особено, върнала се на сцената на ужасното представление, което се бе разиграло пред очите й. Карин Роузуотър не го бе преживяла. Туийд се зае с уреждането на подробностите по настаняването, така че когато я покани в своята голяма стая на първия етаж, тя още не бе продумала. Туийд бе свикал „военен съвет“ — така се изразяваше самият той — и сега пиеха кафето си, докато чакаха да пристигнат другите. Само преди няколко часа Нюмън се бе върнал от Бордо и Париж. На път беше и Марлър, а със себе си бе взел в собствените им коли други двама сътрудници на секретните служби — Хари Бътлър и Пийт Нийлд, които често работеха заедно. Докато чакаха, Пола зададе въпроса си:

— Защо казахте на Лазал, че разрешението може да се намира в Англия?

— Поради един интересен и безспорен факт. Приятелката ти Карин беше удушено от човек, когото патологът в Сафък нарече професионалист. Помниш ли доклада от аутопсията?

— Нима бих могла да го забравя?

— Извинявай, прозвуча малко грубо. По-късно в Париж Рене Лазал ни запознава с изводите на френския лекар за смъртта на Френсис Кари, убит на гара „Сен Жан“ в Бордо. Той използва същата дума професионалист. Дори даде същото описание на начина на убийството.

— Забелязах това, наистина, но помислих, че е съвпадение. Нали не мислите, че…

— … че убиецът е един и същ? Точно това мисля.

Туийд бръкна в джоба си и извади разписание на полетите на „Бритиш Еъруейс“. Отвори го на една страница с прегънат ъгъл.

— Взех това, преди да напуснем Парк Кресънт. Беше вечер, когато убиха Карин Роузуотър. На следващата вечер, в Бордо, по абсолютно същия начин бе убит Френсис Кари. Това разписание показва полет на британските авиолинии в 10.55 ч., който пристига в Бордо в 12.25. Има и друг директен полет — на „Ер Франс“ — излита малко по-късно, но каца в Бордо рано следобед.

— Май въображението ви си играе с вас…

— Фактите, които ти посочвам, нямат нищо общо с въображението, също както еднаквите описания на техниката на убийствата, дадени от различни лекари.

— Калмар?

— Добрият професионален убиец умее да се придвижва бързо. Щом работи в Европа, той знае всички маршрути, всички полети. Това е част от занаята.

— Калмар — повтори тя. — Странно име.

— Избрано е умишлено, за да прикрие самоличността и националността му. В двата доклада на патолозите един факт напълно съвпадаше — и двамата твърдят, че убиецът има големи длани…

Телефонният звън го прекъсна. Пола вдигна слушалката, каза на някого да се качи и затвори.

— Нюмън, Марлър, Бътлър и Нийлд са пристигнали. Добре че поискахте повече столове…

Просторната спалня имаше голям прозорец, който гледаше към Северно море. Дръпнатите завеси я скриваха от нощта, но Пола чуваше коварното бушуване зад стъклата и тътена на вълните, вдигнати от прилива, които блъскаха брега. Когато четиримата новодошли се настаниха, тя наля кафе. Марлър, както винаги, отказа да седне. Облегна се прав на стената и запали цигара.

Туийд започна направо. Описа им накратко положението във Франция и Германия и им предаде информацията, получена от Лазал и Кулман.

— Трябва да предприемем спешни действия — продължи той. — Още с пристигането ни в Парк Кресънт Лазал ми се обади. Беше получил нови сведения за безредиците в Лион. Погромите заприличвали на истински бунт. Предполагам, че Дьо Форж просто изчаква момента, за да натисне спусъка. Чака събитията, които биха му позволили да тръгне към Париж. Боб, ти успя ли да научиш нещо, докато беше в Бордо?

— Научих много и всичко потвърждава това, което казахте…

Той сбито описа преживелиците си по време на престоя си в Бордо. Интервюто с Дьо Форж, кладенеца за наказания, двубоя с фургона „Берлие“. Също и историята с Изабел.

— Това е — завърши той.

— Тази Изабел — попита Пола, заинтригувана от начина, по който я бе описал Нюмън — красива ли е?

— Предполагам — отвърна той и спря дотук.

„Харесва я — помисли си Пола. — Явно е хубаво момиче. И вероятно също го харесва.“

— Интересува ме бунтът в Бордо, на който си бил свидетел — продължи делово Туийд. — Останах с впечатлението за някаква дисциплинирана сила, а не за тълпа размирници. Успели са да надделеят над CRS, а това е полувоенна организация. Изглежда, че под маските са се криели добре обучени войници.

— Точно с такова впечатление останах и аз, докато ги гледах от прозореца на бара — потвърди Нюмън. — Стигнах до същите изводи.

— Нещо друго?

— Малка част от размирниците са вероятно членове на „За Франция“ — фермери, селяни, собственици на магазини. Но всички останали — вече съм сигурен в това, след като видях какво стана в Бордо — са хора на Дьо Форж.

— Значи положението не е просто опасно. То става безнадеждно. А ние разполагаме с много малко време.

Марлър проговори за пръв път. Гласът му прозвуча като рязко изръмжаване:

— Тогава защо, ако смея да попитам, сме се събрали тук, в най-затънтените краища на Англия?

— Защото тук започна всичко — похищението над Карин и Пола, убийството на Карин. Причините? Момичетата са се занимавали с подводни проучвания край Дънуич. Там става нещо.

— Мога да ви дам изходна позиция — продължи Марлър. — Докато ви се шляехте из странство, аз пообиколих тази местност — стигнах до Дънуич и малко по на север, до Саутуолд. Ходех по кръчмите. Постоянните посетители знаят доста неща.

— И какво откри?

— Че човекът, който финансира новото подводно проучване на потъналия град Дънуич, е някой си лорд Дейн Доулиш.

— Той е повече от милионер — каза Туийд след кратко размишление, докато смилаше информацията от Марлър. — А някой все пак финансира Дьо Форж — това го каза Лазал. — Той ще има нужда от допълнителни суми, за да плати на хората си за подпалването на бунтовете, за да може щедро да раздава подкупи в Париж. Трябва да открием връзка между Олдбърг и Бордо. Засега нямаме нищо освен сходствата между двете убийства. Това обаче съвсем не е достатъчно.

— Следователно ще ни бъде от полза фактът — обади се Марлър, — че си издействах покана за купона, който дава Доулиш в имението си в Гренвил Грейндж. Ще има състезание по стрелба.

— Как го направи?

— Бях седнал да хапна в „Крос кийс“ — много хубаво ресторантче по-нататък покрай брега. Зад Муут Хол. — На съседната маса видях група здравеняци, облечени много добре. Говореха за състезание по стрелба по глинени чинийки в имението на Доулиш. Заприказвах се с тях, казах им, че съм брокер и съм на почивка. Подметнах им, че мога да сваля всичко, което лети из небето. Те се хванаха на въдицата — един дебел момък на име Бранд се обзаложи с мен. На петстотин парчета — така се изрази той.

— Какво трябва да направиш, за да спечелиш? — попита Нюмън. — Ако искаш, да дойда с теб.

— Трябва да улуча всичките чинийки. Мисля да загубя облога. Няма смисъл да знаят как стрелям. А ти можеш да дойдеш, ако настояваш. Бранд каза да доведа приятели, ако искам. Доулиш явно е много общителна личност. Обича големи празненства.

— Кога?

— Утре. Единадесет сутринта в Гренвил Грейндж. Името ми е Питър Ууд. Един мой приятел — брокер в Сити — се казва така. Обадих му се и го помолих да ме прикрива. Ако позвънят, секретарката ще им каже, че шефът й Ууд е заминал за Сафък.

Туийд се наведе напред:

— Защо си толкова предпазлив?

— Има нещо съмнително около тях. Май никой освен Бранд не се чувстваше удобно в дрешките на богат земевладелец. Всичките са доста атлетични, около тридесетгодишни…

Туийд извади от вътрешния си джоб издутия портфейл, който винаги носеше със себе си. Взе от него десет банкноти от по петдесет лири и ги подаде на Марлър.

— Това е, за да си платиш облога. Мисля, че постъпваш умно, като искаш да скриеш умението си в стрелбата. Трудно ще пипнем Доулиш, но все пак имаме за какво да се хванем. Той участва в подводните проучвания на Дънуич. А именно там водолазите са се опитали да убият Пола и Карин.

— Ще дойда с теб — реши Нюмън. — Ще се представя с истинското си име.

— Щом държиш — съгласи се Марлър и сви рамене.

— Ето това ми харесва в теб — ухили се Нюмън. — Ентусиазмът.

— Аз също бих искала да дойда — обади се Пола. — Издателката на женското списание „Уомънс Ай“ ми е приятелка. Уж имат нужда от серия интервюта за поредицата си „Именити мъже“.

— Това вече е престараване — възрази Нюмън.

— А представи си — предупреди я Туийд, — че измежду хората, които е срещнал Марлър, има някой от убийците от Дънуич. Могат да те познаят.

— Не съм съгласна — упорстваше Пола. Под водата беше тъмно, а ние бяхме с водолазните си маски. Невъзможно е да разпознаеш някого, след като си го видял с такава маска.

— Нали сте се преоблекли на брега — напомни й Туийд. — Ти каза, че убийците бързо приближили с лодките си плажа.

— Останаха достатъчно далеч. Беше и тъмно. Така че утре се появявам. Сама — информира тя Нюмън. — Не познавам никого от вас. Отивате там в единадесет. Аз ще се обадя на Доулиш и ще се уговоря с него за обяд.

— Ако мислиш, че ще успееш…

— Мъжете са суетни. А преуспелите мъже са много суетни, обожават да четат имената си в скъпите списания. Сигурна съм, че ще успея.

— При това положение — с неудоволствие се съгласи Туийд — идеята вероятно не е лоша. Имаме толкова малко време, че колкото по-скоро зачеркнем Доулиш от списъка на заподозрените, толкова по-добре.

— По-скоро да го подчертаем — обади се отново Марлър. — Преди пет минути цитирахте Лазал с думите, че някой тайно доставя на добрия генерал Дьо Форж оръжия. Доулиш притежава оръжейни фабрики. Една от тях вероятно се намира в горите между Снейп Молтингс и Ортфорд.

— Откъде знаеш това? — попита рязко Туийд.

— Нали ви казах, обикалях тук и там. На път към Ортфорд забелязах следи от машини, които водеха към гората. Целият район бе ограден с два метра и половина висока телена ограда, при това електрифицирана. Разни табелки по нея приятелски предупреждават „Не преминавай! Опасно за живота!“ и черепи с кръстосани кости за добавка. Това е.

— Много е далеч от Франция и от Бордо.

Туийд премигна и се загледа в стената. Опитваше се да се сети за нещо, което Пола бе казала по друг повод. Какво беше то? Надяваше се да си припомни.

— Търсим френска връзка, нали? — попита Нюмън. — Може и да има такава на долния етаж на хотела. Когато се приближавах до асансьора, едно младо момче се препъна в стъпалата. Ясно го чух как измърмори „Merde“. После на перфектен английски ме попита за пътя към бара.

— Опиши го.

— Около тридесет. Гладко обръснат. Върви изправен, стойката му ми заприлича на военна. Носеше тъмни очила, Бог знае защо по това време на годината. — Той погледна с усмивка към Пола. — Някои жени биха го определили като красив.

— Трябва да отида до бара — каза бързо Пола. — Сигурно вече е стигнал там. Но първо ще се обадя в редакцията на списанието.

— Май сме дошли точно където трябва — рече Туийд.

— Не можете да си представите колко сте прав — подразни го Марлър. — Главен инспектор Букенън и сержант Уордън са в града. Вчера говорих с Букенън.

— Защо са още тук?

— Началникът на полицията помолил Букенън да продължи разследването по смъртта на Карин Роузуотър. Цял Олдбърг знае за него.

— Не можем да му позволим да ни пречи — Туийд се изправи. — Не ни е ясно точно каква заплаха за Германия представлява Дьо Форж, а това го прави още по-опасен. Не можем да направим нищо повече тази вечер. Резервирал съм стаи за всички ви. Утре започваме.

— Ние какво ще правим? — попита мускулестият Бътлър. Както обикновено той и партньорът му Пийт Нийлд не бяха проговорили през цялото време. Но и двамата бяха запомнили всяка дума от казаното.

— Тъкмо щях да стигна до вас. Въоръжени ли сте?

— Значи не си личи. Това е успокоително — обади се Нийлд, по-общителният от двамата, и поглади мустака си.

Бяха облечени в дънки и дълги непромокаеми якета. Бътлър кимна и извади изпод дрехата автоматичен валтер, калибър 7.65 мм. Нийлд също показа валтера си.

— Хубаво — одобри Туийд. — Искам утре тайно да следвате Нюмън и Марлър до онова място — „Гренвил Грейндж“. Ще бъдете тяхна охрана и подкрепа в случай на неприятности.

— Очаквате неприятности от човек като Доулиш? — попита скептично Марлър.

— Докато ни нямаше, Моника му бе съставила досие. Прегледах го, преди да тръгнем с Пола насам. Изградил е империята си от нищо, а методите му понякога са били доста съмнителни. Бъдете крайно предпазливи. Пола, опитай се да разбереш кой е французинът, видян от Нюмън. За пръв път, откакто имаме работа в Сафък, замирисва на Франция.

Облечена в син костюм, модел „Шанел“, бяла блуза и фльонга, Пола влезе в бара в момента, в който висока и стройна жена с дълга руса коса и чаша шампанско в ръка се обърна към входа и се сблъска с нея.

Пола отскочи встрани и шампанското не улучи костюма й. Джийн Буржойн с ужас погледна скъпата дреха. Пола й се усмихна успокоително.

— Всичко е наред. Отиде на пода.

— Боже Господи! Ужасно съжалявам! Колко съм непохватна. Сигурна ли сте, че не го повредих? „Шанел“ е, нали? Изглеждате страхотно.

— Вие също изглеждате чудесно. А костюмът, неприятно ми е да го кажа, не е оригинал. Сама го уших.

Джийн Буржойн наистина беше божествена в светлозелената си тясна и плътно прилепнала по тялото рокля, която още повече подчертаваше формите му. Две тънички презрамки я крепяха над голите и красиви рамене. Зелените очи на англичанката изучаваха Пола, а широката й уста се усмихваше.

— Казвам се Джийн Буржойн…

— Аз съм Пола Грей — журналистка на хонорар към „Уомънс Ай“.

Пола реши, че ще бъде най-добре да се придържа към една и съща версия. В малък град като Олдбърг никога не можеш да си сигурен кой кого познава. Тя веднага бе разбрала коя е красивата блондинка и се надяваше, че е сама.

— Купувам си всеки негов брой — каза Джийн. — Ще ми бъде много приятно, ако ми позволите да ви почерпя с чаша шампанско. Ако сте като мен сама, разбира се.

— Така се получи, наистина. Бях се подготвила за дълга и самотна вечер…

Пола пое чашата на Джийн и я занесе на една тиха маса в ъгъла. Чувстваше се объркана. Какво можеше да прави Буржойн в тази част на света? Още една френска следа — любовницата на Дьо Форж е в Олдбърг. „Изглежда съвсем кротко момиче“ — помисли си Пола. Джийн се движеше с изящната си походка и всички мъже в бара бяха вперили погледите си в нея.

Когато тя се приближи до масата с още шампанско, Пола забеляза французина с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Той си поръча питие и седна сам, с изправен гръб и малко сковано. Хвърли бърз поглед към Буржойн и после се обърна настрани. Джийн седна до Пола и вдигна чашата си.

— Наздраве, Пола! Мога ли да те наричам Пола? Ти ми казвай Джийн!

— Разбира се. Аз също исках да минем на ти.

— Добре дошла! — Тя изпи половината от чашата си. — Всъщност и аз скоро пристигнах. От Франция. От Бордо, по-точно. Там имам приятел. Чичо ми, който ме отгледа, живее в една от къщите на края на Олдбърг — харесва му усамотеността на това място… — Тя продължи да разказва с ниския си дрезгав глас, като отмяташе с ръка назад буйната си коса. — Родителите ми загинаха при катастрофа, когато бях шестгодишна. Той пое грижите за мен. Сега е на осемдесет години. Баща ми — братът на чичо — щеше да е на осемдесет и две. Родила съм се късно. Във Франция като че ли се е отприщил адът. Разказах на чичо за това. Той още си пази всички медали — на времето е бил генерал-майор. Във Военното разузнаване.

— Тя се усмихна закачливо. — Извинявай, много се разприказвах за себе си. Ще си помислиш, че те навивам да вземеш интервю от мен.

— Честна дума, не ми и мина през ума. Макар че си много подходяща за това…

— О, не, Пола — отново дяволитата усмивка. — Когато се върнах от Оксфорд, имах диплома за адвокат, но така и не стъпих повече в съда. Значи „много подходяща“? Не и за „Уомънс Ай“. Прекалено много обичам мъжете — животът ми вероятно ще ти се стори доста бурен и повърхностен.

— Всъщност аз съм тук по работа — обясни Пола. — Утре ще разговарям с лорд Дейн Доулиш. Обадих му се преди малко. Звучеше възторжено.

Джийн я погледна внимателно и изучаваше, допи чашата си и я остави на масата също толкова внимателно. Пола мълчеше. Усещаше, че без да иска е натиснала някакво копче.

— Бях на гости в Гренвил Грейндж, когато се запознах с френския си приятел — произнесе бавно Буржойн. — Трябва да бъдеш предпазлива с Доулиш. Хубава си и ще те ухажва.

— На теб ли ти се случи?

— И още как! Все едно се бориш с вълк. Дано имаш късмет. Облечи си повечко дрехи.

Пола се опита да не променя изражението си, когато видя един висок и красив мъж да влиза в бара. Това беше Виктор Роузуотър.

Всички пътища водеха към Олдбърг…