Колин Форбис
Огнен кръст (21)

20.

Когато отвори вратата на апартамента си на „Берисфърд Роуд“ в Саут Кен, Нюмън чу, че телефонът звъни. Затича се, сигурен, че ще спре в момента, в който стигне апарата в просторния хол. Вдигна слушалката и съобщи номера, но не и името си. Беше Туийд.

— Боб, помислих си, че трябва да знаеш това. Лазал ми се обади от Бордо. Открили са двамата фалшиви тайни агенти, отвели Френсис Кари от бар „Маями“, в апартамента на майката на Изабел Томас…

— Какво значи „открили“?

— Задръж нетърпението си. Не съм свършил. Неизвестна личност — вероятно жена — се обадила на префекта на Бордо, за да съобщи местонахождението на мъжете. Казала, че са в безсъзнание. В шахтата на стълбището. Полицията ги открила. Мъртви.

— Господи! Как са умрели?

— Това е любопитно. Никой не е сигурен. Паднали са от площадката на втория етаж, черепите им са разбити. Мислиш ли, че може да го е направила Изабел?

— Не умишлено. Струва ми се невероятно да се е справила и с двамата, въпреки че е изключително силна. Всеки ден плува в някакъв клуб. Значи Лазал се е обадил от Бордо?

— Да. Отишъл със самолет. Решил да действа дръзко. Уредил среща с Дьо Форж, закарал телата с една линейка и му ги показал. Вече знаел, че са войници, защото бельото им било армейско. Винаги нещо се недоглежда. Дьо Форж е побеснял.

— Това добре ли е?

— Може да провокира грешен ход от негова страна. Точно от това имаме нужда — да се издаде. Бедата е там, че не знаем какъв ще бъде този ход. Сега трябва да вървя. Скоро ли тръгвате към Сафък?

— Чакам Марлър. Трябва да дойде след около половин час.

— Не се увличайте…

Нюмън едва бе затворил, когато телефонът отново звънна. Марлър? Да го предупреди, че ще закъснее? Вдигна слушалката и отново каза само номера.

— Боб, ти си, нали? Познах те по гласа.

Изабел. Забързана. Каза й да говори по-бавно.

— Сега страшно ще се разсърдиш. Постъпих глупаво, като не се вслушах в предупреждението ти…

— По-бавно, Изабел — повтори разтревожен той. — В опасност ли си? И откъде се обаждаш?

— Всичко е наред. В безопасност съм, обаждам се от апартамента на сестра ми в Аркашон. Нея я няма, сама съм…

— Тогава говори по-бавно, за Бога. Хайде сега, кротко и спокойно…

— Ходих в апартамента на майка в Бордо, Боб…

Той изслуша цялата история сериозно, без да я прекъсва. Тя я разказа, без да бърза, сбито, но подробно му съобщи всичко, което се бе случило. Свърши с обаждането си до префекта на Бордо, преди да подкара като луда колата към Аркашон.

— Може да са те проследили.

— Невъзможно. Непрекъснато гледах в огледалото. Нямаше почти никакво движение по това време. Освен това спирах, преди да стигна в Аркашон. Не се появи никаква кола.

— Тогава всичко е наред — Нюмън се колебаеше дали да я изплаши до смърт, за да е сигурен, че ще остане в Аркашон.

Реши да го направи: — Но за една малка подробност грешиш.

— Коя?

— Каза, че двамата били в безсъзнание. Е, били са или поне сега са.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш това, Боб?

Гласът и остана спокоен, а той бе очаквал истерия. Звучеше почти доволна.

— Уверявам те, че са мъртви. Знам това, Изабел. Със сигурност. Имам откъде да го науча.

— Значи са умрели същите мъже, които убиха бедния Анри.

— Да, те също са убити — подчерта Нюмън.

— Не съм губила време да ходя да ги гледам. Боб, ядосах ли те? С това, че не те послушах?

Звучеше така, сякаш това я притесняваше повече от новината, която й бе съобщил Нюмън.

— Ще ходиш ли пак в Бордо?

— Не! Обещавам ти, знам, че и преди ти обещах, но сега ще удържа на думата си. Боб, вярваш ми, нали? Кажи, че ми вярваш. Моля те…

Отново увеличи оборотите. Думите й се прескачаха като река, препускаща по бързеите.

— Вярвам ти — увери я Нюмън. — Много хора ще те търсят. Сигурна ли си, че в града никой не знае за къщата на майка ти в Аркашон?

— Да, убедена съм, абсолютно сигурна съм. Казах ти, тя не харесва никого в Бордо, на никого не е говорила за Аркашон. Няма и да им мине през ума да ме търсят тук. Кога ще те видя пак?

— Ще ти се обадя веднага, щом мога. През това време прочети някоя от книгите, които видях в апартамента. Излизай само по тъмно. И крий с нещо косата си. Шапка, шал, каквото и да е…

— Обещавам ти, Боб. Ще я вържа отзад и ще нося шал. Ще ходя с панталон, имам един. Обикновено не нося панталони, защото мисля, че не е женствено. Никой няма да ме познае. Ще те видя ли скоро?

— Веднага щом стане възможно. Някой звъни на вратата. Трябва да свършваме. Горе главата…

Нюмън надникна през тежките завеси на еркерния прозорец, от който се виждаше входът. Вече беше почти тъмно. Ноемврийски тъмно. Марлър стоеше пред входа, хванал в ръка дълга чанта. Това означаваше, че е взел разглобена своята карабина „Армалайт“. Вероятно очакваше неприятности във фабриката на Доулиш. По-надолу по улицата бе паркирал новото си волво — комби.

„Ще пътуваме с неговата кола“ — помисли си Нюмън и тръгна към антрето, за да натисне бутона, отключващ входната врата. Собственият му мерцедес 280 Е все още се намираше при ветеринарния лекар.

— Вземи си нещо топло — каза Марлър, когато влезе. — Навън ще ти се спукат костите от студ.

Марлър носеше кожух с вдигната яка. Нюмън си помисли, че студеното време — прогнозата беше за температури под нулата — може да се окаже от полза. Постовите не обичаха да обикалят много през мразовитите нощи. Надяваше се да е прав в предположенията си.

Още при влизането на Пола в кабинета на Туийд в Парк Кресънт той разбра, че е развълнувана. Тя остави на бюрото картонения плик, който носеше, и съблече велуреното си палто — една от малкото й екстравагантни дрехи. Извади от плика една от снимките на Лазал и я постави пред себе си. Закри я с длан и попита:

— Може ли да си порисувам с флумастера върху снимката? Една от тези, които ни изпрати Лазал?

— Давай. В лабораторията извадиха достатъчно копия.

Туийд не прояви никакво любопитство. Съставяше списък от имена в бележника си. Моника, напротив, тайно наблюдаваше Пола, докато работеше с флумастера. Тя скоро го остави, вдигна снимката и я отдалечи от очите си.

— Той е. Мислех си го, докато ги разглеждах вкъщи.

— Кой? — попита Туийд.

— Лейтенант Бертие, от хората на майор Леми, е тук, в страната. Ще бъда по-точна — вероятно още се намира в хотел „Браднъл“ в Олдбърг.

Занесе снимката на Туийд и я остави пред него. С флумастера бе нарисувала тъмни очила, бе почернила и косата. Туийд погледна снимката, после нея.

— Умно. Права си. Когато тръгвах от „Браднъл“ на нощна разходка из блатата, видях този човек да излиза от бара.

— Нюмън пък го е чул да ругае на френски, когато се препънал. Вие ме накарахте да се запозная с него, което и направих, както знаете. Изведнъж му заговорих на френски, попитах го дали иска още нещо за пиене. Помните ли? Той тръгна да става от стола, за да донесе напитки, но се спря навреме и се престори, че се намества по-удобно. Тогава си помислих, че ме е разбрал. Сега знам, че съм била права.

— Ето че имаме още една връзка между Франция и Сафък. Бертие. Край Олдбърг става нещо много сериозно. Съвпаденията са прекалено много.

— Каза ми, че името му било Джеймс Сандърс — замислено каза Пола, — че търгувал с резервни части и оборудване за кораби, че току-що се е върнал от Париж.

— Още една възможна връзка — веднага реагира Туийд. — Един офицер от подчинените на Леми, представящ се за търговец на корабно оборудване, би имал явна причина да се свърже с Доулиш — заради катамарана „Стоманеният лешояд“. Нови фрагменти от мозайката излизат наяве и се подреждат в една сатанинска комбинация.

— Мисля да се върна в Олдбърг. Под предлог, че искам да посетя Джийн Буржойн.

— Тя е любовница на Дьо Форж. Става заплетено. Все още не знаем на кого можем да се доверим, ако въобще можем на някого.

— Все още си мисля, че трябва да се върна, особено като знам, че Бертие е там. Може да се изпусне за нещо важно, ако го подработя, както трябва.

— Не ми харесва идеята ти. Пред мен има списък с имена на хора. Всеки от тях може да бъде професионалният убиец Калмар.

— Ще ни покажете ли списъка? — обади се Моника.

— Не. Още не. Искам да бъда съвсем сигурен, а ми трябва още информация…

— Която мога да събера, ако се върна в Олдбърг — настояваше Пола. — Боб и Марлър също отиват там. Нюмън трябва да ви се обади. Можете да му кажете, че съм в „Браднъл“.

— Добре, ще заминеш, но само при условие, че изчакаш в хотела да ти се обади Нюмън. Това е заповед.

— Тръгвам — Пола скочи, преди Туийд да е променил решението си. — Ще взема сака си от къщи и потеглям веднага за Сафък.

— Мислите ли, че това беше умно? — попита Моника, когато останаха сами. — Отива там, където бе извършено убийство. Убиецът може все още да се намира в района.

— Това, което ме притеснява — каза Туийд, замислен за друго, — е, да допуснем, че именно Доулиш тайно снабдява с оръжие Трети корпус, как го транспортира до Франция.

— На борда на своя катамаран — бързо отвърна Моника. — Доулиш сам е казал на Пола за размерите на съда и че може да превозва над сто души и много техника. А Изабел — приятелката на Нюмън, говори за кораб, който съвпада с описанието на „Стоманеният лешояд“ и често посещава Аркашон.

— Не ме разбираш. Доулиш е казал и друго — че корабът домува в Харуич. Случайно знам, че там са засилили мерките за контрол. На борда на кораб с курс към Ротердам открили голяма пратка наркотици. Трафикантите използват тази тактика — внасят наркотиците в страната и след това ги препращат към други държави. При тези мерки за сигурност Доулиш дали ще посмее да рискува претърсване на катамарана? Съмнявам се.

— Какво е разрешението тогава?

— Нямам представа. Може изобщо да не е замесен. Но това изисква една допълнителна проверка. Ще се обадя на Хийткоут — началник на пристанището в Харуич. Дължи ми услуга.

Туийд отвори едно чекмедже, провери номера в бележника и сам го набра, като съобщи името си и помоли да го свържат с началника на пристанището.

— Ти ли си, Хийткоут? Здравей, как си? Да, искам да ми направиш една услуга. Корабът е катамаран, казва се „Стоманеният лешояд“…

— Собственост на милионера лорд Дейн Доулиш. Прекрасен дизайн, това е корабът на бъдещето. Домува при нас. Даже в момента е тук. Какво те интересува за него?

— Някога претърсвали ли сте го? Покрай онази история с наркотиците?

Хийткоут се засмя:

— Да не мислиш, че законът не важи за милионерите? Защото важи. Отговорът ми е положителен. Претърсван е два пъти през последните шест месеца. Съвсем чист е. Мислиш, че сме пропуснали нещо? — попита Хийткоут. — Или искаш да го държим под око?

— Не си губете времето. А и не наркотици ме интересуваха. Не питай какво. Секретно е.

— Искаш от мен да говоря, а ти веднага млъкваш — изръмжа Хийткоут с престорена сериозност.

— Ще те почерпя един скоч, когато се видим. Благодаря ти…

Туийд затвори и се обърна към Моника:

— Нищо. През последните шест месеца Хийткоут го е претърсвал два пъти. Пак нищо. Доулиш е прекалено умен, за да рискува да бъде заловен. Май попаднахме в задънена улица. Но някой ми каза нещо, което може да се окаже вратичката, а аз да пукна, ако мога да си спомня какво.

— Изобщо не чухте какво ви казах преди малко — рече обидено Моника. — Казах, че Пола отива там, където е извършено убийство, и че убиецът може още да не е напуснал района.

— Съмнявам се…

Съвсем скоро Туийд щеше да съжалява за тези думи.

„Черният кръг“ имаше спешно заседание във вила „Форбан“ край щаба на Трети корпус. Свикал го бе генерал Дьо Форж, докато Джийн Буржойн беше още в Англия. Той седеше на председателското място на масата в хола. Завесите бяха спуснати. Навън цареше мрак.

Около масата се бяха настанили Луи Жанин — министър на отбраната, генерал Масон — началник-щаб на армията, генерал Лапоант — командир на ядрените „Ударни сили“, Емил Дюбоа — лидер на новата политическа партия „За Франция“, и човекът, познат като Птицата.

Жанин беше нисък и пълен човек с пригладена назад коса и очила без рамки. Оставяше впечатлението за интелектуалец. По длъжност по-висш от Дьо Форж, той се отнасяше със страхопочитание към властния и енергичен характер на генерала. Лапоант бе направен от по-твърд материал — дребен мъж със слабо лице, той вярваше, че единствено Дьо Форж може да предпази Франция от властта на всесилната Германия сега, след обединението на немците. Дебелият Емил Дюбоа бе роден оратор. Ръкомахаше силно винаги, когато искаше да убеди някого, и се надяваше един ден да стане премиер под президентството на Дьо Форж. Посредствен като военен, генерал Масон страшно се гордееше с високия пост, който заемаше.

— Стигнахме до един исторически кръстопът — започна Дьо Форж. — В страната цари неспокойствие. От този етап връщане назад няма. В Лион ще настъпят нови и ужасни бунтове. А после целта ще бъде Париж.

— Не избързваме ли? — обади се Жанин.

Дьо Форж се отнасяше към интелектуалците с презрение. Погледна Жанин и бавно каза:

— Трябва да се движим бързо, защото вече сме набрали инерция. Предпазливостта е реакция на малодушните и страхливците.

— Президентът все повече се вслушва в Навар — предупреди Жанин, подразнен от намека.

— Навар може да си отиде.

— Не говорите за Калмар, надявам се?

— Генералът не е казвал подобно нещо — обади се строго Лапоант.

— Членовете на моята партия вече пътуват към Лион — увери Дюбоа. — Ще бъдем там, за да изиграем нашата роля.

— Посети ме един от лакеите на Навар — съобщи Дьо Форж.

— Лазал от DST. Ще се опита да заведе дело срещу мен. Няма да успее, разбира се. Но когато вземем властта, той ще бъде първият изхвърлен на улицата. Имаме нужда от силни патриотични мъже на всички ключови постове. Искам съгласието ви да подпалим пещта в Лион така, че пламъците й да се видят в Париж. Освен това трябва да изпратим таен контингент в столицата — той стовари стиснатия си юмрук на масата. — Вече набрахме скорост. От този момент ускорението не трябва да секва. Който е съгласен, нека сложи юмрука си върху тази маса…

Пет юмрука легнаха на масата с различни степени на решителност. Дьо Форж забеляза, че Жанин е най-неуверен. При това министърът на отбраната продължаваше с възраженията си, които тревожеха генерала:

— Както и преди, все още не одобрявам факта, че един от „кръга“ остава непознат за нас.

Птицата седеше на края на продълговатата маса срещу Дьо Форж. Лицето му бе скрито под маска с процеп за очите. Единствено той никога не говореше по време на тайните съвещания. Сега се обърна и безмълвно изгледа Жанин. Дьо Форж избухна:

— Казвал съм ти го преди, Жанин, непрекъснато ти го повтарям. Птицата ни снабдява с допълнителното въоръжение, от което имаме нужда. И по-важното — снабдява ни с пари от собствените си фондове. А това финансиране не може да бъде проследено назад до източника. Без парите „За Франция“ — нашата основна цивилна сила, никога нямаше да може да бъде създадена. Самоличността му въобще не те засяга. Освен това забелязах, че юмрукът му удари масата далеч по-силно от твоя.

— Чувствам, че е опасно да предприемаме важна стъпка напред, без да знаем каква ще бъде реакцията на президента — упорстваше Жанин.

— Така и ще направим. Няма да предприемем нищо важно, преди да сме видели как ще реагира президентът на новите размирици в Лион — Дьо Форж започваше да става язвителен. — Ти обичаш споровете, Жанин. А решенията те плашат. Просто ме дръж в течение на събитията в Елисейския дворец…

Съвещанието продължи още петнадесетина минути, почти изцяло подчинено на приповдигнатия дух на Дьо Форж, който ентусиазираше останалите и създаваше убеждението, че победата ги чака на следващия ъгъл.

Както винаги, членовете на „Черният кръг“ напуснаха вила „Форбан“ един след друг, с пет минути интервал между излизането на всеки от тях. Птицата си тръгна пръв. Поклони се леко на Дьо Форж, сам взе палтото си от гардероба в хола и излезе в студената нощ. Отвън го чакаше лимузина, която щеше да го откара до специалния самолет на летището в Бордо. Едва след като Бранд, облечен в униформата на шофьор, изведе колата от двора на вила „Форбан“, пътникът му — Птицата — свали маската си.

Във вила „Форбан“ Дьо Форж изчака останалите мъже да си тръгнат. После отвори вратата към съседната стая и я затвори зад себе си. В кабинета майор Леми седеше зад бюрото и работеше върху някакви документи. От касетофона се носеше музика на Стравински. Майорът изключи машината и вдигна поглед.

— Няма ли някакви бележници, които да използвам? Проверих навсякъде в бюрото, освен в най-долното чекмедже. Не можах да го отворя. Заключалката му е специална.

— Там Джийн държи бижутата си. Само тя има ключ. Господ да ме пази от кретените, които току-що си отидоха. Поне от някои.

— А конкретно?

— Жанин. Предложих Навар да бъде отстранен и той веднага намеси Калмар. Сякаш не знае, че Лапоант смята Калмар за обикновен главорез, който ни носи само неприятности.

— Лапоант наистина не може да оцени истинския талант на Калмар.

— Вярно е. Ще се наложи скоро да напусне „Черният кръг“.

— А Жанин е слаба работа — съгласи се Леми. — Но няма от какво да се притесняваме. Той умее да ласкае президента и го подработва добре.

— Президентът е основното препятствие за плана ни. Не мога да предскажа какво ще предприеме. А ние по-добре да тръгваме. Към Трети корпус…

— Ще отсъствам през следващите тридесет и шест часа — информира Леми шефа си, докато пътуваха на задната седалка на лимузината.

— Толкова дълго ли ще организираш нещата в Лион? — попита Дьо Форж, вечно подозрителен.

— Вие наредихте градът да бъде превърнат в ад. Ще проверя дали нашият контингент е на мястото си. Не можем да разчитаме на аматьорите на Дюбоа. Освен това нашият човек в щаба на Лазал докладва, че някоя си Пола Грей наскоро се е срещала и говорила с началника на DST. Човекът смята, че тя е британски агент. Ще ми предаде нейна снимка, която е успял да направи тайно.

Когато Дьо Форж му отговори, Леми гледаше навън през прозореца.

— Още една поръчка за Калмар? Ти решавай. А ние ще се справим, независимо колко ще отсъстваш.