Колин Форбис
Огнен кръст (44)

43.

Майор Жул Леми беше саможивец. Охраната му го изнервяше и той остави двамата офицери да седнат на задната седалка. В черната нощ фаровете осветяваха надалеч голата студена пустош, в която не се забелязваше и следа от живот.

Намираха се на около три километра от малкото селце с телефонната кабина в края на къщите. Никой от жителите нямаше да може да забележи Леми, докато той претърсваше земята около кабината, за да намери оставената торба. При положение че парите наистина бяха там, разбира се.

Бертие седеше зад празната седалка до шофьора. Държеше револвера в скута си, здраво хванал дръжката. Беше го извадил от кобура тайно, защото знаеше, че Леми щеше да възрази.

Досега нито един от двамата лейтенанти не бе проговорил. Знаеха прекрасно, че Леми ги ненавижда, и се стараеха да не нарушават тишината. Бертие беше нащрек. Неприятно му беше това пътуване в мрака без ескорт. Смяташе, че така представляват чудесна мишена. В момента, в който отново се сети за това, Леми намали, за да премине един опасен остър завой. Изведнъж силен пукот вцепени и тримата. Бертие пръв разбра, че бяха чули изстрел. Миг след пукота стъклото до другия офицер се пръсна и малки остри парчета обсипаха лейтенанта. Бертие видя дупка и в своя прозорец. Свали кепето си. Част от козирката му беше отнесена.

— Карайте! — извика той на Леми. — По нас стрелят! Това беше куршум…

Леми рязко настъпи газта. Колата се намираше в началото на дълъг прав участък и майорът подкара на зигзаг по него. Стараеше се да няма ритъм в честите му извъртания на волана. Колата стремглаво политаше ту вляво, ту вдясно, но беше невъзможно да се предскаже следващото движение. Леми наистина бе превъзходен шофьор.

— Някой ранен ли е? — попита той, докато караше.

— Лицето на партньора ми е нарязано, но мисля, че ще оживее.

Бертие се бе отървал невредим. Куршумът бе изхвърлил парченца от стъклото в лицето на офицера до него, но на излизане чрез срещуположния прозорец острите късове бяха отлетели навън. Вледеняващият студ се промъкваше в колата през двете дупки. Дълбока падина следваше правия участък и Леми спря, когато стигнаха на дъното й. Заповяда на подчинените си:

— Докато претърсвам телефонната кабина, вие заемете позиция — разделете се и се отдалечете от колата. Ще се справите ли, лейтенант Шабер?

— Мисля, че да, сър…

— „Мисля“ не е достатъчно.

— Ще се справя, сър — бързо отвърна лейтенантът.

С голяма носна кърпа той попиваше кръвта от лицето си. Когато Леми отново потегли, Шабер опипа с пръсти кожата си, но в нея не бяха останали стъкла. Майорът спря на няколко метра от телефонния апарат. Офицерите излязоха от колата. Леми изтича приведен до кабината, освети я с джобното си фенерче. Вътре нямаше нищо. Намери торбата там, където Манто бе казал, че ще бъде — отзад. Торбата беше същата — Леми я позна по едно мръсно петно. Връвта, която стягаше отвора й, беше развързвана и после отново завързвана, но с различен възел. Занесе я до колата и я остави на предната седалка. Лейтенантите скочиха отзад и Леми потегли обратно към щаба. Тревожеше го въпросът какво щяха да открият в чантата. Страхуваше се и от следващи куршуми.

След като изслуша доклада на Леми, Дьо Форж излезе от кабинета си в ледената нощ, без да вземе шинела си. Спря с ръце на кръста, загледан в дупките от куршума на прозорците на колата. Кимна към Бертие и Шабер:

— Качете се в колата и седнете така, както е било при изстрела. Когато влязоха, Бертие се приведе леко напред — спомни си, че в момента на изстрела се бе канил да каже нещо на Леми. Дьо Форж се втренчи в положенията на телата на двамата лейтенанти, като си припомняше собственото си премеждие в лимузината. После даде знак на офицерите да излязат.

— Вземи ново кепе от склада — каза Дьо Форж на Бертие, видял откъснатата козирка.

— За малко не ме улучи, генерале.

— Не е искал да те улучва. Отново се е целил на сантиметри пред лицето ти. — Генералът погледна Леми. — Ето я и обещаната демонстрация. — Дьо Форж отново се обърна към лейтенантите си. — Вие се връщайте в частите си. Ти, Бертие, облечи цивилни дрехи и тръгни незабавно към Аркашон. Провери къде е онова момиче и докладвай веднага на майор Леми…

Отправи се към кабинета си, следван от майора. Торбата лежеше на бюрото му. Дьо Форж я посочи:

— Отвори я и провери парите.

В това време влезе и друг майор — от финансовата служба на Генералния щаб. Преди да постъпи в армията, беше работил в една френска банка. Леми изсипа торбата на бюрото. Дьо Форж взе една банкнота от хиляда швейцарски франка и я подаде на новодошлия:

— Истинска ли е?

Офицерът извади лупата си, а Дьо Форж нервно закрачи из кабинета. Финансистът запали лампата на бюрото и внимателно разгледа банкнотата. После остави лупата и каза:

— Фалшификация. При това умела. Но все пак фалшификация.

Дьо Форж безмълвно подаде на офицера още две банкноти. Той повтори процедурата с лупата.

— И тези са фалшиви. Сигурен съм.

— Могат ли да бъдат изплатени от банка? Да не са ги забелязали там?

— Невъзможно. Банкнотите са с висока стойност. Банките не биха могли да се излъжат. Понякога стават и грешки. Но три фалшиви банкноти на едно място? Абсурд!

— Благодаря ви, майоре. Свободен сте. Не казвайте на никого за тези пари. Налага се да проведа разследване.

— Е, майор Леми? — тихо произнесе той, когато останаха сами. Леми изглеждаше объркан и притеснен. Вдигна в ръка една пачка пари:

— Номерата са поредни. А не бяха, когато ги проверявах преди.

— Мислиш ли, че нашият английски приятел Птицата ни пързаля?

Въпросът беше коварен. Леми внимателно обмисли отговора си. Стисна устни и после каза:

— Не. Никога не ми е минавало през ума. С парите си той купува приятелството ви, а оттам и възможностите за оръжеен бизнес със страните, близки на Франция.

— Прибери всичко това и го сложи в сейфа.

Когато Леми излезе, доверието на Дьо Форж в Манто бе станало много по-голямо, отколкото доверието му в майора. Но сега трябваше да се съсредоточи върху операция „Маренго“.

Същата тази сутрин, когато Дьо Форж проверяваше парите от Манто, Хелмут Шнайдер закусваше в едно кафене в покрайнините на Карлсруе.

След срещата си с Виктор Роузуотър във Фрайбург той се отправи на север по автомагистралата. Изглеждаше съвсем различно. Преди да влезе в колата, бе прибрал в един куфар черните очила, бастуна, палтото и обувките и бе оставил куфара в дъното на багажника.

Сега носеше чист пуловер, джинси и фуражка от тези, които обикновено си слагаха германските студенти. Бавно отпиваше от горещото кафе, спокойно дъвчеше сандвича. От време на време поглеждаше часовника си.

Веднага щом отвориха Централната поща на Карлсруе, той паркира близо до сградата. Излезе от колата, влезе в пощата, огледа малкото посетители и се шмугна в първата телефонна кабина.

Набра един телефонен номер в Германия и говори в продължение на няколко минути. Съобщенията му бяха закодирани, така че евентуален подслушвач би останал с впечатлението за обикновен делови разговор. Свърши, остави слушалката, върна се при колата и отново пое към апартамента си във Франкфурт.

За да стигнат до „Пасаж Емил Зола“, Изабел преведе Нюмън по заобиколен маршрут през южните покрайнини на Бордо. Искаше да влязат в града от изток, за да не се усъмни никой, че пристигат от Аркашон.

Преди да тръгнат, Нюмън се бе сетил за друго. Върнаха се в апартамента на момичето и прегледаха запасите от вино в килера. Нюмън избра дванадесетина бутилки „Божоле“ и ги занесе в колата. По негово настояване Изабел взе един бял шал от гардероба на сестра си. Уви го около главата си и се усмихна — бялото беше цветът на младоженците.

Обиколката на града им отне много време и те навлязоха в Бордо малко преди разсъмване. Докато се движеха по шосе И136, бяха забелязали много военни машини в полето край пътя, но до този момент нямаха никакви неприятности.

— Наближаваме „Понт дьо Пиер“ — предупреди го Изабел. Там можем да очакваме проверка.

Оказа се права. Когато се качиха на моста над Гарона, фаровете осветиха войници с автомати, препречили пътя. Зад тях дървена бариера спираше колите. От реката се издигаше лека мъгла.

— Приготви се за представлението — каза й Нюмън.

С белия шал на главата, скриващ косата й и придърпан над раменете, Изабел се доближи до него, хванала в ръката си бутилка вино. Той свали стъклото на прозореца. Тя направи същото. Нюмън спря колата, остави двигателя да работи, взе друга бутилка вино и започна да се клатушка на седалката си, когато войниците ги наобиколиха. С пиянски глас запя „Марсилезата“.

— Новото „Божоле“ е чудно! — изкрещя той и хвърли бутилката през прозореца.

Шишето хвръкна над главите на войниците и те радостно се развикаха, когато един от тях успя да го хване във въздуха. Нюмън отново запя и някои от момчетата започнаха да му пригласят. Бяха вкочанени от студ и отегчени до смърт от висенето на контролния пункт на моста.

Изабел също хвърли бутилката си. Те я грабнаха и жадно загледаха французойката, която широко им се усмихваше. Тя взе друго шише в момента, в който Нюмън изхвърляше през прозореца поредната бутилка вино.

— Новото „Божоле“… — изрева отново той с глас на много пиян.

— Късничко го опитахме тази година — прошепна Изабел и се изкиска.

Хвърлиха по още една бутилка. Войниците се бяха дръпнали назад, за да могат да хващат летящото вино. Нюмън, ухилен до уши, започна да натиска клаксона, за да вдигнат бариерата.

— Хайде, момчета, че бързаме за една работа…

— Скоро няма да си вече девствена, сладурано — викна на Изабел един от войниците.

— Не те е срам! — смотолеви усмихнато тя и му хвърли една бутилка.

Войниците вече бяха почнали да пият виното. Нюмън се наведе през прозореца, подаде едно шише на мъжа до бариерата и той я вдигна, като им махна да продължат пътя си. Нюмън засмяно му козирува. След това подкара към края на моста и продължи из тесните улички на града, насочван от Изабел.

Постепенно започна да се ориентира. Намираха се близо до търговския комплекс „Мериадек“. Погледна в огледалото и видя военен джип с четирима войници, който се движеше след тях. Каза на Пола за преследвачите, но миг по-късно гъст облак мъгла обви джипа.

— Завий вдясно! — извика тя.

Минаха в една тясна пресечка. В мърлявата светлина на зазоряването Бордо изглеждаше още по-ужасяващ. Развалини от стари сгради, с почернели рекламни плакати на „Чинцано“ по оцелелите стени. Нюмън отново изпита чувството, че се движи в съвсем скоро бомбардиран град.

— Сега надясно!

Колата навлезе в още по-тясна улица с разнебитени автомобили, паркирани по двата тротоара. Изабел се беше навела напред, вперила поглед в мъглата и сумрака, завладели пресечката. Нюмън погледна в огледалото. Нямаше и следа от джипа.

— Паркирай тук, има място. Вече сме близо.

Нюмън намали, завъртя волана, реното пропълзя на тротоара и спря на сантиметър от предната кола. Върна се половин метър назад и изключи двигателя. Дори в Лондон никой не би помислил да паркира на толкова малко пространство.

В момента, в който се качваше на тротоара, Нюмън забеляза ситроена, отправил се на заден ход към същата пролука в безкрайната редица от коли. Излезе и за малко не падна, подхлъзнал се на заледените плочки. Беше студено като на полюсите. Ситроенът спря до него, отвътре изскочи добре облечена жена и се приближи, а лицето й бе почервеняло от яд:

— Ей, тук паркирам аз! Не ме ли видяхте? Разкарайте колата!

Нюмън отново отвори вратата, пресегна се и взе последната бутилка „Божоле“. Поклони се на жената и й я подаде с усмивка.

— Току-що се оженихме. Това е подарък, за да празнувате заедно с нас.

Жената взе бутилката, погледна Изабел и кимна с глава:

— Е, поне имам някаква компенсация. Но само Бог знае къде ще оставя сега колата. Проклетите военни обсадиха една от сградите по-нататък. Джиповете им са заели всички празни места…

Без да благодари, тя влезе в ситроена си и продължи на заден ход. Скоро колата й се изгуби в сивата мъгла. Нюмън вдигна ръце и погледна Изабел:

— Трябваше някак да й запуша устата.

— Успя. Видя ли как й заблестяха очичките? За бутилка вино май доста неща може да се направят…

— Сигурно. Но мисля, че ни направи услуга. Тези войници, за които спомена тя, никак не ми харесват. На какво разстояние сме от улицата на нашия човек?

— Стотина метра по-нататък.

Нюмън я прегърна и тръгнаха бавно напред. Отстрани изглеждаше, че се интересуват повече един от друг, отколкото от посоката, в която се движеха. След малко мъглата изтъня и пред себе си видяха джиповете на военните, паркирани от двете страни на улицата. Две цивилни коли лежаха обърнати на една страна насред платното. Явно ги бяха избутали от местата им за паркиране. Армията — с предимство пред всички…

Нюмън и Изабел се прикриха в свода на един жилищен вход. Загледаха се в сградата, накъдето се бяха обърнали и войниците — застанали на двата тротоара, стиснали автоматите си. Една позната фигура беше приклекнала до вратата на къщата и като че ли се опитваше да пъхне нещо под нея. Сержант Рей.

— Нали не търсим тази сграда? — попита Нюмън.

— Точно тази. Кръстовището с „Пасаж Емил Зола“ е на няколко метра оттук. Сградата е на ъгъла и адресът се води на другата улица.

— Военните всеки момент ще нахълтат вътре. Експертът на Дьо Форж се готви да взриви вратата.

— Пристигаме в последния момент.

— Май изпуснахме и него. Много закъсняхме — каза Нюмън, замислен за нещастника Щал, заклещен вътре.