Колин Форбис
Огнен кръст (50)

49.

— Хайде да слизаме оттук! — каза Нюмън.

Пола почти се свлече по стълбата, последвана от Щал и Нюмън. Под покрива едва ли щяха да са на сигурно, място, когато танкът разбиеше стените на хамбара. Погледнаха отново през прозореца към купчината развалини, която някога бе представлявала фермерско жилище.

Както всички, Пола искаше да види какво става навън, преди да се опитат да се измъкнат. Да се измъкнат? Накъде? Пола си представи ужасяващата картина на срутващи се стени и покрив, които ги погребват под тежестта си. Дочу някой да крещи на френски в момента, в който младият разрушител насочи стоманения звяр към хамбара.

Между танка и хамбара спря втора машина и препречи пътя на първата. Пола отново надникна и видя командира на втория танк — някакъв лейтенант. Беше свалил шлема си и крещеше като побеснял, размахал юмрука си. Чуваха се и думите му:

— Ще отидеш в ареста за това! Не, ще те изправя пред военен съд. Пълен идиот! Разрушаваш собственост на фермер, а именно от тяхната подкрепа се нуждаем сега. Отнемам ти командването на танка, сержант. Слизай веднага! Ще пътуваш в моята машина като арестант…

Двигателите на двата танка бяха замлъкнали. Вътре в хамбара всички се гледаха, без да могат да повярват на късмета си. Чуха тежки стъпки — явно сержантът слизаше от танка. Нюмън направи знак с ръка и те се дръпнаха от прозореца.

Пола потърси с поглед Нийлд. Той стоеше в другия край на помещението напълно спокоен. В едната си ръка стискаше пистолета. С другата вдигна палец към Пола и й намигна. Тя успя да му се усмихне в отговор.

Танковете отново изреваха. Гъсениците задрънчаха. Нюмън предупреди с жест другите да останат по местата си. Изчака двете машини да се отдалечат, а после се втурна нагоре по стълбата, последван от Пола.

Огледа пейзажа през капандурата. Положението им оставаше тежко. Из цялото поле около фермата се движеха танкове ускоряваха, намаляваха, въртяха се, преследваха се един друг. Като при учебно сражение. Нюмън поклати глава.

— Още не сме се отървали.

— Колко мислиш, че ще трябва да останем тук?

— Докато не се убедим, че хоризонтът е съвсем чист. А, Пийт нагъва някакъв сандвич. Има ли и за мен, Пола?

Късно сутринта на същия ден Туийд пристигна в апартамента на Жозет дьо Форж в Паси. Беше се обадил по телефона и се представи със същото име — Прентис от „Дейли уърлд“. Обясни, че редакторът му искал още информация.

— Информация, мистър Прентис? — бе попитала Жозет. — Елате, ще бъда готова…

Готова… Когато му отвори вратата, Жозет беше облечена в мек домашен халат, разкопчан отпред. Виждаше се част от прозрачния й комбинезон от шифон. Докато го водеше нагоре по извитите стълби, халатът се разтвори още и откри прекрасните й дълги крака. Въведе го в спалня в предната част на къщата. Обърна се към него, пое палтото му, а очите й го пронизваха изпод дългите мигли. Тя погледна към леглото с ефирен балдахин и копринени чаршафи.

— Реших, че тук ще ни е по-удобно. Прислугата няма да ни досажда. Ще си поговорим само двамата.

— Аз наистина искам да ви задам няколко въпроса.

Туийд се отправи към един шезлонг и седна на ръба му. Не че обичаше точно този тип мебели — просто в стаята нямаше нито един стол или кресло. Жозет окачи палтото му в гардероба, приближи се, седна близо до него и кръстоса крака.

— Нужно ли е да губим време с въпроси? Тогава ми кажете кога ще излезе статията ви за моя съпруг.

— Скоро. Имате хубав бюст…

Туийд се усети в последния момент за двусмисленото си изявление и посочи с пръст, за да не бъде разбран погрешно. На една полукръгла масичка до стената беше поставен мраморен бюст на Наполеон. Само по себе си присъствието му в стаята означаваше много. А всички останали подробности правеха и това посещение на Туийд извънредно полезно. Той зачака отговора й.

— Шарл го донесе. Сега той е само Бонапарт, но в близко бъдеще…

— Чух, че армията на съпруга ви се придвижва към Париж. Навар ще позволи ли това?

— Разсмивате ме, шери. Навар не е от тези, които ще се задържат дълго върху гребена на вълната.

— Искате да кажете, че генералът ще влезе в Елисейския дворец?

Тя лекичко го потупа по бузата.

— Нима казах това?

— Не, но Дьо Форж е умен човек. Разбрах, че има съвършено разузнаване в Париж. Когато бях тук миналия път, на приема ви присъстваха доста високопоставени гости. Генерал Масон например. Мина ми през ума, че вашите коктейли са идеален начин за предаване на информация оттук към щаба на Трети корпус и обратно.

Жозет тъкмо поставяше цигара в едно цигаре от слонова кост. При последните думи на Туийд ръката й трепна и счупи цигарата. Без да го погледне, жената сви плътните си устни и се намести по-удобно. Чак тогава заговори:

— Имате много живо въображение.

— Така ли мислите? Повечето от гостите ви подкрепяха възгледите на Дьо Форж.

— Вижте, тук се бяха събрали най-различни хора. Художници, интелектуалци…

— Генерали и други висши офицери…

— Приемите ми са светски.

— И са чудесно прикритие за тайни срещи на хора, занимаващи се с разузнавателна дейност.

— Надявам се няма да публикувате нито една от тези измислици?

— Само истината, мадам — увери я Туийд.

— Мисля, че започнахме да си губим времето — тя остави цигарето в кристален пепелник, обърна се и се наведе към Туийд. Обви шията му с красивите си голи ръце и той потъна в аромата на скъпия й парфюм.

Туийд се усмихна, свали ръцете й от себе си, стана и се приближи до тежките завеси, покрили прозорците. Разтвори ги леко, сякаш за да погледне навън. После ги пусна.

— Какво има? — попита Жозет с леден глас. — Никой не наблюдава къщата, ако това ви притеснява. Мисля, че вече ви казах — съпругът ми си има други развлечения. Защо да си нямам и аз?

Беше оставила вратата леко открехната и отдолу изведнъж се чу силно тропане. Някой блъскаше като луд по входната врата. После продължително натисна звънеца.

— Извинете ме, мадам…

Туийд се втурна по стълбите. Във вестибюла се появи жена, облечена в черна рокля и с черен шал на главата. Икономката. Туийд я подмина и натисна дръжката на вратата. Отвън стояха шестима мъже в тъмни костюми и разкопчани шлифери. Зад тях до тротоара бяха паркирани две черни лимузини.

— Спалнята на втория етаж — каза им Туийд.

Лазал и трима от агентите му се затичаха нагоре. Когато влезе в спалнята, французинът завари Жозет трескаво да натиска вилката на старомоден позлатен телефон, допряла слушалката до ухото си. Постави ръка на рамото й.

— DST. Ще дойдете с нас. Телефонът ви е прекъснат. Тръгнете незабавно. Можем и да ви занесем, ако се наложи, но ще бъде под достойнството ви.

Мъжете я поведоха роптаеща обратно по стълбите. В мраморния вестибюл чакаха другите двама агенти и икономката. Лазал се приближи до нея, възпитано се извини и взе от главата й черния шал. После го постави върху косата на Жозет.

— Какво правиш, говедо! — изкрещя му тя.

— Отнасям се с вас като с дама. Не искате скандал, нали? Знаете какви са съседите. Нека си помислят, че отвеждаме икономката. Ще ви закараме в една приятна резиденция извън Париж. Не, мадам, не можете да направите нищо. Държавната измяна е тежко обвинение. Направете сцена и утре във вестниците ще излезе списък на последните ви дванадесет любовници — Лазал говореше с мек глас. — Осем от тях са женени. Ако поне една от съпругите се разприказва пред обществеността, можете да си представите какво ще стане. Престижът ви сред висшите парижки кръгове ще бъде безвъзвратно съсипан…

Лазал я настани на задната седалка, а от двете й страни седнаха негови агенти. После се върна при входната врата, поклони се с уважение и я затвори. Съседите щяха да решат, че се извинява за безпокойството на домакинята. Жозет, доста необичайно за нея, мълчеше. Колата потегли.

Туийд бе наблюдавал всичко, възхитен от светкавичните и умели действия на екипа на Лазал. Само французин можеше да се справи успешно в такава деликатна ситуация. Приближи се до другата лимузина, седна отзад, Лазал се настани до него и шофьорът потегли.

— Оставих двама да претърсят къщата — каза Лазал. — А Жозет ще обявим за изчезнала. Виждаш ли, и аз съм понаучил нещичко за воденето на психологическа война. Представяш ли си реакцията на Дьо Форж?

— Справи се чудесно — съгласи се Туийд. — Добре че не ме заведе в някоя от стаите от другата страна на къщата. Видяхте сигнала със завесите, нали?

— В момента, в който се раздвижиха, излязохме от колите. Мисля, че изигра отлично ролята си.

— Видях нещо, което ми подсказва кой път за Париж ще избере Дьо Форж, ако се стигне до това. Сега трябва да започнем втория етап от операцията.

— Какво видя?

— Бюст на един от идолите на Дьо Форж. На Наполеон. Спомни си Ватерло, Рене…

 

В Аркашон Виктор Роузуотър стоеше на палубата на яхтата си и оглеждаше брега с бинокъл. После го насочи към пристанището, където гората от мачти бавно се люлееше под ледения полъх на морето.

Облечен в поло и непромокаема мушама, той изглеждаше като типичен морски вълк. Ситни капки дъжд се спускаха над пристанището. Небето бе сиво. Всичко изглеждаше сиво. Уверил се, че никой не наблюдава яхтата му, Роузуотър слезе в голямата каюта под палубата.

Съблече мушамата, натисна едно скрито копче и част от ламперията се отмести встрани. Зад нея имаше скрит радиотелефон с мощен предавател. Натисна друг бутон и от палубата до мачтата изскочи дълга антена.

След минути вече разговаряше със свръзката си в щаба на криминалната полиция във Висбаден. Размениха паролите и Роузуотър предаде на Оскар краткото си съобщение:

— Скоро ще ви изпратя списък с адресите на нашите приятели във федералната република. Край.

От Висбаден Оскар веднага изпрати радиосигнал до Кулман в Париж.

Роузуотър се бе излъгал. Районът се наблюдаваше от един широкоплещест мъж в моряшко яке. Бранд беше приклекнал зад щурвала на по-малка яхта, акостирала в пристанището. Той също имаше бинокъл и бе видял Роузуотър да оглежда брега и другите кораби. Видя и издигането на антената, след като англичанинът изчезна под палубата. Бранд се изправи, слезе на брега и се отправи към близката телефонна кабина. С приведени рамене и ниско нахлупена шапка той изглеждаше като най-обикновен моряк. Влезе в телефонната будка, набра някакъв номер и се представи като Малката птица. Момичето от другата страна на линията за щастие говореше английски.

— Ти ли си, Ивет? Слушай сега. Знаеш къде се намирам. В пристанището е корабът на един английски агент. Моторна яхта с английски флаг на мачтата. Името й е „Тайфун“. Запомни ли? Повтори името на яхтата. Добре…

Генерал Дьо Форж беше побеснял. Повикан, майор Леми влезе в кабинета му и Дьо Форж го изгледа почти с омраза:

— Знаеш ли какво стана сега? Не мога да се свържа с Жозет! От централата ми казаха, че телефонът е изключен. Основният канал от Париж е прекъснат. Точно когато се готвехме да поставим началото на „Аустерлиц“. Разбери какво, по дяволите, се е случило. Защо си още тук?

— Малката птица се е обадила на Ивет…

Леми неохотно съобщи на генерала и другата лоша новина. Както очакваше, тя съвсем не оправи настроението му. Дьо Форж стовари юмрука си на бюрото:

— Изпрати екип да прочисти Аркашон! Първо Пола Грей, сега пък английския шпионин! Много станаха! Вземи със себе си сержант Рей. Той може да си поговори с онази яхта. А Калмар веднага да се заеме с младата кучка на име Грей…

— Проблемът с парите на Калмар още не е разрешен…

— Ами разреши го! Искам навсякъде из Аркашон да плъзнат фалшиви агенти на DST. Не пропускайте и Изабел Томас — любовницата на Анри Бейл. Ликвидирайте ги всичките. И още нещо. От Ланд ми съобщиха, че опитът да убият Моше Щайн е пропаднал. Намерете евреина. От Париж няма сведения за пристигането му в столицата. Целта им е да го закарат там и да го излъчат по телевизията. Искат хубаво да оплаче другарчетата си, загинали в Тарб. Тревожи ме тази област Ланд. Изпрати друг екип, по море, за да разчисти труповете на престъпните елементи, погребани там. Нека ги пъхнат в чували с тежести и да ги хвърлят на дъното.

— Нали не искате лично да се заема с това?

— Не. Лейтенант Бертие ще свърши работата. Кажи му да изчака сержант Рей да се освободи и да го вземе със себе си. Може взривяването на оная мърша да се окаже по-ефективно. Действай!

Дьо Форж изчака няколко минути, после извика сержант Рей при себе си. Когато гномът влезе, стиснал кепето си под мишница и покорно привел глава, генералът топло го поздрави и се обърна към него с истинския му военен чин:

— Седнете, капитане. Скоро се разпоредих един от телефонните ни техници да постави подслушвателни устройства на автоматите на всички офицери. Записах разговорите им и открих кой е предателят сред нас. След малко ще чуете един от записите.

— На всички офицери?

Сержантският чин на Рей му позволяваше да се движи свободно сред войниците и да докладва на командира си за техните настроения. Дьо Форж беше коварен военачалник.

— Да. Подслушваше се и вашият телефон — генералът се усмихна цинично. — Обичам да изпипвам нещата. Ето какво искам да направите…

* * *

Нюмън и останалите още не се бяха измъкнали от капана. Свечеряваше се и сивият здрач покриваше всичко наоколо. От капандурата на покрива Нюмън наблюдаваше танковете. В далечината те се подреждаха в стройни колони. Светеха само габаритите им отзад. Не бяха включили фаровете. Нюмън си спомни за известния поход на бронираните войски на генерал Гудерян през Втората световна война. Неговите танкове се бяха придвижили през нощта по същия начин — командирите на немските машини бяха следвали предния танк само по габаритните му светлини. Спусна се по стълбата.

— Още ли сме заклещени тук? — попита Пола.

— Да, за съжаление. Дано не продължат учението през нощта. Изглеждаш притеснена.

— Тревожа се за Моше Щайн. Къде е той?

— В стаята си в „Атлантик“. Предупредих го да не мърда оттам. Носят му храната горе. В момента, в който се доберем до него, един от нас ще трябва да го ескортира до Париж.

— Дали ще издържи толкова дълго, без да излиза от стаята си?

— Като момче веднъж прекарал шест месеца в едно мазе. Било е през войната. Сигурен съм, че ще издържи.

— Слава богу. Само така ще има някакъв шанс да го измъкнем.