Колин Форбис
Огнен кръст (52)

51.

Едва ли някой би познал лорд Доулиш, ако го видеше сега в Дънуич. Обут в гумени ботуши, той бавно крачеше по брега, сякаш забравил за обичайната си походка — уверена и енергична. Върху моряшкото си яке бе облякъл мушама със спусната над лицето качулка. Както обикновено, той не искаше местните жители да разберат, че се качва на кораба си.

Гумената лодка го чакаше на плажа. Екипажът видя изражението на Доулиш и се умълча. Мъжете избутаха лодката във водата, когато лордът седна в кърмата. Запалиха извън бордовия двигател и се понесоха под непрестанния ръмеж към „Стоманеният лешояд“. Сивата пелена на дъжда скриваше катамарана от погледа им. Видяха го няколко минути след като се бяха отделили от брега. Лошото време радваше Доулиш. След падането на мрака „лешоядът“ щеше да се отправи на своя нелегален курс без навигационни светлини и никой от Дънуич нямаше да разбере за отплаването.

Доулиш стъпи на палубата и веднага повика капитан Сантос в каютата си. Свали мушамата и я хвърли в ръцете на шкипера.

— Изсуши това. Ще можем ли да отплаваме довечера?

— Сеньор, щастлив съм да ви съобщя, че товаренето почти приключи…

— Почти?

— До довечера ще сме готови. Със сигурност, сеньор. Давам ви думата си…

— А аз ще ти дам указания за курса и скоростта веднага щом свършите. Хайде, махай се. И разритай малко хората си. Да действат по-бързо.

Останал сам, Доулиш отвори вградения в стената сейф. Съблече моряшкото яке и започна една по една да изважда дебелите пачки банкноти, втъкнати под колана му. Френски и швейцарски франкове. Когато затвори сейфа, вътре имаше цяло състояние.

Извади от портфейла си кодираното съобщение, което бе написал още в „Гренвил Грейндж“. Седна зад предавателя и заработи с морза. От ключа сигналите тръгваха към мостика, втурваха се нагоре по мощната антена на върха на мачтата и отлитаха към Франция. Съобщението беше кратко.

 

„Уговорената доставка ще пристигне утре точка оборудване и финансова помощ точка време на пристигане осем нула нула точка птицата точка.“

 

— Тъкмо за закуска в Аркашон — каза си на глас Доулиш.

В своя щаб Дьо Форж прочете текста на радиограмата, донесена от Леми. Скръсти ръце и безмълвно се вторачи в началника на разузнаването. Леми се насили да остане неподвижен на стола си. Дьо Форж обичаше да притиска подчинените си с мълчание. Имаше си максима, която често произнасяше пред членовете на „Черният кръг“. Последното им заседание щеше да се състои тази вечер. Максимата напълно съответстваше на характера му: „Има два начина да държиш хората си в подчинение — чрез любов и чрез страх. Аз предпочитам страха.“

— Леми — каза най-накрая, — изпрати отговор на радиограмата. Предупреди Птицата, че сме забелязали в района френски самолет на бреговата охрана. Вероятно ще направи завой над Бискайския залив. Започваме утре.

 

Нюмън с мъка прикриваше яростта си. Войниците поглъщаха с жадни похотливи очи Пола. Рей видя изражението му и се ухили. После го потупа по рамото:

— Позволявам ти да гледаш. След това ще те застреляме. Нея също.

Нюмън се обърна към Бертие. Той доста често поглеждаше часовника си. Странно защо. Рей тъкмо решаваше кой от войниците да започне с Пола, когато острият слух на Нюмън долови звук от приближаващи се двигатели.

Секунди по-късно оглушителният рев на няколко звена хеликоптери удави шума от прибоя. Машините се показаха над върховете на дърветата като някакви големи метални птици. Част от тях веднага изчезнаха от погледа. Нюмън реши, че кацат в просеката. От юг наближиха нови вертолети. Още преди да докоснат пясъка на плажа, от тях наскачаха безброй мъже с черни якета и автомати в ръцете. CRS.

Най-близката машина изстреля предупредителен откос от картечницата си. Въртящата се перка я скриваше в облак от ситен пясък. От облака излезе позната фигура и се затича, придружена от няколко души, към мястото, където се намираха Нюмън и другите. Беше Лазал.

— Предайте се! — изкрещя той. — Хвърлете оръжието!

Рей изведнъж скочи и побягна. Бившите му пленници го отделяха от оръжията на нападателите. Хукна към гората, но Нюмън скочи след него и го последва. Към бягството на Рей се бяха присъединили и някои от войниците му. А някъде напред трябваше да са кацнали хеликоптерите…

Изведнъж групата на бегълците спря. Иззад всеки ствол на гората заизлизаха мъже с кожени якета. Държаха автоматите си готови за стрелба. Рей безпомощно се огледа за спасителен изход. Нямаше. Изведнъж чу приближаващите се стъпки на Нюмън и се обърна. Посегна за пистолета си, но англичанинът стовари юмрука си в лицето му и смаза челюстта. Рей се свлече в корените на едно дърво.

— Така ли направи с жените, мръснико? — изкрещя Нюмън, клекнал до него. Беше го сграбчил за гърлото и безжалостно впиваше палците си в гръкляна. Лазал и Пола се приближиха, а двама от хората на CRS хванаха Нюмън и го дръпнаха назад. Рей беше изгубил съзнание.

— Не си заслужава труда — каза Пола с леден глас. — Това му е достатъчно.

Появи се и Бертие. Стисна ръката на Лазал и му благодари.

— Какво всъщност стана? — попита задъхан Нюмън. Спомни си, че много отдавна бе съобщил в Париж местоположението на гробището. Отговори му Бертие:

— Нали ви казах, че се обадих в Париж? Предупредих Лазал, че се готвят да заличат следите си тук.

— И това ви спаси. Спаси и нас — каза Нюмън, докато бършеше кръвта от кокалчетата на пръстите си.

— Май наистина му смаза челюстта — обади се Пола.

— Дано съм го осакатил задълго — отвърна с омраза той.

— Трябва да заловим и другите убийци — каза Лазал. — Къде е вашата свидетелка?

— Дайте ни десет минути и ще я доведем.

— Къде е?

— В Сен Жиронс…

— Ще отидем заедно с един от хеликоптерите. Ще качим жената на борда, за да се отправи незабавно към Париж.

— Ние ще се върнем в Аркашон — каза твърдо Нюмън.

— Добре, добре. Вертолетът ще ви остави в Аркашон и после ще продължи с жената към столицата.

— Така съм съгласен — Туийд посочи Рей, който току-що се бе свестил и стенеше на земята. — Какво ще правите с този изрод? Когато дойдохме, той се канеше да разстреля Бертие.

— Ще бъде разпитан в Париж. Сигурен съм, че ще проговори. Такива като него винаги проговарят. А сега ме следвайте…

Лазал ги поведе към брега. Повечето от войниците вече бяха с белезници на китките. Пола с облекчение дишаше чистия морски въздух. Щал прибра оръжията им и ги раздаде.

Лазал застана до отворената врата на един хеликоптер и стисна ръката на всеки, докато се качваха — Бертие, Нюмън, Щал, Бътлър и Нийлд. Когато дойде ред на Пола, той топло я прегърна.

— Преживя нещо кошмарно.

— Е, не ми беше леко — призна тя. Тялото й започваше да трепери от шока.

Пола погледна за последен път към дюните на юг, където една след друга дългите вълни милваха пясъка. Не можеше да повярва, че това идилично място бе видяло толкова ужас и смърт.

Затвориха вратата, двигателите забръмчаха и перката издигна хеликоптера над върховете на боровете.

 

Пред хотел „Атлантик“ високият мъж се готвеше да вкара насила Щайн в чакащата кола. Сграбчи го за врата и натисна главата му към отворената задна врата.

Изведнъж се чу пронизителен писък на гуми, влачещи се по асфалта. Последва трясък от две поредни сблъсквания. Два ситроена бяха блокирали колата на похитителите — един отпред, друг — отзад. По средата на улицата спряха още два. От тях изскочиха цивилни мъже, въоръжени с автомати. Един от тях — слаб, с къс мустак — нямаше оръжие. Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, той се приближи към заклещената кола и каза:

— DST. По-добре не шавайте. Хората ми ще стрелят при най-малката съпротива.

— Но ние също сме от DST — възрази по-високият от нападателите на Моше Щайн.

Слабият мъж се вгледа в ревера на протестиращия. Усмихна се, когато онзи му даде документите си. Проучи ги на бледата светлина на утрото и поклати глава:

— Подправени. Това е второто обвинение — погледна сцепената устна на Моше. — Кой ви удари?

— Има ли значение? Те са еднакви — силата е начинът им на общуване.

— Вие сте Моше Щайн, нали? Чудесно. Придружете ме, ако обичате.

Заведе го до единия от спрелите на улицата ситроени. Щайн понечи да влезе, но мъжът го спря с ръка:

— Ще отлетите за Париж под охрана. Там ви очакват. Имат нужда от вас — вие сте били свидетел на особено жестоки действия от страна на определени хора. — Мъжът говореше като по учебник. — Между другото, настоявам да ми кажете кой ви удари.

Моше сви рамене:

— Е, добре. Беше по-високият. Може би не бива да питам, но съм много любопитен. Как разбрахте, че не са истински тайни агенти?

— Ще ви кажа, и без това заминавате за Париж. Шефът ни там измисли целия трик. Знаеше, че много хора се представят за агенти, затова ни каза да забодем в ревера си по една карфица със синя главичка. Забелязва се само от хора, които съзнателно я търсят…

— Хитро — Моше трябваше внимателно да се взре в ревера на шлифера му, за да види синята точица.

Слабият мъж затвори вратата и колата потегли. Приближи се до другия ситроен, отвори задната врата и кимна на по-високия от нападателите на Щайн да влезе. Той го изгледа свирепо и наведе глава. Слабият го сграбчи за яката, дръпна го назад и с все сила стовари лицето му на покрива на колата. Онзи изпищя от болка. Кръв рукна от носа и от устата му, останала с три зъба по-малко.

Агентът на Лазал погледна мократа настилка на улицата и каза меко:

— Много е хлъзгаво тази зима. Трябва да внимаваш повече, като вървиш.

Самолетът от Париж, в който пътуваше Марлър, се приземи на летището. Той си запробива път през тълпата в чакалнята, но изведнъж смени посоката си и застана до една будка за вестници. Бе видял как няколко войници спряха за проверка двама младежи.

Марлър изчака появяването на следващата плътна група от пристигащи пътници и се смеси с тях. Намести баретата си и погледна войниците. Те водеха момчетата към багажните клетки — явно искаха да преровят чантите им.

Наетата от Париж кола го чакаше. Беше пежо. Показа документите си на момичето и й подаде няколко едри банкноти, каза, че колата ще му трябва за няколко дни.

Малко преди полета му се беше обадил Туийд. Свързал се бе по радиотелефона в базата на Марлър на „Рю дю Бак“.

— Максимален натиск. Нямаме време — само това беше наредил Туийд…

— Не се тревожете. Вече имам идея…

Калмар седеше в караваната си, спряна в една горичка край Аркашон. Разучаваше картата на пристанището, отпиваше от силното кафе и се опитваше да успокои нервите си. Припомни си още веднъж случилото се, пропуснатия шанс…

Калмар бе разбрал, че Щайн е отседнал в „Атлантик“. До хотела стигна с мотора си. Остави го в една тясна уличка до сградата. Достатъчно далеч, за да не се вижда от хотела, и достатъчно близо, за да може бързо да стигне до него, ако се наложеше. Това бе обичайната му тактика.

Беше наближил входа, когато видя двама мъже да измъкват евреина навън. Наведе се, като се престори, че връзва обувката си. В следващия миг пристигнаха четирите ситроена. От тях наскачаха въоръжени мъже.

Калмар беше професионалист, прецизен и изключително наблюдателен. Преди да се обърне и да си тръгне, той забеляза синята точица на ревера на един от новодошлите. Приличаше на главичка на забодена там карфица. Огледа внимателно реверите на двамата, измъкнали Щайн от хотела. Нямаха подобен знак. Калмар си тръгна. Знаеше един магазин, в който шивачите намираха всичко необходимо за работата си. Когато го отвориха, влезе и купи същите карфици, които бе видял да носят мъжете пред хотела.

Седнал пред картата в караваната, Калмар извади нова цигара. Запали я и погледна шлифера си на закачалката. На ревера едва се забелязваше една малка синя точица. Сгъна картата и отново се замисли. Пола Грей. Следващият обект. Тя бе изчезнала от Аркашон, но инстинктът на убиец му подсказваше, че ще се върне скоро.