Колин Форбис
Огнен кръст (38)

37.

Лимузината на генерал Дьо Форж се намираше на средата на пътя към щаба на Трети корпус. Пред и зад нея се движеха мотористите от ескорта. От двете страни на пътя се издигаха малки хълмове. По билата на някои се виждаха ниски дървета. До генерала седеше Леми и разглеждаше картата на Париж.

Шофьорът неочаквано натисна спирачката. Дьо Форж се изправи в седалката и погледна напред. Един от мотористите лежеше на пътя. Машината му беше захвърлена до него, а колелата й още се въртяха. Войникът неуверено започна да се изправя на крака.

— Какво е това, по дяволите! — изкрещя Дьо Форж. — Не може ли да се държи на мото…

Трясъкът на счупено стъкло прекъсна думите му. Нещо прелетя през колата. Прозорецът до Дьо Форж изведнъж се напука. Стъклото до Леми беше същото — оттам бе влязъл куршумът.

— Залегнете! — извика Леми. Сграбчи Дьо Форж и го смъкна до нивото на прозореца. — Това беше куршум! Стойте така, аз ще разбера какво става…

— Глупости! — побесня Дьо Форж. — Кажи на шофьора да продължи напред. И да кара бързо…

Леми се подчини. Шофьорът заобиколи падналия мотор и ездача му. Леми ги погледна и се обърна към Дьо Форж:

— Спряха кортежа, като изстреляха куршум в предната гума на първия човек от ескорта. Оловото я е разкъсало на парцали. Ако е било олово, разбира се. Вероятно са използвали някакъв вид куршум с вътрешен заряд, щом успя да пробие бронираното стъкло.

— Копелетата дори не могат да стрелят точно.

Дьо Форж почти буквално цитираше думите на генерал Дьо Гол след неуспешния опит да бъде убит на 22.VIII.1962 година.

Дьо Форж обичаше да се изразява като легендарния Дьо Гол. За да демонстрира желязното си самообладание и способността си да мисли едновременно за няколко неща, той смени темата:

— Мисля, че Джийн Буржойн е шпионка. Време е да бъде елиминирана. Свържи се веднага с твоята агентка Ивет. Кажи й да тръгне незабавно от щаба на Трети корпус към вила „Форбан“ и да се скрие около нея. Ако Буржойн се отправи нанякъде, да я проследи и да докладва. От транспортната служба да й предоставят радио оборудвана цивилна кола.

Няколко войници от останалия назад ескорт настигнаха лимузината. Леми взе слушалката на радиотелефона и веднага се свърза с Ивет. Повтори й заповедите на Дьо Форж.

— Тръгвам веднага — отвърна жената.

Леми затвори. Погледна дупките от куршума. Явно наистина бяха използвали специален заряд. Куршумът бе проникнал с лекота през стъклото, на сантиметри от главата на Дьо Форж.

Но генералът сякаш бе забравил за инцидента, замислен за други проблеми. Той се обърна към Леми и даде следващата си заповед:

— Леми, точно преди да тръгна, ми се обади Птицата. Съобщи, че неговият доверен човек Бранд срещнал някоя си Пола Грей в Аркашон. Птицата подозира, че тя е агент на нечие разузнаване. Така че обектите на Калмар стават два. Свържи се с него и му кажи да пристъпи към действие незабавно…

 

Във временния си парижки кабинет Туийд говореше по телефона с Пиер Лорио от Интерпол, базиран в същия град. Лорио отговори на въпроса му:

— Туийд, страхувам се, че не разполагам с нищо конкретно за този убиец. Само непотвърдени слухове, че Калмар е работил в Букурещ, Варшава и Берлин. И че идва от изток, каквото и да означава това.

— А на мен ми трябва поне един сигурен факт. Как е убивал досега, разбира ли от експлозиви, как изглежда или поне на каква възраст е? За нас той все още е само призрак.

— За две от изброените неща съм чувал по нещо. Говори се, че любимият му метод е удушването на жертвите. И че е специалист по експлозиви.

— Искам факти, а не слухове.

— Точно това търсим и ние, Туийд. Ще държа връзка.

В момента, в който Туийд затвори телефона, в кабинета му влезе Кулман. Изглеждаше пълен с енергия. Заговори, като размахваше пурата си:

— Докъде стигна, приятелю?

— А ти? — отвърна му с въпрос Туийд.

— Обръщаме Германия с главата надолу, за да пипнем „Сигфрид“. Мисля, че този път ще имаме резултати. Натискът е толкова силен, че бойните ядра на групировката непрекъснато сменят квартирите си. На един адрес в Дюселдорф пристигнахме с час закъснение. Изпуснахме трима мъже и една жена. Но те не бяха успели да вземат със себе си оръжията и експлозивите. И най-важното — намерихме отпечатъци. Явно са били наистина подплашени, щом не са почистили апартамента.

— Изпрати ли отпечатъците в Интерпол?

— Разбира се — Кулман нетърпеливо махна с ръка. — Оттам съобщиха след проверка на досиетата, че не могат да свържат отпечатъците с някой от досега известните терористи. Мислиш ли, че това има значение за нас?

— Има много голямо значение — отвърна Туийд. Беше доволен, защото информацията подкрепяше собствената му теория.

— Върху какво работиш в момента?

— Върху самоличността на Калмар. Трябват ми още няколко фрагмента от мозайката, и портретът му ще е готов. Около този убиец има нещо много странно…

 

Дьо Форж седна зад бюрото в кабинета си и директният телефон почти веднага иззвъня. Леми бе отишъл в собствения кабинет, за да осъществи контакта с Калмар — щеше да се обади на жената, която му казваше при кой телефонен апарат да отиде.

Генералът внимателно постави кепето си на бюрото, така че козирката да сочи към него. Чак тогава вдигна слушалката. Предполагаше, че звъни Леми, за да съобщи къде ще чака обаждането на Калмар.

— Да? Кое е?

— Куршумът, който премина през лимузината ви, беше насочен точно пет сантиметра пред лицето ви. Следващия път обаче ще пробие дупка в черепа ви.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Знаете много добре. Манто. Дължите ми два милиона швейцарски франка. Разпоредете се на Леми да извърши плащането. След пет минути ще му се обадя по директния телефон.

— Откъде да знам, че вие…

— От вестниците. Предполагам, че можете да четете?

— Смеете да ме обиждате? — процеди Дьо Форж.

— Смея да ви убия, ако не получа парите си. Досега всички са си плащали. Освен един. Впрочем и той плати — с живота си.

— Имам силна охрана — каза генералът с леден глас.

— И днес я имахте. И се движехте в бронирана лимузина. Не успя да ви предпази, нали? Знам всяко ваше движение. Ако имате някакви поръчки за мен, обадете ми се. Чрез Леми. Но само след като сега си платите. В швейцарски франкове. И, както казах, без поредни номера на банкнотите.

— Ще помисля върху предложението ви за…

Дьо Форж разбра, че вече никой не го слуша. Французинът от другата страна беше прекъснал връзката. Генералът остана за миг неподвижен, после набра номера на Леми:

— Ела веднага в кабинета ми!

— Но, генерале, трябва да тръгвам. Осъществих връзката с жената на Калмар…

— В кабинета ми! Казах — веднага!

Дьо Форж тресна слушалката. Малко се беше поуспокоил — държа се с подчинения си така, както Манто се бе държал със самия него. Изравни бележника си с ръба на бюрото. Лицето му остана намръщено. Леми влезе задъхан, без да почука, но шефът му не обърна внимание на тази волност. Опитваше се да прикрие факта, че се чувства в безизходица.

— Нещо спешно ли е, генерале?

— Седни. Не говори. Слушай внимателно какво ти казвам. Не ме прекъсвай…

Дьо Форж накратко предаде разговора си с Манто. Докато говореше, той внимателно наблюдаваше началника на разузнаването си. По челото на Леми бяха избили капки пот. Разбира се, те можеха да бъдат и резултат от усилията му да стигне бързо до кабинета на шефа.

— Това е положението — завърши Дьо Форж. — Спомена и нещо за вестниците. Надявам се, че ти следиш развоя на събитията и си ги чел.

Дьо Форж извади последните броеве на „Либерасион“, „Фигаро“, „Монд“ и ги хвърли през бюрото в скута на Леми.

— Чети!

Вече ги бе чел, разбира се, но се подчини. Подреди заглавията едно под друго:

 

„МАНТО УБИ ПРЕЗИДЕНТА И ПРЕМИЕРА“ „МАНТО ЗАСТРЕЛЯ ПРЕФЕКТА НА ПАРИЖ“ „МАНТО ИЗБИВА ВИСШИ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ“

 

— Манто! — избухна Дьо Форж. — Нищо друго освен този Манто! За какво плащаме на Калмар? Дали не прехвърля работата си на Манто?

— Съмнявам се…

— Продължавай да се съмняваш! Но преди по-малко от час Манто изпълни заканата си. Куршумът му за малко не ме улучи. И — продължи той саркастично, — ако не си го забелязал, тази атака беше безупречно пресметната. Най-напред стреля по гумата на първия мотор от ескорта, за да спре колата ми. Не застреля войника, макар и да съм сигурен, че можеше да го направи. Манто каза, че ще ти позвъни на директния телефон. Откъде, за Бога, научава номерата? Във всеки случай ще бъде по-добре да се намираш в кабинета си, когато те потърси. Тоест след малко.

— Заповедите ви, генерале?

Леми бързо се изправи. Дьо Форж вдигна ръце и погледна тавана, сякаш молеше Бог да му помогне да се справи с идиотите около себе си.

— Ще му платиш, естествено. Два милиона швейцарски франка. И се постарай банкнотите да не са с поредни номера.

— Но аз трябва да тръгна, към посочената ми телефонна кабина, за да се свържа с Калмар. Но него какво да кажа?

— Сам не можеш ли да го измислиш? Все аз трябва да решавам. Съобщи на Калмар имената на Пола Грей и Джийн Буржойн. Първата се намира в Аркашон. Когато попита за плащането, кажи му, че очакваме големи парични постъпления всеки момент. Това е и истината.

— А на Манто да платя според неговите условия?

— Точно така — Дьо Форж се усмихна. — Но съобщи и на него имената на обектите. Да видим кой работи за нас и кой печели с работа. Време е да идеш в кабинета си…

Останал сам, Дьо Форж закрачи из кабинета с ръце на гърба. Беше доволен от последния си ход. Кой от убийците щеше да се справи пръв? Време беше да разчисти всички шпиони от пътя си. От пътя към властта над Франция.

 

В Министерството на отбраната в Париж Туийд също четеше заглавията във вестниците и текста под тях. Вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Рене Лазал.

— Навар реши ли къде да съсредоточи силите си? — попита Туийд. — Тук, на север, около Париж или на юг, близо до щаба на Дьо Форж?

— Все още изчаква. Изчаква някои нови развития, които да му посочат правилното решение. Разбрал е, че Жозет — жената на Дьо Форж — е пристигнала в Париж и организира салонни тържества и следобедни приеми в апартамента в Паси. Много влиятелни личности посещават приемите, включително и журналисти. Явно подготвя почвата за пристигането на Дьо Форж в Париж.

— Разбирам — Туийд погледна през прозореца. — Рене, можеш ли да ми дадеш адреса на апартамента в Паси?

Лазал взе лист от бюрото, написа с ясния си почерк улицата и номера, сгъна листа и го подаде на Туийд.

— Какво си намислил?

— Време е да изляза на бойното поле и сам да огледам обстановката. Тук напрежението става непоносимо. Вече страдам от клаустрофобия.

— Има още нещо интересно за теб. Отнася се за чужденеца, член на „Черният кръг“, когото наричат Птицата. Напоследък все по-често присъства на тайните заседания.

— Откъде, за Бога, получаваш тази информация?

— Тайна. Имам си информатори.

— Няколко?

— Правилно си ме разбрал. И един съвет — ако ще ходиш в Паси, пази се…

Когато остана сам, Туийд написа на един лист: Птицата. Добави и думата на френски. После нарисува лешояд. Всичко съвпадаше. Но кои ли бяха информаторите на Лазал?

Ивет Мурлон, агентката на Леми, бе получила нарежданията от шефа си. Седеше в очуканото пежо, с което беше пристигнала от щаба на Трети корпус, и наблюдаваше вила „Форбан“. Намираше се сред полето и добре виждаше металните врати на оградата на вилата, но сама оставаше скрита от храстите пред колата.

Ивет беше безлична на вид жена с бледа кожа и грозни крака. Като добавка имаше и неприятна, зла уста. Беше предана като куче на генерал Дьо Форж. От своя страна генералът бе достатъчно предвидлив, за да й подарява от време на време по нещо дребно — жест, който друг мъж никога не проявяваше към нея. Дьо Форж я държеше на разстояние от себе си, но имаше пълно доверие във верността й.

Пежото криеше някои технически подобрения, за които бе невъзможно да се съди по външния му вид — мощен двигател и радиостанция, по която Ивет можеше да се свързва с Трети корпус от всякакво разстояние. Но най-голямото предимство на Ивет беше фактът, че в нея никой никога не се заглеждаше. Сега бе облечена в омачкан шлифер и носеше чифт стари протъркани ръкавици.

Жената се наведе напред, когато железните врати се отвориха. Дори от това разстояние успя да познае шофьора, седнал зад волана на ровъра. Нямаше начин да не забележи буйните руси коси на Джийн Буржойн. Колата се отправи на север. Ивет изчака малко, запали двигателя, излезе на пътя и тръгна след ровъра.

Привидната промяна в настроението на Дьо Форж не бе успяла да заблуди Джийн Буржойн, когато генералът си тръгна от вилата. Въпреки наглед приятелското му отношение тя бе разбрала, че вече й няма доверие.

Джийн отдавна беше очаквала този момент. Бързо приготви багажа си. Сложи записките си върху операция „Маренго“ — направени след прочитането на документите в куфарчето на Дьо Форж — в една найлонова торбичка, която прикрепи с лепенка към бедрото си.

Взе със себе си само необходимия минимум от дрехи. Остави без съжаление във вилата съвсем новата си пелерина и коприненото бельо, подарено й от Дьо Форж — не искаше да носи върху тялото си нищо, което да й напомня за връзката им. Но пистолета „Маузер“ предвидливо пъхна в чантичката си.

В късния следобед шосето към Аркашон беше пусто. Джийн мислеше след пристигането си в града да отиде в хотел „Атлантик“, да вземе стая и да се свърже с Пола. А ако не успееше, щеше да се обади в Париж.

Мъжът, известен като Калмар, седеше в хотелската стая и изучаваше снимката на Джийн Буржойн. Беше сигурен, че скоро ще му се удаде възможност да удуши и нея. Нямаше снимка на Пола Грей, но не се и нуждаеше от такава. Вече бе виждал жената. Рядко му възлагаха ликвидирането на два обекта едновременно. Искаше му се да приключи бързо с изпълнението на поръчката.

По телефона Леми му беше дал кратки и точни инструкции. Но не му бе съобщил местонахождението на обектите. Това учуди Калмар. Учудваше го и самият майор Жул Леми. Заплатата му на началник на разузнаването едва ли беше много висока. А явно единствено той — с изключение на Дьо Форж, разбира се, — знаеше кои са хората за ликвидиране. Това може би обясняваше и някои други странни неща.

Калмар прибра снимката в плика и го пъхна в джоба си. Изглежда, лесно щеше да спечели тези пари. А това, че обектите бяха два, съвсем не го тревожеше.

 

Нюмън спа в продължение на двадесет и четири часа в стаята си в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Бяха тръгнали с Моше от Ланд и до пристигането в града не бяха спирали никъде. Нюмън слезе от колата късно следобед напълно изтощен.

Моше също едва гледаше от умора. Всичките му жизнени сили бяха се изчерпали. Нюмън бе взел душ и имаше намерение да се обади веднага след това на Туийд, но заспа в момента, в който докосна леглото.

Сънят му бе неспокоен, разпъван от кошмари. Отряд за екзекуции на фона на дюните и гората в Ланд. Санитари вдигат на носилка жертвата и я отнасят сред дърветата. Там хвърлят тялото в ямата, а лицето на мъртвеца прилича на Нюмън. Една старица наблюдава всичко това, ухилена в гримаса на сатанинско задоволство. Мъж с качулка се навежда над Нюмън. Сваля я от главата си и отдолу се показва усмихнатото лице на майор Леми…

Най-после се събуди, но усещаше главата си като пълна с памук. Насили се да стане от леглото и погледна часовника. Навън вече се смрачаваше. Съблече се до кръста и се напръска с ледена вода. Избърса се и се разкърши. Усети как мозъкът му постепенно се съвзема.

Трепереше от студ. Отоплението в хотела беше слабо. Облече чифт чисти дрехи — първите, които извади наслуки от куфара. Седна на леглото и набера тайния телефонен номер на Министерството на вътрешните работи. Наложи му се да бъде много настоятелен, за да го свържат с някой от големите началници. Попадна на Лазал.

— Трябва спешно да разговарям с Туийд.

— В момента не е в сградата, мистър Нюмън. Мога ли да помогна с нещо?

— Само Туийд може. Благодаря ви. Ще се обадя пак.

Само на Туийд можеше да съобщи новата информация.

Нюмън излезе в коридора, отиде до стаята на Моше и почука на вратата. Наложи се да почука още няколко пъти, преди тя да се отвори и бледото, небръснато лице на евреина да се покаже зад спуснатата верига.

— О, ти ли си. Извинявай, бях заспал.

Нюмън влезе и Моше отново постави веригата. Прокара пръсти през рошавата си коса.

— Имам чувството, че върху мен се е срутила Айфеловата кула. Сега какво ще правим? Аз продължавам да мисля, че ще е най-добре да ме оставиш тук. Тръгни на север. Вземи и колата. Няма смисъл да рискуваш живота си. Вече го направи…

— Няма да се отделя от теб, докато не те видя в безопасност в Париж. Между другото, известно време няма да съм в хотела. Пари имаш ли? Добре. Дай на персонала солиден бакшиш и им кажи да ти изпратят прилична храна в стаята. Не излизай, докато не ме чуеш да почукам на вратата ей така…

Нюмън потропа с пръсти по масата в определен ритъм. После се върна в стаята си, бързо се обръсна, среса се и облече топло палто. Навън беше много студено.

Първо провери дали Пола е в хотела. Намери името й в книгата за посетители, но тя беше излязла. Реши да използва времето, за да посети Изабел. Може би бе забелязала някого в Аркашон. Някой, за когото трябваше да знае.