Колин Форбис
Огнен кръст (46)

45.

Париж. Министерството на вътрешните работи. И тук изтощението и непрекъснатото напрежение си казваха думата. Туийд, небръснат и с леки торбички под очите, седеше зад бюрото си, когато влезе Навар. Идваше от спешно заседание на кабинета. Лазал нервно крачеше из стаята, недоспал като всички останали. Кулман, настанил се в коженото кресло, изглеждаше спокоен и готов за действие.

— Някакви новини? — попита Навар и седна на бюрото на Туийд.

— Цял полк камиони на CRS пътуват към Бордо. Може би вече са пристигнали в града. Ще паркират край префектурата — отвърна Лазал.

— Психологически трик — тихо додаде Туийд.

— Психологически?

— Камионите са празни — обясни Лазал. — Освен шофьора има само още един човек — пак в кабината. Ще докладват незабавно на Дьо Форж за пристигането им. Стискам палци да го вдигнат от леглото и да съсипят съня му.

— Добре де, а с какво ще транспортираме силите на CRS, когато се стигне до последния удар? — бързо попита Навар.

— На всички летища и площадки за кацане около Париж съм разположил армада от хеликоптери. Когато нападнем, ще ги ударим по въздуха.

— Идеята ми харесва — одобри Навар. — Записах за телевизията обръщение към нацията. Напомних на гражданите, че цивилната власт стои по-високо от военната във всяка демократична държава.

— Министрите знаят ли за това? — попита разтревожен Лазал.

Навар се усмихна:

— Не. Луи Жанин, нашият предан министър на отбраната, щеше веднага да предупреди Дьо Форж. Имам чувството, че последното сражение ще започне съвсем скоро. — Той извади от джоба си касета и я подаде на Лазал. — Това е запис на обръщението ми към народа на Франция. Заключете го в сейфа си на „Рю де Сосайе“. И, моля ви, останете на разположение тук или там. Щабът ви се намира съвсем близо.

— Кога очаквате да започне Дьо Форж? — попита Кулман.

— Подозирам, че вече е започнал. Генерал Масон одобри началото на онези опасни военни маневри — учение с цел отблъскването на нахлуващите войски на фиктивен военен диктатор, — в случая той е генерал Али. Току-що разбрах, че първите моторизирани патрули на Дьо Форж са стигнали до Ангулем.

— Доста на север от Бордо и по-близо до Париж — отбеляза Туийд.

— Точно така. А сега, господа, моля да ме извините. Искам да открадна няколко часа сън.

Всички решиха, че имат нужда от същото, и оставиха Туийд сам. Той разтвори картата и погледна къде точно се намира Ангулем. Поклати глава и започна да сгъва картата, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Моника от Парк Кресънт — и тя не се отделяше от бюрото си в тези ранни часове на утрото.

— Хауърд се върна от Щатите — каза му тя. — Иска да се консултира с теб възможно най-скоро. Току-що се е срещнал с министър-председателя.

— Предай му, че ще хвана първия сутрешен самолет. Но го предупреди, че ще се върна в Париж преди края на деня.

— Той май имаше предвид нещо друго.

— Няма да го има, щом се видим. Ти просто потвърди пристигането ми. Докато съм в Англия, ще се опитам да прескоча и до Олдбърг. Ще се върна в Лондон навреме, за да хвана самолета за Париж.

— Коя кола ще използвате?

— Моя форд — ескорт. Незабележим, но много надежден. Опитай се да разбереш къде се намира в момента лорд Дейн Доулиш и неговият катамаран „Стоманеният лешояд“. Обърни се за помощ към Хийткоут от пристанището на Харуич.

— Вече се сетих за него. Ще ви чакам.

Туийд навъсено затвори телефона. Хауърд беше директорът, единственият му началник в Тайната разузнавателна служба.

Защо искаше толкова спешно да разговаря с него? Какво ли си бяха казали с новия министър-председател — човек, известен с непоклатимите си становища? Туийд беше говорил с него, преди да отпътува за Париж. Премиерът го бе изслушал и се беше съгласил за огромното значение на тази мисия.

Туийд погледна часовника си, вдигна слушалката и набра номера на „Атлантик“. Когато администраторът отговори, той помоли да го свържат, без да споменава името си:

— Бих искал да говоря с мистър Хари Бътлър. Кажете му, че го търси приятел — той очаква позвъняването ми…

— Говори Бътлър. Радвам се да ви чуя. Моля ви, изчакайте една секунда…

Бътлър закри с длан микрофона и извика Нийлд, който бе задрямал с дрехите си на леглото:

— Пийт, обади се.

— Веднага слизам долу.

Нийлд сложи обувките си и хукна към вратата, като пътьом провери дали пакетът „Голоаз“ е в джоба на якето му. Слезе във фоайето и администраторът бързо затвори телефона, когато му поиска чаша кафе — и без това не можел да заспи.

— Можете да говорите — каза Бътлър в стаята.

— Отлитам за Лондон с първия самолет. Ще се върна късно вечерта. Предупреди Пола. Това е.

— Ясно.

В Париж Туийд се обади на аерогарата, за да запази двупосочен билет за Лондон. Нямаше никаква представа какво щеше да се случи в Аркашон след неговото обаждане.

В стаята си в „Атлантик“ Пола бе събудена от будилника, нагласен за 4.00 часа. Искаше да има време спокойно да се приготви за полета с хеликоптера.

Изкъпа се, бързо се облече и за три минути успя да се гримира. Бе подредила багажа си в куфара още предната вечер. Затвори капака му и чу познатото почукване по вратата. Въпреки това извади броунинга, преди да отвори. Беше Бътлър.

— Влизай, Хари. Аз съм вече готова. Боб върна ли се?

— Още не. Но не се тревожи, тръгнаха по много заобиколен маршрут.

— Дано не се е случило нещо лошо. Никак не ми харесваше това негово връщане в Бордо.

В гласа й Бътлър усети нещо повече от приятелска загриженост. Усмихна й се окуражително:

— Боб може да се грижи за себе си. Дойдох да ти кажа друго. Реших да се махнем от този хотел. Опасно е да се задържаме толкова дълго на едно и също място.

— Къде ще идем?

— Не можах да открия друг подходящ хотел. Ще питам Боб дали можем да се преместим за няколко дни в апартамента на Изабел. Там по-трудно ще ни хванат дирите.

— Изабел? — Пола сякаш се колебаеше. — Е, аз мога да се разбера с нея, но не знам тя как ще ме понесе.

— Боб ще го уреди…

Той погледна към вратата, където се почука по уговорения начин. Извади валтера и леко я открехна, без да сваля веригата. Отвън стоеше Нюмън с някакъв рунтав непознат. Пусна ги в стаята и Нюмън ги представи на Щал с малките им имена. Пола веднага хареса приятелското държание на немеца. Той я гледаше право в очите, докато стискаше протегнатата й ръка. Нюмън обаче бе решил за всеки случай да изпита още веднъж Щал.

— Егон иска да се свърже с Кулман по телефона — каза той. — Аз ще набера — погледна към Бътлър. — Видях, че Нийлд е още долу — обира на покер администратора…

Бътлър кимна. Нийлд наистина не бе успял да заспи и беше слязъл отново във фоайето, за да поиграе карти. Малко след като Нюмън се качи с непознатия, той видя Бътлър, надвесен над парапета на стълбите. Правеше му знак, че ще говорят по телефона. Нийлд взе колодата, разбърка картите и незабелязано ги подреди така, че на администратора да се падне кент флош роял. Това сто процента щеше да го задържи на мястото му, докато горе говореха.

В стаята на Пола Нюмън избра номера на Министерството на вътрешните работи, каза паролата, предложена от Туийд, и помоли да го свържат с него. След кратка пауза се обади Лазал — гласът му беше много сънен. Изслуша Нюмън, преди да му съобщи, че шефът му е тръгнал за летището.

— Аз всъщност исках да говорим с Ото Кулман — обясни Нюмън.

Далеч по-бодрият глас на Кулман се обади миг по-късно и Нюмън подаде слушалката на Щал. Не му беше казал, че знае родния му език толкова добре, колкото и своя.

Една от първите фрази, които Щал произнесе, беше „Капитан Фишер“. Наблегна на думата капитан и Нюмън разбра, че това е паролата му за пред Кулман. Щал съобщи, че носи извънредно важно информация и че ще я пази, докато не се срещне с него. От останалите му реплики Нюмън разбра, че Кулман уверяваше агента си в това, че може изцяло да разчита на спасителите си и че може да им съобщи всичко, което прецени.

Пола погледна Нюмън, когато той седна на леглото и се взря в часовника си. Помисли си, че изглежда напълно изтощен, съсипан от безсънието, блед и измъчен. Той се наведе към нея и тихо прошепна в ухото й.

— Туийд не е в Париж. Лазал ми каза, че е тръгнал за летището.

— Но той трябваше да ме посрещне! Нали ще летя с онзи хеликоптер…

Дочул разговора им, Бътлър се приближи и тихо заговори, докато Щал се миеше в банята. Шумът от водата заглушаваше думите му:

— Туийд каза, че ще се върне от Лондон късно довечера.

— Тогава защо да летя до Париж? — Пола погледна Нюмън, който потисна една прозявка и се обърна към Бътлър. — Хари, обади се на Лазал и му кажи да отложи идването на хеликоптера с точно двадесет и четири часа.

— Добре, аз ще тръгна за Ланд — с мъка произнесе Нюмън. Вече му бе трудно дори да говори.

— Как ли пък не! — озъби се Пола. — Погледни се на какво приличаш. И това не можеш да направиш, защото едва гледаш от умора. Ще се обърнеш в някоя канавка.

— Трябва да докарам свидетелката… Мартина…

— Ще я докараме всички. Аз, Хари и Пийт ще се редуваме на волана. Ти ще поспиш отзад. Ще те събудим, когато наближим мястото.

Пола нарочно не спомена име, защото видя Щал да излиза от банята. Той постави очилата си, усмихна се и се приближи. Погледна Нюмън, после Пола.

— Добре съм — промърмори Нюмън, но се хвана за таблата на леглото, за да не падне назад. — Ти остани тук, Пола… В Ланд… опасно е…

— За теб ще е опасно, не за мен. Добре бил! Не си спал от векове, не можеш да държиш очите си отворени.

— Освен това ние с Нийлд не можем да се отделяме от Пола. Забрави ли?

Тук се намеси Щал:

— Вижте, мога да помогна, ако се налага. Спах цял ден и сега съм бодър.

— Някакво оръжие имаш ли? — попита Бътлър.

— Това става ли? Дано ти вдъхва доверие. — Щал нехайно дръпна ципа на чантата си пред очите на Бътлър и извади отвътре автомат. Беше „Хеклер и Кох“ — моделът, използван от специалните отряди на SAS. Със сгъваем приклад. Докато говореше, Щал предвидливо държеше оръжието насочено към тавана. — Деветмилиметров автомат. Скорострелност 650 изстрела в минута. Обсег 1500 метра. Имам и достатъчно резервни патрони. И гранати като тази.

— Добре си се обзавел — каза впечатлен Бътлър.

— И въпреки това щях да си умра в онзи капан в Бордо. Не можех и да помисля за бягство без транспорт. Патрулите спират всеки, особено пешеходците. Бих могъл да дойда с вас.

— Окей, смятай се нает — изведнъж се обади Пола.

Нюмън я зяпна с изненада:

— Вече ти ли командваш?

— Да. Някой трябва да го прави, докато се очовечиш. Самоизбрах се. Хари, по-добре се обади веднага на Лазал, за да върне хеликоптера.

Бътлър каза на Нюмън, че ще се преместят с багажа при Изабел, преди да тръгнат за Ланд, и се отправи към телефона. Нюмън вдигна ръка:

— Ще трябва да й се обадя, за да й съобщя… да я помоля, тоест…

— Не — твърдо отвърна Пола. — Аз ще й позвъня, преди да тръгнем. Ще я питам дали може да ни приеме, без да й казвам къде отиваме. Ще се оправя с нея.

— Продължавам да мисля, че не трябва да идваш с нас в Ланд. Ще бъде невероятно опасно.

— Вече реших. А ти се постарай да не заспиваш, докато не те завлечем до колата. Ще ни бъде тесничко — тя погледна Щал, — но ще се наместим някак. И не е лошо вие двамата да се обръснете. Ако не възразявате.

 

Виктор Роузуотър, облечен в английски пуловер от камилска вълна, пристигна на летище Бордо от Швейцария и си запробива път през тълпата в чакалнята. Военен патрул го спря, но той размаха пропуска си:

— Разкарайте се, бързам.

Малко по-късно влезе в колата си. След две минути вече бе оставил аерогарата далеч зад себе си. Посоката му беше Аркашон и, както обикновено, искаше да стигне там бързо.

За да избегне регистрирането в хотел, той беше наел моторна яхта, закотвена до брега на пристанищния басейн. Хранеше се в ресторантите или си купуваше храна и я готвеше в яхтата. Роузуотър беше експерт в избягването на административните формалности, чрез които се следеше кой влиза и кой напуска градовете.

След като се прибереше в яхтата, първата му задача щеше да бъде посещението в бар „Мартиника“. Бе решил да проследи приказливия ирландец, който често навестяваше кръчмата. Надяваше се след това да срещне и Пола Грей, дори това да изискваше доста търпение.

Хванал дългия калъф, Марлър слезе от самолета на „Ер Интер“ на летище „Орли“ в Париж. Пак подмина чакащите таксита — шофьорите им лесно запомняха лица.

Използва анонимността на метрото, за да стигне до невзрачния си апартамент на „Рю дю Бак“. На влизане в къщата подаде няколко банкноти на портиера — достатъчни, за да платят наема му за още две седмици.

— Върви ли бизнесът ви? — попита портиерът, зарадван от парите.

— Криво-ляво…

Марлър внимателно прегледа стаята за следи от претърсване. Ако някой бе влизал в негово отсъствие, той веднага щеше да се премести в следващата квартира — бе наел друг апартамент на няколко преки от този. Не личеше някой да е влизал.

Свали маратонките си, седна на оправеното легло и извади от калъфа радиотелефона. Избра номера на вътрешното министерство и помоли да го свържат с Туийд, като каза и паролата. След известно време се обади и Лазал и съобщи, че човекът, когото търси, ще бъде цял ден извън страната.

— Благодаря, ще се обадя пак.