Колин Форбис
Огнен кръст (35)

34.

8.30 сутринта. Ниски сиви облаци се бяха спуснали над Аркашон, притискайки града като похлупак. Пола излезе от реното. Посрещна я хапещият студ пред входа на сградата, в която живееше Изабел Томас.

Бътлър също слезе, за да я придружи. Нийлд остана зад волана — да пази колата и да наблюдава входа. И двамата с Бътлър носеха малки радиотелефони, с които можеха да поддържат връзка. Нийлд щеше да предупреди за най-малкия знак на опасност от улицата.

Преди да тръгнат от хотела, Пола се беше обадила на Изабел. Съвсем не ентусиазирано французойката се бе съгласила да я види. Бътлър настоя да придружи Пола до апартамента.

Изабел отвори вратата, без да сваля веригата. Надникна навън.

— Кого търсите?

— Казвам се Пола Грей. Намира ли ви се случайно малко швейцарско сирене „Грюер“?

— Кой е мъжът с вас?

— Моят пазач — усмихна се Пола. — Приятел и професионален телохранител. Хванал е здраво каишката ми.

Изабел свали веригата, отвори вратата, после я затвори и отново постави веригата. Поведе гостите си през големия хол към една маса с кресла и диван около нея. Бътлър каза, че няма да им пречи и попита къде да се настани, докато чака.

— Ще пиете ли кафе? — запита Изабел.

— С удоволствие. Черно, без захар — отвърна Пола.

Пет минути по-късно Изабел се върна с кафето, оставила Бътлър в кухнята. Отново изгледа Пола от глава до пети и седна сериозна от другата страна на масата. Пола усети скритата й враждебност и отгатна първия въпрос на Изабел.

— Близки приятели ли сте с Боб Нюмън?

— Работя в една служба за сигурност. Мистър Нюмън ни помага от време на време. Нали знаете, задграничните кореспонденти обикалят по целия свят и са наясно с всичко, което става. Познаваме се добре, но не бих казала, че сме близки приятели.

Изабел се опита да прикрие облекчението в погледа си. Сега Пола разбираше защо бе привлякла Нюмън — освен изключително красива, тя беше и умна. Това обясняваше ентусиазма, с който Боб я бе описал. Пола бързо смени темата на разговора.

— Тук чувствате ли се в безопасност? Преживяла сте някои доста неприятни неща.

— Мога ли да ви наричам Пола? — изведнъж се оживи Изабел. — Чудесно. Аз съм Изабел. Пола, има нещо, за което трябва да ти разкажа. Боб ме предупреди да пазарувам само рано сутрин и да си стоя вкъщи през останалото време. Точно това и правех.

— Правилно…

— Чакай, има още. Един продавач ми каза, че скоро тук щял да пристигне онзи странен британски кораб, с двойния корпус. Боб се интересуваше от кораба. И от някакъв развратник, наречен лорд Дейн Доулиш.

— И той ли пристига в Аркашон? — рязко попита Пола.

— Не знам.

— А къде е чул новината продавачът?

— В бар „Мартиника“, близо до брега. Така ми каза.

— Можеш ли да ми обясниш къде точно се намира този бар?

— Да — Изабел сякаш изгаряше от желание да помогне. — Ще ти нарисувам скица, за да стигнеш по-лесно. Сигурно вече е отворено. Но местенцето е доста противно. Сега ще взема лист…

Когато Изабел начерта плана си, Пола забеляза колко чист и ясен е той. Почеркът й беше същият. Отпиваше от кафето си, докато французойката й обясняваше подробностите. Движенията й бяха изящни и в същото време енергични.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита тя, когато Пола сгъна листа.

— Разбира се.

От началото на срещата си двете жени бяха разговаряли на английски. Постепенно започваха да усещат помежду си топлотата на приятелството.

— Имаш ли представа кога Боб ще дойде в Аркашон?

— Никаква. Той почти никога не ми казва плановете си.

— Пола! — французойката изведнъж отново се оживи. — Щях да забравя, а може би трябва да знаеш това. Няколко часа след като си тръгна оттук, Боб ми се обади по телефона. Предупреди ме, че е видял един френски офицер на излизане от града. Името му е лейтенант Бертие. Описа ми го и каза да внимавам за този мъж.

Новината изненада Пола. Тя си спомни инцидента в колата, когато лейтенантът я беше закарал до „Адмиралтейството“. Бертие, който се бе представил за Джеймс Сандърс, който бе ключова фигура сред най-доверените хора на Дьо Форж. Аркашон вече не беше сигурното убежище, от което се нуждаеха. Пола внимателно обмисли отговора си.

— Чух за този Бертие. Той наистина е опасен. Моля те, вслушай се в съвета на Боб и се пази. Сега трябва да тръгвам.

— И ти се пази — помоли я Изабел. — Ако се наложи да се криеш, ела тук.

— Няма да се колебая, вярвай ми! — Пола се опитваше да скрие изненадата си от присъствието на Бертие в града. — Ще ти се обаждам.

Бътлър излезе от кухнята:

— Благодаря за чудесното кафе.

Излязоха на тротоара и той се огледа в двете посоки на улицата. После се отправиха към колата, където Нийлд изглеждаше заспал зад волана.

— Вярваш ли й? — попита Бътлър.

— Единствените хора, на които вярвам сега, са в екипа на Туийд. Появата на Бертие тук ме шокира. Ще трябва непрекъснато да се оглеждаме за него. Където и да ходим!

— А сега къде точно ще ходим?

— В бар „Мартиника“. Оттам е тръгнал слухът, че пристига „Стоманеният лешояд“ на Доулиш. Всеки път потръпвам при мисълта за този кораб. Напомня ми за нощта, когато се гмуркахме с Карин Роузуотър. Тогава го видях за пръв път. Е, хайде да видим какво ще узнаем в бар „Мартиника“.

„Местенцето е доста противно“. Изабел се беше изразила много меко. Пола, облечена в шлифер, влезе сама в бара. Бътлър я последва след половин минута, но с нищо не показа, че я познава. Този път Нийлд не остана в колата. Влезе в бара малко след Бътлър.

Мястото представляваше обикновена моряшка кръчма. Пола се отправи веднага към бара. Посетителите — мъже в къси двуредни палта — я огледаха с жадни очи. Един от тях й подметна нещо неприлично, но тя не му обърна внимание.

— Сух вермут, ако обичате — каза на бармана.

Седна на едно високо столче и когато барманът — едър грубоват мъж с леко кривогледи очи — се приближи с чашата, тя рискува и направо го попита:

— Вярно ли е, че се очаква онзи английски катамаран — „Стоманеният лешояд“?

— О, не знам. Не ми е работа. Гледам само да си прибирам парите от поръчките — той хвърли поглед през рамото й. — Трябва да питате ей оня човек. Седнал е на ъгловата маса зад вратата.

Пола отпи от вермута си. Беше доста рано за алкохол, но щеше да изглежда нелепо, ако оставеше чашата си недокосната. Огледа стените на бара, изпъстрени със снимки на голи момичета в най-различни пози. И изведнъж замръзна. На масата в ъгъла седеше пълен широкоплещест мъж, облечен в късо моряшко палто. Бранд.

За последен път беше видяла помощника на Доулиш по време на състезанието в Гренвил Грейндж. Сега той я гледаше право в очите. Каза нещо на двамата здравеняци, които му правеха компания, изправи се и тръгна към нея. Огромната му длан сграбчи рамото й и Бранд се покатери на съседния стол.

— Мис Пола Грей. Какво прави такава изискана дама като вас в Аркашон, в тази долнопробна кръчма?

— Бъдете така добър да свалите лапата си от рамото ми, ако искате да си говорите с мен.

— Корава жена! — Бранд пусна рамото й. — Светът е малък, нали?

— Нека повторя въпроса ви — какво правите вие самият толкова далеч от Олдбърг?

— Ех, тия любопитни репортери. Все задават въпроси. Този навик някой ден ще ви навлече ужасни неприятности.

— Рядко се занимавам с журналистика. По принцип работя в една застрахователна компания.

Бранд се ухили неприятно:

— Затова ли умеете да избягвате въпросите ми? Попитах ви защо сте тук. В Аркашон. В този бар.

Пола се извъртя на стола си с лице към него, за да може по-лесно да се измъкне, ако се наложеше. Усмихна се ледено:

— Бранд, хайде да сключим една сделка. Първо вие ще ми отговорите, а след това аз. Става ли?

— Не става — изражението му беше грозно. — И не ми се правете на умна. — Ръката му отново се протегна напред и я сграбчи над лакътя. — Последната жена, която се опита да хитрува пред мен, още носи синини. Искам отговор…

— Аз ще ти го дам — каза Бътлър зад гърба му. Гласът му беше овладян, както и лицето му. — С мис Грей имаме важна среща и ако не си махнеш пръстите от ръката й, аз ще счупя твоята. Може да строша и двете ти ръце, за по-сигурно.

Бранд пусна Пола, слезе от стола и застана с лице към Бътлър, няколко сантиметра по-висок от него. Нещо в стойката му, в безизразното му лице, което го наблюдаваше отгоре, разколеба Бранд. Той вдигна рамене и се отправи към масата си.

— Бих могъл да те размажа.

— Защо не опиташ? — предложи Бътлър.

Лицето и вратът на Бранд почервеняха. Той се обърна и отново изгледа Бътлър. Юмрукът му се сви, готов да нанесе първия удар.

— Слушай, ако исках да се бием, щях да започна аз — каза кротко Бътлър. — Естествено някой щеше да извика полиция, а много свидетели щяха да посочат виновника. Щяха да го посочат проснат на земята.

— Струва ми се, че закъснявате за срещата си.

Бранд се върна до ъгловата маса, където го чакаха приятелите му. Един от тях бе започнал да се надига от стола си. Нийлд, застанал близо до масата, го хвана здраво за рамото и го натисна надолу. Без да го пуска, той се обърна на френски към втория мъж:

— DST. Ако създавате проблеми, ще ви пръсна черепите. — Ръката му се намираше под палтото, хванала валтера. — Или ще ви арестувам като заподозрени терористи…

Бранд седна на масата. Пола и Бътлър минаха покрай него. Бранд не ги погледна. Нийлд ги последва и тримата излязоха от бара.

Бътлър седна зад волана на реното, Пола се настани до него, а Нийлд се качи отзад. Жената се обади:

— Благодаря ти, Хари. Започваше да става сериозно. Видя ли колко голяма беше ръката му? Наистина ме заболя. Но ти успя да го сплашиш.

— Точно това е интересното. Изплаши го споменаването на полицията. Ти знаеш кой е той, нали?

— Разбира се. Бранд — дясната ръка на Доулиш. Наежи се, когато го попитах какво прави в Аркашон. Явно наистина очакват да акостира „Стоманеният лешояд“. Сигурно затова е тук.

— Освен ако не трябва да свърши нещо друго. Къде отиваме?

— Във вила „Форбан“, за да се видя с Джийн Буржойн. Тя е убедена, че Дьо Форж няма да се появи цял ден. Но по-добре да бъдем предпазливи. Много предпазливи.

— Нали затова сме тук с Пийт.

Той разгледа картата, дадена им от Лазал. На нея бе посочен най-изолираният маршрут до вилата. Тръгнаха по крайбрежния булевард, защото Пола искаше да провери дали не е пристигнал катамаранът на Доулиш. За рибарските лодки, излезли от завета на пристанището, денят щеше да бъде отвратителен. Пола изведнъж се наведе напред.

Улицата беше почти празна. Навесът над витрината на една сладкарница се мяташе бясно над напорите на вятъра, сякаш искаше да полети с него. Дори морето в пристанището беше набраздено от големи пенести вълни. Един мъж, облечен в шлифер и с развята от вятъра коса, крачеше към колата. Пола бе сигурна, че познава атлетичното тяло и плавната походка на човека.

— Хари, спри, когато стигнем до този мъж.

Беше Виктор Роузуотър. Последният човек, когото бе очаквала да види в Аркашон. Пола изскочи от колата веднага след като Бътлър спря.

— Виктор! Каква чудесна изненада! Наистина не очаквах да те видя тук.

Роузуотър я прегърна, видя колата и въпросително погледна Пола. „Типично за него — помисли си тя, — да не я попита направо.“

— Всичко е наред — увери го Пола. — От екипа на Туийд са. Можеш да говориш спокойно. Какво правиш?

— Обадих се на Моника, за да говоря с Туийд. Секретарката му е жена на място. Нищо не ми каза, само ме попита на кой телефон да ми позвъни Туийд. Той ми каза, че се намираш в този район.

— А ти защо си тук, Виктор? Толкова се радвам, че те виждам.

— Исках да те открия. Затова и тръгнах по тази улица. Можем ли да поговорим?

— Хайде да е следобед. Сега трябва да ида на едно място. Виждаш ли онова кафе на пресечката? Да се видим там към четири часа?

— Ще съм там в три и половина. Ще те чакам, докато дойдеш.

— Кой беше този? — попита Бътлър, когато продължиха пътя си.

— Виктор Роузуотър, офицер от военното разузнаване, базиран във Фрайбург в Германия. Пътува много.

Пола му разказа за първата им среща с Туийд в хотел „Драй Кьониг“ в Базел, за убийството на жена му Карин. Бътлър продължи да кара, докато стигнаха до пристанището. От „Стоманеният лешояд“ нямаше и следа.

— Да тръгваме направо към вила „Форбан“ — каза Пола, като погледна часовника си. — Бих искала Туийд да знае за присъствието на Бранд в града.

— Нататък по пътя има телефонен автомат — обади се Нийлд.

— Можеш да му се обадиш оттам…

Туийд, все още в Париж, прекара нощта в Министерството на вътрешните работи. Навар беше осигурил походни легла за него и за Кулман. След години това сътрудничество между Англия, Франция и Германия — между Туийд, Навар и Кулман — щеше да стане легендарно.

Туийд още се чувстваше скован от краткия сън на неудобното легло, когато се обади Пола. Изслуша доклада й за Бранд и за срещата й с Виктор Роузуотър.

— Да, аз му казах, че може да те открие в Аркашон. Вече е близо до врага. Обади ми се, за да ми съобщиш какво ти е казал на срещата в кафето. Може би разполага с нови сведения. Трябва да знам всичко.

— Как е Боб Нюмън?

— Не се е обаждал. Надявам се скоро да разбера какво е открил. Сега ме чуй, Пола. Това посещение във вила „Форбан“ е много рисковано. Франция няма президент, но Навар беше одобрен със слабо мнозинство за министър-председател. Това може да накара Дьо Форж да нанесе решителен удар. А той е непредсказуем. Във вила „Форбан“ можете да налетите на голяма опасност.

— В момента брегът е чист. Имам уникалния шанс да се добера до нещо важно. Джийн е много близка с генерала.

— Няма да си сама, нали?

— Не. Ще стоят непрекъснато до мен. Лепнали са се като лейкопласт за гърба ми. Не се тревожете. Трябва да тръгваме…

Туийд затвори телефона, изпълнен с лоши предчувствия. Вече съжаляваше, че бе позволил на Пола това пътуване.

 

Дьо Форж изравни пластмасовата линийка с ръба на писалището. Действие, което напълно отговаряше на характера му — праволинеен и педантичен. Някои офицери го смятаха за маниак. Генералът погледна Леми, седнал срещу него, който току-що бе докладвал за пристигането на нови групи саботьори в Париж.

— И така — довърши майорът, — Париж може да гръмне в момента, в който наредите. Въпреки назначаването на Навар за премиер. Той няма да успее да овладее положението.

— Продължавам да си мисля за Джийн Буржойн. Дали още мога да й имам доверие?

— Решихте да не се виждате днес с нея. Много неща не могат да бъдат решени във ваше отсъствие.

— Най-важното от тях обаче е сигурността. Тя е с предимство пред всичко останало. Разпореди се за колата! — Взел още едно от внезапните си решения, генералът се изправи и нахлупи кепето си. — Отиваме във вила „Форбан“. С въоръжен ескорт.

— Размислихте ли добре, генерале?

— Виж, Леми. Аз съм наблюдателен по природа. При едно от посещенията си във вилата остави куфарчето си на масата, докато се изкъпя. После, когато отидох да си го взема, видях, че е леко отместено. Просто беше под друг ъгъл с шарките на масата. Знам, че в лагера ни има шпионин, който докладва на Лазал. Когато го — или я — идентифицираме, ще приложим най-тежкото наказание. Ще го изпратим при останалите в Ланд. Искам ескортът ми да е въоръжен с автомати.