Колин Форбис
Огнен кръст (28)

27.

Облечен в цивилните си френски дрехи, майор Леми слезе от самолета на „Ер Интер“ на летището в Бордо. Той не знаеше, че по-късно през същия ден Туийд щеше да лети за Париж. Униформен шофьор го посрещна и го поведе към чакащия ситроен.

Половин час по-късно влезе в голямата стая, където генерал Дьо Форж преглеждаше вестникарските статии за последните погроми в Лион. Генералът сгъна вестника, който в момента четеше, и го сложи върху останалите. Махна с ръка на Леми да седне срещу него.

— Успя ли да убедиш Птицата?

— Мисията е изпълнена — Леми седеше изправен, разбрал, че разговорът ще бъде официален. — Птицата се съгласи да изпрати двойно по-голямо количество от ракетите с нервнопаралитичен газ.

— Кога! — изстреля Дьо Форж.

— Каза, че ще изпрати радиосигнал от борда на „Стоманеният лешояд“, с който ще съобщи точната дата. Останах с впечатлението, че това ще бъде скоро.

— „Скоро“? Птицата трябва да бъде научен на военна прецизност. Тези оръжия може да ни потрябват още следващата седмица. Разбра ли, че президентът иска да посети Лион, за да огледа лично нанесените щети? И понеже мрази да лети, ще пътува с влак. С „Те Же Ве“.

Леми не показа изненадата си. Дьо Форж очакваше от подчинените си да знаят всичко. „Те Же Ве“ бяха свръхскоростните френски влакове, развиващи над 240 километра в час.

— Това интересува ли ни? — попита той.

— Скоро ще получиш заповедите ми. Спешни заповеди. Това ще бъде твоята възможност да блеснеш. Знаеш ли, че префектът на Париж — човекът, който би ни попречил да завладеем столицата, е убит?

Леми кимна:

— Калмар отново…

— Калмар! Откъде си сигурен, че е той? Един мъж ми се обади по прекия телефон. Представи се като Манто.

Леми се стегна в стола си. Дьо Форж внимателно го наблюдаваше. По време на престоя си в Олдбърг майорът лесно бе свикнал да мисли на английски. Сега, още под влияние на навика, той механично си преведе кодовото име на непознатия. Манто означаваше плащ, пелерина.

— Какво каза този Манто?

Леми едва бе изрекъл думите си, когато Дьо Форж избухна:

— Каза, че той е убил префекта! Обясни ми подробно къде и как го е направил, а това още не се е появило в пресата. Заповядах на Бертие да се свърже с нашия човек в службата на Лазал. Той е описал покушението по абсолютно същия начин. Манто поиска половин милион швейцарски франка. Каза, че може и да откаже, но щял да чака следващата ми поръчка.

— Как, по дяволите, е разбрал, че искаме елиминирането на префекта?

— Чудно как! — изкрещя Дьо Форж. — От щаба ми изтича информация! И ти трябва незабавно да откриеш кой стои зад всичко това. Който и да е, ще бъде екзекутиран в Ланд. От тялото ще се отървем по обичайния начин.

Докато говореше, Дьо Форж внимателно наблюдаваше Леми. Майорът отвръщаше на погледа му без да мигне. Дьо Форж изведнъж смени темата, отваряйки куфарчето си:

— Лично ще проследя изпълнението — той извади един дебел плик. — Птицата ни изпрати исканата сума. Три милиона швейцарски франка. Даде ми ги, без да се колебае.

Дьо Форж остави плика на писалището и изведнъж извика: — Защо още не си започнал разследването?

Леми се втурна към вратата, но генералът каза да спре. Гласът му прозвуча застрашително тихо. Леми беше свикнал с непредсказуемите промени в настроението на шефа си. Знаеше, че сега ще му зададе важен въпрос.

— Преди да заминеш за Англия, трябваше да организираш атака на евреите в Южна Франция, която по стил да прилича на акциите на ку-клукс-клан. Направи ли го?

— Да. Беше планирана за снощи. Сигурен съм, че днес ще чуете новини за нея. А и ще видите акцията — един журналист с пистолет в гърба и фотоапарат в ръката трябва да е заснел всичко.

 

Лазал беше мрачен, когато Туийд, Пола и Нюмън пристигнаха на „Рю де Сосайе“. Французинът ги поздрави учтиво, поръча да донесат кафе и изчака, докато четиримата останат сами.

— Какво е станало, Рене? — тихо запита Туийд, усетил безпокойството на домакина.

— Шефът на моя отряд в Бордо ми изпрати по куриер този местен вестник.

Той разтвори вестника на бюрото си, обърнат към тях. На първата страница имаше огромна снимка, една от най-зловещите, които Пола бе виждала. Заглавието крещеше:

„ОБЕЗУМЕЛИ АНТИСЕМИТИ В ТАРБ. ДВАДЕСЕТ ЕВРЕИ ИЗГОРЕНИ ЖИВИ“

Снимката беше кошмарна и злокобна. Фигури, покрити от глава до пети в бели чаршафи, понесли запалени факли. Чаршафите бяха зашити така, че образуваха конус над невидимите глави на хората под тях. На конуса имаше цепки за очите. Всяка фигура държеше горяща факла в едната ръка и дълъг нож в другата. Групата от около четиридесет души образуваше триъгълник. Водачът й бе застанал при върха му, малко пред белите фигури, и носеше пламтящ Лотарингски кръст.

Но не само това гореше в нощта. Горяха и хора — гологлави или с кепета, те тичаха, докато пламъците поглъщаха телата им. Туийд обърна на следващата страница, която бе пълна със снимки. Овъглени трупове лежаха, сгърчени по земята. Пола преглътна и стисна устни.

— Това снощи ли е станало? — попита Туийд.

— Да. Група евреи се събирали в някакъв стар замък и тълкували там свещените книги. Доколкото разбрах, било е нещо като клуб — срещали са се редовно. Тъй че враговете им са знаели кога жертвите ще бъдат там.

— Ужасно е — прошепна Пола. — Защо са го направили?

— То е очевидно — каза Нюмън. — Знаем, че антисемитизмът е жив в много страни. Някой във Франция подработва населението или поне тази част, която е настроена срещу евреите.

— Но това е било истинско клане!

— Именно. Насилие в крайната си форма, което да засили хаоса. Човекът, стоящ зад всичко това, е чудовище.

— Сигурен съм, че човекът е Дюбоа — каза Лазал. — Речите му са изпълнени със злоба към всички чуждестранни елементи, както той ги нарича. И особено към евреите.

— А журналистът? — попита Нюмън.

— Шефът на DST в Бордо твърди, че е бил отвлечен. После насила бил накаран да направи тези снимки. Президентът е в ужас. Бедата е там, че той заминава за Лион.

— Днес ли?

— Да. С него ще пътува и министър-председателят. На всичкото отгоре ще се движат с „Те Же Ве“. Проблемът с осигуряването на безопасността им е изключителен. Но това е просто още едно нещо, за което да мисля. Останалите съвсем не са малко. Както казал веднъж Чърчил, главата ми всеки момент ще прелее. Или нещо подобно. Това, което сега ще ви съобщя, е строго секретно.

— Ясно — каза Нюмън, разбрал, че именно неговото присъствие притеснява Лазал.

— Снощи бе убит префектът на Париж.

— О, господи! — простена Пола. — Той беше един от малкото мъже, на когото можехте да разчитате.

— Точно затова са го ликвидирали. И сега най-важното — решихме да не оповестяваме този факт. Ще мълчим пред пресата и обществеността.

— Как, за бога, ще успеете да го направите? — попита Нюмън.

— Ще кажем, че е в отпуск. Той наистина имаше нужда от почивка. Аз му отказах, но за това никой не знае. Имаме свидетел на убийството. Освен това ми се обади и някакъв французин, който се представи като Манто. Твърди, че той е убил префекта. Отскоро започнахме да чуваме за този нов наемен убиец — Манто. Професионалист е, така че сега се изправяме срещу двама — Калмар и Манто.

— Освен ако — обади се тихо Туийд — те не са един и същ човек. Така той хитро би усложнил издирването.

Лазал го погледна:

— Не бях и помислил за това. Но напълно пасва на всичко останало. Свидетелят, за който ви споменах, е тук. Ако искате, може да я разпитате. Жена е. Вероятно ще ви каже нещо, за което аз съм пропуснал да я попитам…

Лазал се обади по интеркома. Пола се обърна към вратата, любопитна да види свидетелката. Туийд се съгласи с предложението на французина да седне зад бюрото му и се настани, сплел пръстите на ръцете си. Вратата се отвори и един униформен служител въведе последния свидетел, който Пола бе очаквала.

В кабинета влезе ниска и пълна жена, облечена като просякиня. Стискаше голям вързоп, увит в парче мръсен плат. Изгледа свирепо униформения служител и заговори на Туийд, предположила, че той е началникът, а Лазал — негов подчинен:

— Искаха да ми вземат вързопа. Там е всичко, което имам. Никога не го изпускам от погледа си. Пък понеже спя под един мост на Сена, ченгетата все гледат да ме изгонят. Викат, че не съм била хубава гледка за туристите. На кой ли пък му дреме за туристите?

— Моля ви, седнете, госпожо — каза Туийд на френски. — Аз лично ви обещавам, че никой няма да докосне нещата ви.

— По-добре тъй да направите, ако ще ме питате за нещо. Но първо ще си поискам още малко пари.

Досега Лазал беше стоял встрани, с ръце на гърба. Когато чу думите на жената, той ги извади отпред и й показа пачка банкноти.

— Ето това ще получиш по-късно. Но само ако началникът ми остане доволен от отговорите ти.

— Нали вече разговарях с вас? — продължи да мърмори тя. — Защо не му разкажете вие?

— Защото — намеси се Туийд с приятелски глас — е много важно да чуя от вас какво се е случило с префекта. Приличате ми на жена, която знае да си държи очите отворени.

— Не пропускам много, вярно си е — отвърна тя, омилостивена от тона му.

— Ако обичате, разкажете ми какво видяхте.

— Ами пресичах улицата, дето се намира префектурата. Отивах да спя. Беше един през нощта — видях часовника. Знам как изглежда префектът, защото преди ми е давал по някой франк. Повече от което и да е ченге.

— И какво се случи снощи?

Пола разглеждаше дрехите на скитницата. Беше увита в избеляло войнишко одеяло, хванато на врата й с безопасна игла. На главата си носеше голям шал, също избелял, изпод който се показваха кичури посивяла коса. От мъжките обувки на краката й стърчаха краищата на натъпканите в тях вестници. Но голите й зачервени ръце изглеждаха силни и здрави, а челюстта й енергично заподскача, когато заговори на Туийд:

— Бях малко настрани от входа на префектурата. Точно срещу него бе спряла някаква кола, до същия тротоар, на който се намирах и аз. Зад колата се беше навел мъж — изглеждаше така, сякаш завързваше обувката си. Познах префекта, когато заслиза по стълбите и се отправи към автомобила…

Предишната решителност в гласа й се бе превърнала в монотонност. Жената сякаш рецитираше нещо запаметено. „Разбира се — помисли си Пола. — Тя вече го е разказвала веднъж на Лазал.“

— Мъжът зад колата се изправи. Държеше нещо, което ми заприлича на пушка. Подпря се на покрива на колата, прицели е и стреля. Префектът се спря насред стълбите и после се влече.

— А убиецът?

— Ами скочи в колата и потегли като луд. Само не ме питайте за модела. Не ги разбирам. Никога не съм имала кола.

— Как изглеждаше убиецът? Ръст? Тегло? Шапка носеше ли? Косата му…

— Чакайте! Спрете, за бога…

— Извинете. Ще караме едно по едно. — Туийд говореше много бавно. — Забелязахте ли как беше облечен?

— Носеше някакъв плащ. Тъмно наметало. И шапката му беше тъмна. Такива плащове не се виждат всеки ден. Освен когато контетата тръгнат на опера — тя рязко затвори устата си.

— Нещо друго забелязахте ли?

— Не. Всичко стана много бързо. Няма и да го позная, ако пак го видя. После пристигнаха полицаите — изскочиха веднага от сградата. Както обикновено, вече беше късно. Това е. А, и хванаха мен, разбира се. Та какво стана с парите ми?

Туийд кимна. Лазал й подаде банкнотите, но ги отдръпна в момента, в който тя се пресегна да ги вземе. Гласът му беше груб:

— Нали помниш условията? Нито дума на пресата, на радиото, на никого. Ако си отвориш устата, ще загубиш по-голямата сума, която ще ти дам после.

— По-голяма? Колко? — каза го бързо като светкавица.

— Ще разбереш, когато реша, че си я заслужила. Ще те следят непрекъснато мои хора.

Той й даде парите. Без да ги преброи, жената ги пъхна някъде под одеялото, погледна Туийд, изправи се и взе вързопа, като отказа на Лазал да й помогне. Той отвори вратата. Униформеният служител на DST чакаше в коридора. Лазал затвори след жената и погледна посетителите си с вдигнати вежди.

— Сигурен съм, че Манто не е Калмар — каза Нюмън. Всички насочиха поглед към него. Нюмън вдигна рамене, потърка окото си и отново заговори:

— Лошо го казах. Не съм спал цяла нощ. Не вярвам Манто да е Калмар.

— Защо? — попита го кротко Лазал.

— Заради начина на действие. Калмар задушава жертвите си. Кари на гарата в Бордо. Карин Роузуотър в Олдбърг. А Манто е застрелял префекта.

— На убиеца вероятно му е било трудно да се приближи до префекта, за да го удуши. Както са те учили в SAS, Боб, има повече от един начин да убиеш човек. Има и хора, които владеят няколко техники.

Лазал нетърпеливо вдигна ръка:

— Имаме свидетел и на клането в Тарб. Той чака долу. Мисля, че ще бъде добре да се видите с него. Той е бил водачът на евреите. Името му е Моше Щайн…

Моше Щайн беше невисок мъж, пълен, с волево лице и кротка усмивка. Тъмни и проницателни очи, разположени до основата на гърбавия му нос, изгледаха всеки поотделно. Гъстата му черна коса беше грижливо сресана назад от високото чело. Носеше добре изгладен син делови костюм, а над решителните му устни стърчеше рунтав мустак. Лазал представи гостите си като „членове на строго секретна организация.“

Заговори на английски и се усмихна топло, когато Щайн отвърна на същия език. Лазал обясни:

— Моше Щайн е единственият оцелял от клането в Тарб.

— Мисля, че просто съм страхливец — каза Щайн на Моника.

— Наблюдавах атаката от нашия щаб, от замъка. Той е много стар, но много малък. И убийците бяха прекалено много — разбрах, че няма да мога да помогна. Помислих си, че някой трябва да остане жив, за да разкаже всичко на властите. Затова се скрих в едно мазе. Когато всички си заминаха, отидох до местната гара и взех влака до първия град, където можех да се прекача на експреса за Париж. Сега се чувствам посрамен и виновен.

— Нямате никакво основание за това — твърдо отвърна Пола.

— Направили сте най-разумното. Дори може да успеете да отмъстите за приятелите си…

Щайн започна да разказва с тихия си глас. Припомни си пристигането на убийците. Каза, че вероятно имитирали американската ку-клукс-клан — нали организацията още била жива в някои градове на южните щати. Погледна Нюмън:

— Ще се върна в малката си вила в Ланд. Това е една прекрасна област на Франция. Величествени гори от борове и смърчове се простират до самия Атлантически океан. Дори брегът е красив — високи и дълги пясъчни дюни скриват от погледа безкрайната синя равнина на водата.

Пола си помисли, че Щайн е навярно доста поетична личност — докато говореше, загрубялото му лице изведнъж стана замечтано нежно. Той отново погледна Нюмън:

— В Ланд се случват странни неща. Вие сте репортер, можете, ако искате, да дойдете с мен. Мисля, че има за какво да пишете.

— Съгласен съм — каза веднага Нюмън. — При условие че тръгнем още днес и се отбием в Аркашон.

— Ще вземем експреса Париж — Бордо.

— Добре. Но ще слезем на някоя от гарите преди Бордо. Имам основателни причини да го искам. Доверете ми се.

— Доверявам ви се напълно. Можем да слезем в Ангулем, да наемем кола и да продължим с нея. Първо до Аркашон, после до Ланд.

Нюмън взе картата на Франция, която носеше със себе си, намери Ангулем и се съгласи с предложението. Помисли си, че е достатъчно далеч от Бордо, за да има агенти на Дьо Форж, но не го изрече гласно.

— Бързо се разбраха — каза Лазал, когато двамата мъже излязоха от кабинета му. — Нюмън е решителен, Туийд.

— Нюмън безпогрешно определя хората. Явно това, което видя, му хареса. Сега ли ще се срещнем с Навар? Добре.

— А аз реших да посетя Джийн Буржойн във вила „Форбан“ — съобщи Пола. — Докато ме караше от „Адмиралтейството“ към „Браднъл“, тя каза, че се връща тук.

— Ще останеш в Париж — нареди Туийд. — Когато се настаниш в хотела, обади се на Моника и й кажи номера на стаята и телефона. Ако реша, че трябва да отидеш във вила „Форбан“, ще накарам Бътлър и Нийлд да те придружат.

— Добре, щом настоявате. Изглеждате разтревожен.

— Защото се тревожа — Туийд стана, когато Лазал погледна часовника си. Трябваше да тръгват за министерството. — Наистина се тревожа — повтори Туийд. — Сигурен съм, че пръстът на Дьо Форж е вече на спусъка. Чака удобния момент, за да подпали Европа. За съжаление не знам как точно ще го направи.