Колин Форбис
Огнен кръст (47)

46.

Туийд се бе подготвил за битка в Парк Кресънт. При пристигането си от Париж откри, че Хауърд го чака в собствения му кабинет. Моника го поздрави с мрачно изражение и се зарови в поредната папка документи.

— Купил си си нов костюм от Щатите? — каза Туийд с безизразно лице.

— Ти шегуваш ли се? Взех го от „Харъдс“. „Най-добрата конфекция, която можете да си купите с пари.“

С едро лице, розова кожа, гладко избръснат, висок метър и осемдесет и поохранен, директорът бе влязъл в едно от най-предвзетите си състояния. Стоеше прав до бюрото на Туийд. Посегна да приглади с ръка ревера на сивия си раиран костюм и за миг проблесна скъпоценният камък на копчето за ръкавели. Панталонът му беше с модерни маншети. Вдигна дясната си ръка на кръста и каза:

— Повиках те, за да разбера какво става във Франция. След пристигането си в Англия разговарях с новия премиер. Разбрах, че също като предишния той ти е дал лично директивите си. Мразя тази дума.

— Точно така — кратко отвърна Туийд и седна зад бюрото.

— А каза ли ти, че работи по така наречения си метод на двойна проверка?

— Това какво означава? — попита Туийд, докато бършеше очилата си с носната кърпа.

— Означава, че… — Хауърд зае любимата си поза, настани се в кресло с крак, преметнат през страничната облегалка. — Означава, че министър-председателят е изпратил втори екип или човек в района. За който екип или човек ние не знаем нищо.

„За който екип или човек.“ Директорът обичаше да се изразява по подобен начин. Туийд тихо забарабани с пръсти по бюрото — сигурен знак, че е бесен. Моника вдигна поглед, усетила предстоящата битка.

— Той не разбира ли, че такъв ход от негова страна може да предизвика пълен провал на цялата мисия, ако не и нещо по-лошо? Два различни екипа, които се блъскат на една и съща територия, без да знаят един за друг… Ти не му ли обясни какъв риск ни кара да поемем?

— Е… — Хауърд намести кърпичката в горното джобче на сакото си. — Той е нов. Имаме нужда от подкрепата му, така че трябваше да му позволим да осъществи идеята си.

— Искаш да кажеш, че не ти е стискало да възразиш.

— Възмутен съм от тона и езика ти, Туийд…

— Ами възмущавай се — отвърна без следа от разкаяние Туийд.

— Не ти ли намекна кои са в другия екип?

— Не — хладно отговори Хауърд. — Аз също не го попитах, естествено. Това е новият ни премиер. Има право на идеите си.

— Премиерът е човек, който обича всичко да се казва направо — Туийд беше разярен. — Искал е да разбере дали ще настояваш да ти даде информация за другите.

— Ти не присъства на разговора…

— Проверявал те е — настоя Туийд.

— Скъпи приятелю — Хауърд прокара пръсти по безупречно сресаната си коса. — Нас проверява, не мен. Предполагам, че просто няма доверие в нашата организация. А положението е сериозно. Между другото, колко сериозно е всъщност?

Туийд накратко му разказа за всичко. Завърши с обаждането си до Лазал от лондонското летище, при което французинът му бе съобщил, че Бътлър и останалите се отправят на юг, за да доведат свидетелката.

— На юг? — Хауърд звучеше уплашен. — На юг от Аркашон? Господи! Право в ръцете на Дьо Форж. Къде точно отиват?

— Предполагам, че в Ланд.

— Боже, човече! Ти луд ли си? — Хауърд скочи от креслото и закопча сакото си. — Нали току-що ми разказа за гробището на Дьо Форж! Как си посмял да изпратиш хората си отново там?

— Когато изпълняват мисия, хората ми сами решават как да постъпят при извънредни обстоятелства. Знаеш това — тихо рече Туийд. — Сами взеха и това решение и аз напълно ги подкрепям. Ако мислиш, че акция може да бъде ръководена от един човек, седнал тук в креслото си, значи си стоял прекалено дълго в Щатите.

Тихата ярост в гласа на Туийд изненада Хауърд. Той стисна устни и се взря в Моника, която отвърна на погледа му. Най-после сдържано попита:

— Какви са следващите ти планове? Твоите лични планове?

— Довечера ще летя за Париж, но преди това ще се отбия в Олдбърг. Там започна всичко — с убийството на Карин Роузуотър. Ако лорд Дейн Доулиш е в имението си, ще посетя и него.

— С какви цел, ако мога да запитам?

— Можеш. Той е нагазил до уши в тази кал. Искам да го пораздрусам.

— Държа да пътуваш с охрана. Не, изслушай ме — той вдигна ръка, когато Туийд отвори уста, за да възрази. — Какво ще кажеш за Фред Хамилтън? Ще бъде полезно за него. Освен това разбрах, че е превъзходен стрелец.

— Способен е, наистина — призна Туийд.

— Значи се разбрахме — грейна Хауърд. — Ще бъда много по-спокоен, когато знам, че Хамилтън е до теб. Трябва да те оставям. Чака ме куп работа…

Моника свирепо изгледа гърба му, когато излезе от стаята. Избухна в мига, в който Хауърд затвори вратата:

— Куп работа! Как ли пък не! Докато го нямаше, аз обработвах всичко, което пристигаше за него. Като се върна, само прегледа копията от моите отговори на писмата. — Моника постепенно се успокои. Все пак изглеждаше наистина загрижен, когато настоя Хамилтън да ви придружи.

— Беше загрижен — съгласи се Туийд. — А пък докато свикне със стила на работа на новия премиер, ще мине доста време.

— Какво правите във Франция, за да се справите с Дьо Форж?

— Ще ти разкажа.

Туийд сплете пръстите на ръцете си, погледна часовника и започна:

— Във временния си кабинет във вътрешното министерство закачих на стената снимка на Дьо Форж, дадена ми от Лазал. Точно срещу бюрото ми виси. Опитвам се да разбера врага си, да го изуча, да се поставя на негово място.

— Четох, че генерал Монтгомъри направил същото — закачил снимка на Ромел. Искал да влезе в кожата на противника си.

— Е, това, което аз върша, е далеч от тактиката на Монтгомъри. Може и да има някакви сходства, не знам. Но да се върнем на темата. Убеден съм, че Дьо Форж готви държавен преврат, за да стане президент на Франция. Той организира метежите, абсурдните, но много резултатни акции на хора, облечени като членове на ку-клукс-клан. Убеден съм, че чака едно-единствено нещо, за да нанесе удара си.

— Какво чака?

— Пари и най-вече модерно въоръжение от лорд Доулиш — краля на оръжейния бизнес. Казано иначе — чака акостирането на „Стоманеният лешояд“ в Аркашон. Бранд, помощникът на Доулиш, е вече там.

— А къде е корабът? Не може ли да бъде спрян?

— Първи отговор — отивам в Олдбърг и подплашвам Доулиш, после тръгвам за Дънуич, за да проследя „лешояда“. Отговорът на втория въпрос е: не, не можем да спрем кораба. Нямаме доказателства, че на борда се превозва оръжие.

— Искате да кажете, че Дьо Форж се готви да започне война?

— Не, война не. Ще се опита да използва страха от всемогъщата си армия, за да подчини Париж и сегашното правителство. Със сигурност ще пусне слух, че войниците му са въоръжени с нервнопаралитичен газ.

— А какво правите, за да го спрете?

— Две неща едновременно. Вадим го от равновесие със средствата на психологическата война — караме го да отлага удара си. Използваме доста необичайни методи. И второ — събираме улики срещу него, които да го дискредитират, преди да нападне.

— Значи е доста сериозно…

— Най-голямата заплаха за стабилността в Европа след падането на Берлинската стена. Военен диктатор в Париж — това е повече от сериозно. Сега трябва да тръгвам. Остава ми малко време, а трябва да отида в Олдбърг и в Дънуич. После да се върна, за да хвана самолета за Париж.

Когато се изправи, Моника се приближи до него с един брой на „Дейли мейл“. Постави го на бюрото и посочи заглавието и статията под него:

 

„МАНТО — ПЕЛЕРИНАТА — ПРОФЕСИОНАЛЕН УБИЕЦ“

 

Докато обличаше палтото си, Туийд прегледа бегло статията. Историята за Манто, бе преплувала Ламанша. На него се приписваха убийството на префекта на Париж, двойното убийство на президента и премиера на Франция чрез взривяването на влака, а също и убийството на някаква англичанка на име Джийн Буржойн.

Убиецът винаги оставял след себе си своя знак, пишеше в статията. Пелерината. Такава била намерена след смъртта на парижкия префект — в една кофа за боклук. Друга открили близо до взривения мост при покушението над премиера и президента.

Агенти на DST извадили пелерината и от навеса за лодки, където била удушена англичанката, близо до Аркашон.

— Манто е безпощаден — каза Моника.

— И много загадъчен. Хамилтън в колата ли ще чака?

— Да. Пазете се. Калмар може още да е около Олдбърг.

— Или пък Манто?

Туийд излезе от стаята.

Фред Хамилтън седеше зад волана на форда.

— Аз ще карам — каза Туийд.

Хамилтън премести дългото си тяло на съседната седалка. Двадесет и осем годишен, той остана с изпънат гръб, сякаш глътнал бастун, и започна да оглежда колите по натоварените лондонски улици в търсене на евентуални преследвачи. Марлър неведнъж го бе подигравал за това, че приема живота и работата си прекалено сериозно. Беше гладко избръснат, с къса кестенява коса и леко гърбав нос. Когато излязоха от Лондон и поеха през Есекс, Туийд хвърли поглед към шлифера му и попита:

— Взел си пистолет, нали?

— Да. Колт, калибър 45. Седем патрона в пълнителя. Имам и резервни.

— Едва ли ще ти потрябват.

— Мистър Хауърд настоя. И с ваше позволение, сър, точно когато най-малко очаквате да имате нужда от охрана, тя ви спасява живота.

— Можеш да не ми казваш сър. Просто Туийд.

Профучаха през Сафък с максималната позволена скорост.

Туийд подмина Олдбърг, после зави при Снейп Молтингс и малко преди последното отклонение към Айкин, където река Олд правеше красивата си извивка, едно волво, спряло на банкета, рязко потегли след тях с надут клаксон.

Хамилтън пъхна ръка под шлифера си. Туийд погледна в огледалото, поклати глава и изруга наум. Отби встрани и волвото спря след тях.

— Тези ги познавам. От Скотланд Ярд са — предупреди той Хамилтън.

Бяха, разбира се, главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Туийд гледаше право напред, когато Букенън се изправи до прозореца.

— Какъв малък свят, нали Туийд? — каза Букенън и изгледа Хамилтън. Сякаш на челото на високия млад мъж беше написано „телохранител“. Букенън продължи: — Почивахме си, преди да идем да разпитаме лорд Дейн Доулиш.

— Аз имах същото намерение — сухо отвърна Туийд.

— Е, в такъв случай можем да посетим негова светлост заедно. Сега под какъв флаг плавате?

— Специален отдел.

— Може би ще успеем да притиснем Доулиш. Надявам се, нямате нищо против?

Денят беше сив и дъждовен. Застанал пред прозорците в своето имение, лорд Дейн Доулиш гледаше към пристана отвъд поляната, същата поляна, на която скоро, а му се струваше, че оттогава са изминали години, се бе състояло състезанието по стрелба. На пристана беше привързана яхтата му „Морска пяна“. Водата на реката беше спокойна, настръхнала под едрите капки дъжд, които шибаха прозорците на имението.

Доулиш се бе върнал от „Стоманеният лешояд“, закотвен край Дънуич, след като за малко не бе удушил Сантос шкипера. Все още бесен, Доулиш си спомни за разговора им на мостика:

„Кога ще можем да отплаваме? Искам точното време!“

„Товаренето още не е приключило…“

„За Бога, човече, колко време ви трябва?“

„Сеньор, товарът е много опасен. А количеството също е голямо — най-голямото досега. Сигурно не искате някой неприятен инцидент, който би могъл да повреди кораба.“

„Искам резултати! Условията ви за работа са прекрасни. Морето е спокойно. Прогнозите за времето над Бискайския залив също са добри. Колко още ще продължи товаренето?“

„Първата ми задача е да опазя кораба ви, сеньор…“

„Моята също — Доулиш бе размахал, пръста си под носа на Сантос. — Но сериозно изоставаме с разписанието. Разпореди се да работят повече хора, глупак такъв!“

„Всички водолази са долу…“

„И кога ще можем да отплаваме? Казвай!“

„Утре вечер. Ще видите…“

„Това е крайният срок. Ако не сте готови — ще те убия, обещавам ти…“

Доулиш свърши още две неща, преди да тръгне за имението си. Влезе в кабината и написа закодирано съобщение. Подбра внимателно думите си:

„Товарът ще бъде доставен на уреченото място след седемдесет и два часа. Следващият сигнал от мен ще бъде последен. Тогава ще съобщя точния час. Птицата.“

Сам го занесе на радиста. После се отправи към палубата зад мостика. Специалният му самолет, който можеше да каца на земя и вода, стоеше на малка издигната платформа. Доулиш се приближи до пилота и каза:

— Искам да те видя как ще излетиш и как ще кацнеш на кораба.

Самолетът представляваше умален и леко изменен вариант на вертикално излитащите „Хариър“. След заповедта на Доулиш двигателите му изреваха, той се отдели от площадката и се заиздига право нагоре. Пилотът го задържа над катамарана, а после се спусна и кацна точно на предишното място. Най-после доволен, Доулиш се отправи към Гренвил Грейндж. Но тук вече го чакаше неприятна изненада — съобщение от главен инспектор Букенън от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд, че ще го посети преди обед.

— Какво ли пък иска този идиот? — запита се на глас той, застанал до прозореца с поглед върху яхтата.

Доулиш бе решил, че са приключили с разследването на смъртта на Карин Роузуотър. Някой нервно почука по вратата. Той грубо извика на натрапника да влезе. Появи се прислужник в бяло сако:

— Имате посетители. Някои си главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Имали сте уговорка.

Доулиш му каза да остане на мястото си. Отвори шкафчето с напитките и си наля огромна доза уиски. Изпи го чисто на две големи глътки, облиза плътните си устни и затвори барчето.

— Сега можеш да кажеш на копелетата да влязат.

Първото нещо, което Букенън забеляза, беше костюмът за езда на Доулиш. Лордът изглеждаше малко странно в него — все пак беше краят на ноември. Носеше и твърда шапка. Бе застанал с гръб към камината, в която приятно пропукваха горящите съчки. В ръката си държеше камшик. Вдигна го за поздрав към посетителите си и посочи дивана:

— Седнете там, ако обичате.

Букенън се усмихна на себе си, докато се настаняваше. Уордън неудобно седна до него. Светлината от прозореца падаше точно в лицата им. Това беше стар трик — да останеш в сянката, а светлината да блъска посетителите ти в очите.

Доулиш се намръщи, когато влезе друг човек. Новодошлият се спря и внимателно огледа стаята. Сякаш търсеше всичко друго, само не и собственика й.

— Вие пък кой сте, по дяволите? Съобщиха ми само за двама служители на Скотланд Ярд.

— Специален отдел. — Туийд вдигна личната карта, изготвена в техническата лаборатория. Спокойно я прибра в джоба си, преди да продължи: — Значи неправилно са ви съобщили. Трябва да ви задам няколко важни въпроса, но ще изчакам инспектор Букенън. Той е с предимство.

— Нищо не разбирам. Сядайте. Ето там.

Камшикът посочи дивана, където имаше място за трети човек. Туийд не му обърна внимание. Приближи се до стол с красива резба, поставен до стената с камината. Седна на него и остана встрани от Доулиш, така че той трябваше да се извърне, ако искаше да го погледне. Букенън се подсмихна, разбрал тактиката на Туийд.

— Предпочитам стол с твърда облегалка. Нека инспекторът започне с въпросите си — каза Туийд.

— Той все още не се е легитимирал — процеди Доулиш. Букенън това и чакаше. Стана, приближи се до лорда, показа му картата си и остана на мястото, подпрян с лакът на полицата над камината, доста по-висок от домакина си. Извади една снимка.

— Познавате ли тази жена?

— Не.

— Хайде, лорд Доулиш. Снимката не е на фокус, а вие почти не я погледнахте. Кажете ми познавате ли жената.

— Коя е? — попита Доулиш, като взе в ръка подадената му снимка.

— Вие ще ми кажете. Май не искате да отговорите на въпроса ми. Значи я познавате.

— Глупости! Никога не съм я виждал. За какво е всичко това?

Доулиш върна фотографията на Букенън. Обърна се към Туийд, който го гледаше, кръстосал крака и прибрал ръце в скута си. После хвърли камшика на една маса, метна шапката си след него и пъхна ръце в джобовете на бричовете си.

— Това — продължи Букенън със същия равен тон, — което разследваме, е бруталното убийство на Карин Роузуотър в блатата край Олдбърг. Недалеч оттук.

— И защо дойдохте при мен?

— Защото свидетелката на убийството Пола Грей ни разказа за поне петима мъже — едри, въоръжени, с маски на лицата, които преследвали двете жени в лодка от Дънуич. Разбрах, че на „Стоманеният лешояд“ имате водолази, затова и се заинтересувах от вас.

— Дейността ми край Дънуич е благотворителна — без да печеля, аз наемам водолази за изследванията на селището, погълнато от морето преди години.

— Значи признавате, че за вас работят водолази — думите на Букенън прозвучаха като обвинение. — Целта ми е да открия членовете на групата, която е преследвала двете момичета и по-късно удушила едното от тях.

— Все още не разбирам защо дойдохте при мен.

Гласът на Доулиш бе станал агресивен. Бе започнал все по-често да поглежда към часовника си — позлатен „Ролекс“.

— Защото — отвърна спокойно Букенън — се оказа трудно да открия тези хора. Проверявате ли миналото на водолазите си, преди да ги наемете?

— Извънредно внимателно. — Доулиш се обърна с лице към Туийд, раздразнен от немигащия му втренчен поглед. — А вас какво ви интересува?

— Освен благотворителните си дейности вие се занимавате и с оръжейни сделки, от които сте натрупали състоянието си. Снабдявате ли с оръжия Франция? — попита Туийд.

— Франция има своя индустрия.

— Не отговорихте на въпроса ми. Корабът ви „Стоманеният лешояд“ някога акостирал ли е във френско пристанище?

— Вижте, вече започна да ми омръзва. Човек с работа като моята — основните ми интереси, между другото, са в областта на търговията с храни — има нужда от почивка и разтоварване. Надявам се, не ви изненадах — добави саркастично той. — С „лешояда“ обикалям из целия свят.

— Значи е кораб с двойно предназначение — тихо каза Туийд.

Доулиш замръзна. Изгледа с ненавист мъжа срещу себе си. Ако погледът му можеше да убива, от Туийд нямаше да остане нищо.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Лошо ли се изразих? — попита невинно Туийд. — Исках да кажа, че с „лешояда“ вие изследвате дъното и пътешествате по света. Служи ви за две неща, нали?

Букенън се намеси, като подаде визитката си на Доулиш:

— Изпратете ми на този адрес пълния списък с имената на водолазите. Сам ще проуча миналото им. Благодаря, че отделихте от ценното си време, лорд Доулиш. Това засега е всичко. Туийд?

Туийд кимна с глава и последва Букенън и Уордън. На излизане се спря, обърна се и каза на Доулиш:

— Чух, че Бранд не се отделя от вас. Били сте като сиамски близнаци. Да не сте го изпратили на ваканция в чужбина?

Доулиш вдигна ръката си с изпънат показалец и го насочи в гърдите на Туийд като пистолет:

— Вратата е точно зад гърба ви.