Колин Форбис
Огнен кръст (14)

13.

В бара на хотел „Браднъл“ Джийн Буржойн стана и даде на Пола адреса и телефона си.

— Разговорът ми се отрази невероятно добре, Пола — каза топло тя. — Моля те, обещай ми скоро пак да си побъбрим. Ще ми се да обсъдим заедно някои неща. Стига да не съм пълна скука, естествено — бързо добави Джийн.

— О, не, напротив! Не зная колко ще остана, но ще ти се обадя. Ще се видим пак.

— Наистина не те гоня за интервю — увери я Джийн. — Не си мисли подобно нещо, моля те.

— Знам. Ще се видим пак — повтори Пола.

В момента, в който Джийн Буржойн си тръгна, Виктор Роузуотър се приближи към масата. Пола отново си помисли, че той е наистина красив мъж. Носеше карирано спортно яке и широки панталони с ръб. Но лицето му беше изпито, а усмивката — престорена, когато тя го покани да седне. Постави чашата си с портокалов сок на масата.

— Казах, че ще дойда — започна той, — но ти си последният човек, когото се надявах да видя.

— Защо не ми звънна? Отпуск ли си взе?

— Щях да ти се обадя оттук. Много бързах да хвана самолета, както ти казах, работата ми е свързана с много пътувания, пристигнах, защото тук е умряла Карин.

— Мислиш ли, че идеята ти е добра? — тихо попита тя.

— Нищо на света не може да ме спре да открия убиеца й. Ключът се намира тук. Защо? Как? Кой?

Гласът и изражението му бяха мрачни и решителни. Усмихна се отново и отпи от портокаловия сок, докато вятърът отвън силно блъскаше в прозорците, сякаш се опитваше да разбие стъклата. Роузуотър остави чашата си.

— Нощта сигурно е била като тази, когато са сложили край на живота й.

— Такава беше — каза Пола, чудейки се какво е намислил.

— Имаш ли нещо против да се разходим в тъмното при такъв силен вятър?

Той гледаше някъде встрани от нея, беше вперил поглед в празното, без да чува или вижда останалите посетители. Пола го наблюдаваше и си мислеше, че отмъщението е най-мощният стимул за действие.

— Какво искаш да направиш? — попита го най-накрая.

— Откажи ми, ако не ти харесва идеята. Но аз искам да отида и да видя къде се е случило, как се е случило. Може полицията да е пропуснала или недогледала нещо. Никой не познаваше Карин тъй добре, както аз. Възможно е да ни е оставила някакъв знак, някаква улика.

Тъкмо се готвеше да му отговори, че умни и обучени мъже от Скотланд Ярд вече са претърсили цялото място, когато влезе Нюмън. Спря, щом видя, че Пола не е сама. Тя му кимна да се приближи.

— Боб, това е Виктор Роузуотър — погледна предупредително Нюмън. — Съпругът на Карин. Тримата с Туийд се срещнахме в Базел, както знаеш. Виктор, това е Робърт Нюмън.

— Кореспондентът…

Роузуотър се изправи и се здрависа. Изглежда пристигането на Нюмън му се бе отразило добре. Възвърна обичайното си поведение. Нюмън седна при тях, погледна чашата на Роузуотър и го попита дали пие портокалов сок.

— Да.

— Въздържател ли сте?

— О, съвсем не!

— Може би нещо малко по-силничко би ни дошло добре в такава студена нощ. Какво ще кажете за едно уиски?

— Не, благодаря — Роузуотър изглеждаше объркан. — Като знам как се чувствам в момента, алкохолът едва ли ще ми понесе.

— Виктор искаше да му покажа мястото на трагедията — каза Пола. — Надява се да открие нещо, което полицията е пропуснала.

— Сега? — попита Нюмън с нотка на изненада в гласа.

— Да — продължи Пола, — през онази нощ времето бе същото. А и ми се струва, че бурята поутихна. Не чувам вятъра.

Роузуотър погледна часовника си:

— Помниш ли в колко часа се случи всичко?

— След около час ще улучим точния момент. — Пола погледна Нюмън. — Ще се облека добре и ще бъда готова за разходката.

— Идвам с вас — реши Нюмън.

— Така ще ми бъде много по-спокойно — рече Роузуотър. — Дано не ви затруднявам…

— Глупости — Нюмън се изправи. — Хайде. Отивам да си взема нещата. След няколко минути ще ви чакам във фоайето.

Олдбърг бе мъртъв. Улиците пустееха, когато Пола, Нюмън и Роузуотър излязоха през задния вход на „Браднъл“. Стигнаха до обществения паркинг и градът остана зад тях. Вятърът бе утихнал така внезапно, както се бе появил. Пола усети да я полазват тръпки при звука от стъпките й върху чакъла на паркинга.

Нощта бе лунна и тя можеше да си припомни точно къде бе оставила колата при пристигането си с Карин. Същата кола, която по-късно Бътлър откара в Лондон, докато тя пътуваше към дома си в мерцедеса на Нюмън. Излязоха от паркинга и продължиха по черния път, водещ към яхтклуба „Слодън“. Когато преминаваха край старата, подобна на хамбар, постройка с надпис „Лодки“, облак затули луната и настъпи пълен мрак.

Роузуотър крачеше редом с Пола.

— Сега накъде? — попита той.

— Ще продължим по този противен път още малко и после ще свърнем по една пътека, пресичаща блатата.

Тя запали фенерчето си в момента, в който Роузуотър включи доста по-мощния си прожектор. Зад тях бавно се движеше Нюмън, като осветяваше сам пътя си и се оглеждаше наоколо. Пола тръгна встрани от чакъла, поведе ги надолу по стръмния банкет и продължи по пътеката през блатата. Роузуотър я настигна и забави крачка, щом усети, че дългите му крака й пречат да върви толкова бързо.

— Далече ли е? — попита той.

— След десетина минути ще стигнем…

Беше, много студено, въпреки безветрието. Пола се бе сгушила в палтото си, подплатено с кожа, а качулката топлеше главата й. На краката си имаше гумени ботуши. В същите ботуши двамата мъже до нея се бореха с мочурливата почва.

Стигнаха до мястото, където пътеката се раздвояваше — едното разклонение се връщаше обратно на пътя, а другото водеше към бента. Пола се подхлъзна върху тинята и почти падна. Роузуотър я пое през кръста, изправи я и й помогна да се изкачи върху бетонната стена. Зад тях Нюмън се спря — острият му слух бе доловил далечния шум от двигателя на някаква кола, който обаче се приближаваше. Звукът изминаваше дълъг път през злокобната тишина, увиснала над блатата. Нюмън можеше да чуе дори бученето на морето.

Роузуотър тръгна по тясната пътека върху бента. Блатата останаха в ниското отдясно, а пристанището — отляво, зад лабиринта от обрасли с трева поточета. Пола го следваше по петите, а Нюмън завършваше колоната, съжалявайки, че не е взел оръжие със себе си. Все още чуваше шума от превозното средство, приближаващо се през блатата.

Пола трепереше, но не от студ. С всяка измината крачка към мястото, където бяха открили тялото, й ставаше все по-зле. Тъмнината не помагаше. Тя не можеше да види дори малката горичка, която я беше скрила, докато убиваха Карин.

— Спри, Виктор — извика тя. Насочи лъча на фенерчето си надолу покрай стената на бента и освети неподвижната вода на един малък поток. Изведнъж замръзна на мястото си. В светлината от прожектора бе забелязала малката лодка, гниеща, с ребра, щръкнали като превитите кости на захвърлен в калта скелет. Беше си същата, както я видя тогава с трупа на Карин, оставен в нея. Изскърца със зъби и се насили да проговори.

— Тук я намериха…

Роузуотър насочи прожектора си към лодката и се затича към кея, пързаляйки се по стръмния насип. Наведе се и разгледа вътрешността. После остави фенера в тревата, хвана лодката, повдигна единия край със силата на обезумял и я преобърна върху меките туфи. Пола закри с длан устата си, за да не изкрещи. Нюмън нежно я хвана за ръката.

— Нека си го изкара — прошепна той.

Роузуотър отново бе взел прожектора и сега трескаво претърсваше тревата и буците кал, като ровеше земята с пръстите на свободната си ръка. Ръката изведнъж замръзна. Пола изтръпна. Много бавно Роузуотър обиколи с лъча един малък участък от тревата. Преди секунди действията му бяха напомняли на поведението на безумец. Сега движеше ръката си бавно, уверено и систематично. Пръстите му отново за миг замряха, а после хванаха нещо. Той разтвори длан и освети предмета върху нея. После стисна фенера под мишница и започна да търка с ръкавицата си нещото, за да го почисти.

Изкачи обратно насипа, а голата му ръка бе здраво стисната в юмрук. Застана пред Пола, разтвори юмрука и освети дланта си. Пола разгледа златния пръстен със знак. Взе го и го показа на Нюмън, а после и на Роузуотър.

— На Карин ли е?

— Не. Погледни диаметъра на халката. Карин имаше малки ръце с тънки пръсти. Познат ли ти е този символ?

— Лотарингският кръст. Френски е. През Второто световна война е бил символът на Дьо Гол за Свободна Франция.

— По големината съдя — каза Роузуотър, — че е паднал от ръката на убиеца. Открием ли собственика, открили сме и удушвача…

— Прибери го в джоба си! Веднага! — нареди Нюмън.

Колата бързо се приближаваше и шумът от двигателя изведнъж се бе усилил. Преди да успеят да се спуснат от другата страна на насипа, мощен и заслепяващ лъч светлина ги прикова на бента.

— Останете на местата си! — заповяда един познат глас. — Няма накъде да бягате. Повтарям, останете върху бента…

Нюмън вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. Насочи прожектора си към пътеката под насипа. Колата представляваше джип, качен върху огромни гуми — единственото превозно средство, което би могло да прекоси коварните блата.

— Изключи проклетите фарове, Букенън — изкрещя в отговор Нюмън. — Тук сме, няма къде да ходим. Чуваш ли, Букенън?

— Главен инспектор Букенън, ако обичате — извика Уордън зад волана на джипа.

— Не ставай смешен, Уордън — прошепна му Букенън. Нюмън за пръв път чуваше флегматичния сержант да си отваря устата. Обърна се към Пола и Роузуотър и с цяло гърло направи коментара си:

— Ставали и чудеса! Той можел да говори!

— Окей, Нюмън, достатъчно — извика Букенън. — Идвам горе при вас.

— Тогава кажи на шофьора си да угаси идиотските фарове. Фарът беше само един — огромен прожектор, монтиран на покрива на джипа. Уордън го изключи веднага. Букенън бързо изкачи насипа, извади фенерчето си и освети преобърнатата лодка.

— Можете да бъдете обвинени в повреждане на веществени доказателства.

— Откажи се — сряза го Нюмън. — Полицейските заграждения и знаците около мястото са вдигнати. Така че всеки може да си е играл с лодката.

— Все още държа да си поговоря с всички вас. Полицейския участък ли предпочитате или „Браднъл“, където съм отседнал?

— Не можеш да ни закараш в участъка — каза Нюмън все така агресивно. — И ти го знаеш. Но за „Браднъл“ нямаме нищо против. Стига да ни закараш дотам с джипа…