Колин Форбис
Огнен кръст (39)

38.

— Съжалявам, че толкова закъснях, Виктор. Вече не се надявах да ме дочакаш.

Роузуотър с усмивка посрещна Пола, когато тя нахълта в ресторанта, наречен по-рано от нея „кафе“. Бе облечен в черно кожено яке и плътни моряшки панталони с изрядни ръбове. Прегърна Пола и я попита какво ще пие.

— Вермут.

— А гладна ли си?

— Като вълк! Не съм яла цяла вечност.

— Ето менюто, избери си нещо.

— Не ми трябва. Искам един огромен омлет с гъби и много пържени картофи. Тази вечер не ми пука за фигурата ми.

— Е, аз с удоволствие ще я наблюдавам, докато ти не й обръщаш внимание — пошегува се той и повика келнера.

Ресторантът беше полупразен. Бътлър влезе, но се направи, че не вижда Пола. Избра си малка маса до прозореца. Пола му беше казала, че ще се оправи и без охраната си, че след срещата си с Роузуотър ще се върне веднага в „Атлантик“.

— Ти ще влезеш сама — беше й отвърнал Бътлър. — Малко след теб ще се появя и аз, но ще съм по-кротък и незабележим от тапетите, обещавам ти. Изричната заповед на Туийд е да не се отделяме от теб.

През прозореца Бътлър виждаше паркираното рено и седналия зад волана Нийлд. Партньорът му наблюдаваше пространството около ресторанта.

Едно червено порше, спряно на двадесетина метра по-надолу от другата страна на улицата, привлече погледа на Нийлд. Беше паркирано в сянката встрани от най-близката улична лампа и не можеше да се види дали в него има човек. Нийлд извади валтера от кобура и го постави в скута си. Поршето го тревожеше.

Вътре в ресторанта Пола отпиваше от вермута и наблюдаваше Роузуотър. Дори сега, в края на деня, той изглеждаше удивително свеж с красивото си лице, изсечената челюст и чаровна усмивка. Пола обичаше мъжете, които умееха да се усмихват.

— Разкажи ми какво прави през деня — предложи Роузуотър.

— Нищо особено, бях на гости.

— На мъж или жена?

— Много си любопитен…

— Не, просто съм ревнив…

Една елегантна французойка влезе в ресторанта и Роузуотър я погледна. Келнерът пое палтото й. Жената сякаш играеше пред публика. Грациозно освободи ръцете си от ръкавите, вдигна ги и приглади дългите си буйни коси. Движението подчерта прекрасната й фигура. Бе облечена в черно и стегнатите й гърди красиво надигаха плътно прилепналата рокля. Жената гледаше право в Роузуотър. Бавно му се усмихна.

Пола проследи погледа на Виктор. В другия край на помещението Бътлър избра същия момент да се обърне. Бавно взе солницата от съседната маса, а очите му за миг изучиха новопристигналата. Келнерът я настани на една маса близо до неговата. Бътлър остави ненужната солница.

— Тази дама… — Роузуотър отново се обърна към Пола. — Прекалено красива е, за да е сама. Странно, нали? Нищо чудно да е една от жените, агенти на Дьо Форж.

— Хайде да я забравим и да се наслаждаваме на вечерята.

— Добре, мъж или жена посети днес? Казах ти, че ревнувам.

— Ревността ти се отразява добре на апетита ми. А мога ли да попитам ти какво прави през деня?

— Обикалях местността наоколо с колата, спирах за проверки от патрулите, показвах документите си. Не истинските…

— Патрули ли каза? — прекъсна го объркана Пола.

— Войници от Трета армия.

— Искаш да кажеш от Трети корпус.

— Не. Попитах ги — те казаха Трета армия. Изглежда, издирват някого. Опитах се да ги подпитам, но те повтаряха едно и също — провеждали военни маневри. Някои дори не разговаряха с мен. Човек може да си помисли, че сме във военно положение.

— Това е доста тревожно…

— Но няма да ни развали вечерта, нали?

Половин час по-късно Пола усети стомаха си пълен. Беше се натъпкала ужасно, но пък усещането за ситост си заслужаваше. Погледна часовника си и се намръщи.

— За съжаление трябва да тръгвам, Виктор. Благодаря ти за прекрасната вечеря. Чувствам се наистина разкошно.

— Къде се разбърза? Аз исках да се поразходим с колата. Знам един добър нощен клуб, където можехме да пийнем и потанцуваме…

— Съжалявам. Би било чудесно, но съм невероятно изморена. Дай ми телефона, на който мога да те намеря.

Роузуотър извади бележник, записа номера, откъсна листа и го подаде на Пола:

— А аз къде да те търся?

— Никъде — усмихна се тя. — Непрекъснато съм в движение. Такава ми е работата.

— Каква тайнствена жена…

Келнерът донесе палтото й. Роузуотър й помогна да го облече. Ръката му нежно стисна рамото й. Когато тръгнаха към вратата, Бътлър, вече платил, се изправи и ги последва. Настигна ги пред ресторанта. Пола го представи на Роузуотър:

— Това е братовчед ми Хари.

— Видях ви вътре — каза Роузуотър, когато пое ръката му, и добави без ентусиазъм: — Можехте да седнете при нас.

— Не обичам да досаждам — отвърна Бътлър с каменно лице.

— Ние сме пеша — обясни Пола. — Твоята кола къде е?

— В една глуха пряка на крайбрежния булевард — отвърна Виктор. — Е, довиждане. Обаждай се.

Виктор се отдалечи към брега, но Бътлър задържа Пола на мястото й, докато не се скри зад ъгъла. Чак тогава тръгнаха към реното, където търпеливо чакаше Нийлд. Пола го бе съжалила по време на вечерята. Когато седна в колата, тя го попита:

— Откога не си ял, Пийт?

— От половин час — Нийлд се обърна усмихнат, хванал нещо в ръката си. — Сандвичи от хладилната чанта. Не тръгвам никъде без храна. И без термос кафе.

— Хайде да се махаме — каза Бътлър, когато се настани до партньора си. Карай обратно към хотела. Бавно.

— Преди това искам да проверя онова порше. Стои тук от идването ни. Ей сега се връщам. Излезе от колата, преди Бътлър да успее да му отговори. Пола видя, че ниско до бедрото си държи валтер. Пресече улицата и тръгна към поршето, което стоеше като тигър, приклекнал преди скок. Крачеше спокойно, като местен жител на път за вкъщи, вдигнал яката си срещу хапещия студ. На улицата не се виждаха други хора. Нощните сенки, неспокойни и изнервящи, бяха обгърнали колата. Нийлд придърпа по-високо яката си и се приближи до колата. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Докато Пола наблюдаваше движенията му, пот изби по дланите й. Напрегна се в очакване на изстрели.

Нийлд обиколи колата, после отново пресече улицата и се върна при реното. Седна зад волана и прибра валтера.

— Фалшива тревога. Няма никой. Сега вече тръгваме.

— Карай бавно — повтори Бътлър.

— Каза ми го вече.

— Да, но Джийн Буржойн се обади скоро — рече Пола. — Колкото по-бързо се измъкне от вилата, толкова по-добре.

— Трябва да действа много предпазливо — съгласи се Бътлър. Нийлд изведнъж спря, изруга и каза, че портфейла му го няма.

Реши, че го е изпуснал от джоба си, слезе от колата, без да угаси мотора, и се затича назад. Върна се много бързо. Докато прибираше портфейла си, каза, че го намерил паднал на улицата. Пола доста се учуди от поведението му — Нийлд никога не губеше нищо.

Колата бавно се движеше. Улиците на Аркашон бяха почти празни — заради късния час, заради студа, заради ноември, който скоро щеше да отстъпи пред декември. Свърнаха покрай един ъгъл и Пола изведнъж се обади:

— Намали, Пийт.

Малко пред тях по тротоара от същата страна на улицата се движеше мъж. Въпреки тежкото палто и астраганената шапка Пола позна стойката му и начина, по който вървеше — като човек, измерващ разстояние в крачки.

— Отново лейтенант Бертие.

— Сигурна ли си? — попита Бътлър.

— Абсолютно. Нали го познавам, прекарах известно време с него в Олдбърг, когато се представяше за Джеймс Сандърс.

— Засили леко, Пийт — посъветва го Бътлър. — Ще се усъмни, ако ни види да се влачим така.

В момента, в който се изравниха с Бертие, Пола бързо погледна през прозореца. Да, това беше офицерът на Дьо Форж. Малко преди да стигнат хотела, Бътлър каза:

— Странно, не мислите ли? Бертие обикаля града. Пак в Аркашон срещнахме и любезния мистър Бранд. Май в този край се готви нещо…

— Стига! — прекъсна го Пола. — Достатъчно се тревожа за Джийн. Може да е звъняла, докато ме е нямало.

— Скоро ще разберем това.

Ивет Мурлон, агентката на Дьо Форж, бе проследила Джийн Буржойн, без жертвата й да забележи опашката. Очуканото пежо на Ивет по нищо не се различаваше от хилядите подобни френски автомобили.

Джийн пристигна в „Атлантик“ по тъмно и веднага се отправи към рецепцията. Внимателно формулира въпроса си:

— Приятелката ми Пола Грей каза, че е отседнала в хотел в Аркашон. Надявам се, че това е мястото…

Тя сложи ръката си на гишето, стиснала две банкноти. Администраторът небрежно пое парите и отвърна:

— Точно това е мястото. Приятелката ви е отседнала тук.

— Прекрасно! Ще ми кажете ли номера на стаята й?

— Да, но няма да ви свърши работа. Тя излезе.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам представа. Не ми казва къде ходи. — Администраторът се поколеба, после се наведе към Джийн: — Мисля, че излезе за вечеря. С нея беше и един мъж.

— Благодаря ви. Мога да я почакам, нали? — тя огледа полутъмното фоайе. — Ще седна на онова кресло.

— Разбира се…

Кожената тапицерия на креслото беше срязана на едно място и от процепа стърчеше дунапрен. „Е, не е като в «Риц»“ — помисли си Джийн, докато сядаше. Дълго време остана в креслото. Пола не се появяваше. Започна да се тревожи — Дьо Форж вероятно се бе върнал във вилата, а в такъв случай хората му вече бяха по петите й. Джийн се почувства невероятно уязвима.

Отвори чантата си, извади протъркана карта на местността и я проучи. Бедата беше там, че щеше да се наложи да я остави на дежурния администратор, а той изглеждаше любопитен — със сигурност щеше да намери начин да отвори запечатания плик. Изведнъж се сети за разрешението на проблема и маркира с кръстчета три обекта на картата. После номерира кръстчетата. Едно. Две. Три. Написа на отделен лист бележка и я пусна заедно с картата в голям плик. Запечата го и го надписа за Пола Грей. Отиде до рецепцията и го подаде на администратора, като добави още две банкноти.

— Ще трябва да тръгвам. Моля ви, предайте това на мис Грей, когато се върне. А дали ще имате стая за мен по това време на годината?

— Името ви?

— Лайза Мейсън. Не, не го пишете сега, много бързам. Ще попълня книгата като се върна…

Ивет Мурлон видя Буржойн да влиза в „Атлантик“. Изчака няколко минути, а после, убедена, че англичанката ще остане за през нощта, подкара отново колата си. Малко по-нататък по улицата паркира в сянката на висока стена. Изтегли антената и настрои радиопредавателя. Съобщи кодовото си име, когато се свърза, и докладва:

— Обектът се намира в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Изглежда, че ще пренощува тук. Някакви заповеди?

— Да, Ивет. Наблюдавай хотела. Докладвай незабавно за всяко движение на обекта. Ако се налага, проследи го. Повтарям — докладвай незабавно…

— Разбрано…

Ивет захвърли микрофона, вбесена от тона на жената. Кучка! Защо ли точно тази надута крава приемаше съобщенията, когато Леми отсъстваше? Й къде ходеше Леми, когато знаеше, че ще се обади? Обикновено отсъствието на майора предвещаваше нечия смърт…

Лейтенант Бертие вървеше по една от пресечките на крайбрежния булевард, когато джобният му телефон изпиука. Скри се под арката на някакъв жилищен вход, извади апарата, каза името си и се заслуша. Заповедите, които получи, бяха подобни на дадените на Ивет. Наредиха му да се обажда през петнадесет минути.

Бертие прибра антената и бързо тръгна към булеварда.

Бранд се обади от апарата в ъгъла на бара. Слуша известно време, отговори кратко и затвори. Остави на тезгяха парите за питието си и забърза към паркираната кола.