Колин Форбис
Огнен кръст (8)

7.

Генерал Шарл дьо Форж седеше на високия стол, а ръцете му лежаха на страничните облегалки, докато изстрелваше въпросите си към майор Леми, застанал срещу него от другата страна на огромното бюро. Беше рано вечерта и настолната лампа — единственото осветление в стаята — изостряше чертите на навъсеното лице на Леми.

— Значи катастрофа. Много неприятно, наистина. Нюмън измъкна ли се?

— Само временно, сър. Една малка армия от наши хора, облечени цивилно, наблюдава летището и главните железопътни гари. Всички имат описанието му.

— А фургонът?

— Всичко е наред. Телата са откарани на обичайното място.

— А онзи шпионин? Анри Бейл ли беше името му? Разбрах, че имал любовница.

— Апартаментът й е под наблюдение. Надявам се скоро да получа сведения за арестуването й. След разпита й — насилствен, ако се наложи, ще се отървем от нея.

Дьо Форж стана и заобиколи бюрото с ръце на гърба. Закрачи бавно напред-назад из дългата стая.

— Подробностите са това, на което трябва де се обръща най-голямо внимание. Никога не го забравяйте, Леми.

— А това, което не мога да разбера, генерале, е защо се съгласихте да се срещнете с Нюмън, а след това променихте мнението си за него и решихте другото.

— Защото умея да усещам хората. Надявах се, че една статия в „Шпигел“, представена през моя поглед, би прибавила още към и без това нарастващото напрежение и объркване в Германия. По-късно видях, че Нюмън е настроен враждебно. Решението ми, както винаги, беше логично. А сега ще говоря с войската си…

Добре нахранени, командирите на танковете се бяха събрали в учебната зала. Дьо Форж често цитираше Наполеон. Една от любимите му максими беше: „Армията марширува със стомаха си.“ Дьо Форж бе гръмко поздравен, когато се появи в пълна униформа върху подиума в края на залата. После войниците запяха:

За Франция… За Франция… За Франция…

Млъкнаха, когато Дьо Форж стегна рамото си и вдигна ръка с дланта нагоре. Войниците, които бяха скочили на крака при появата му, седнаха и се наведоха напред. В края на първия ред лейтенант Бертие, слаб и русокос, подстриган много късо, внимателно наблюдаваше командира си.

— Войници на Франция — започна Дьо Форж, а гласът му сякаш хипнотизираше, — времето за действие наближава. Париж, а не Берлин ще стане столицата на Нова Европа. И за това ще допринесат вашето умение и вашата смелост. Вие не сте сами — помощта ви в прибирането на реколтата ще ни осигури подкрепата на фермерите. А освен това имаме и високопоставени приятели в Париж. Вие сте желязната бариера, в която чуждоземната измет ще разбие мръсните си черепи…

Наложи се да спре, защото публиката избухна в буря от викове и ръкопляскания. После продължи да говори половин час — генералът бе роден оратор, красноречив и убедителен. Кулминацията в речта му, която почти подлуди залата, беше типична за него:

— За мен не правите нищо, както добре знаете. Правите го за Франция!…

Изчака три минути със сериозно и сдържано изражение да стихнат възторжените аплодисменти, стиснал ръце зад гърба си, после слезе от подиума и излезе през страничната врата, където го чакаше майор Леми.

— Те биха умрели за вас, генерале — каза Леми.

— Може и да им се наложи. А сега ме закарай до вилата на госпожица Джийн Буржойн. Имам нужда от активна почивка.

Дьо Форж беше женен, но рядко навестяваше жена си Жозет. Тя живееше в Бордо в скъп апартамент и уреждаше салонни празненства за влиятелни личности и знаменитости от артистичния свят. Беше се оженил за нея, защото по онова време баща й бе министър на отбраната. Крачка напред в кариерата.

Джийн Буржойн беше привлекателна англичанка, чиято жизненост привлече Дьо Форж на правителствения прием в Париж, където се срещнаха за пръв път. Винаги, когато бе държал реч, изпитваше нужда да я види. Докато караше към вилата, Леми погледна шефа си. Дьо Форж се бе втренчил в пътя и разкриваше пред очите на началника на разузнаването прословутия си профил.

— Умно постъпихте, генерале, когато споменахте за приятелите в Париж. Това вдъхва доверие. Пък е и истина.

— Не би било разумно да споменавам съюзници, по-силни от самите нас. Генерал Лапоант е най-влиятелният член на „Черният кръг“ след мен.

— Лапоант е силен — съгласи се Леми.

Френската военна мощ се градеше върху ударните сили, страховитите ракети с голям обсег на действие, които чакаха в дълбоки силози в едно от платата на изток. Ракетите носеха ядрени бойни глави.

Един от офицерите, който бе изслушал с най-голямо внимание обръщението на Дьо Форж, не се прибра веднага в спалния корпус заедно с другарите си. Като се бореше с арктическия студ, лейтенант Бертие пресече плаца. Докато вървеше, той си повтаряше дума по дума речта, която току-що бе чул. Бертие имаше отлична памет, но искаше да бъде сигурен, че всяко изречение се е запечатало в ума му. Искаше, когато дойде времето за това, да предаде буквално съдържанието на речта.

На следващата сутрин Туийд се движеше бързо на североизток. Пола седеше до него на борда на полет „Ес Ер 951“ от Женева до Базел, швейцарски град на северозападния край на страната, където се срещат френската и германската граница.

Самолетът излетя точно в 7.10 и трябваше да кацне в 7.55. Пола погледна назад и видя, че местата са празни, също както тези отпред. И нищо чудно — трябваше да станат в пет сутринта, за да хванат самолета. Пола продължаваше да говори тихо.

— Сега ще ми кажете ли защо вместо да летим директно към Париж за среща с Лазал от френските тайни служби отиваме първо в Базел, за да се видим с Виктор Роузуотър?

— Защото беше съпруг на Карин.

Пола скръцна със зъби. Предната нощ тя бе позвънила на Роузуотър в апартамента му във Фрайбург, за да го попита дали могат да се срещнат в Базел, дали би искал да научи от нея какво точно се бе случило с жена му. Роузуотър се бе съгласил веднага и срещата бе уредена в хотел „Драй Кьониг“. Сега, след лаконичния отговор на Туийд, Пола разбра, че той няма да й каже нищо повече от това, което бяха говорили снощи, когато я накара да се обади на Роузуотър.

— След като се видим с Роузуотър, отлитаме директно за Париж — каза Туийд. — След като ти уреди тази среща, аз се обадих на Рене Лазал в Париж. Нямаше търпение да се срещнем час по-скоро. Явно събитията стават неуправляеми за тях. А това потвърждава най-големите страхове на Кулман. Нещата се развиват прекалено бързо.

— Кои неща?

Туийд й подаде последния брой на „Журнал дьо Женев“, който бе купил на аерогарата. Заглавието, набрано с огромен шрифт, сякаш скочи към очите й.

 

„СЕРИОЗНИ РАЗМИРИЦИ В БОРДО. 1000 ПОСТРАДАЛИ.“

 

Прочете статията под заглавието. Големи групи от обезумели мъже с шлемове и маски на главите нападали пешеходците, разбивали магазините около гарата „Сен Жан“, покривали стените с антисемитски надписи. В крайна сметка обаче никой не бил арестуван — полицията била напълно изненадана.

Тя погледна надолу през илюминатора. Самолетът бе прелетял половината от Женевското езеро и сега правеше завой на северозапад. Преминаваха над планината Юра. Възвишенията долу приличаха на гръбнака на огромен кит, а върховете бяха покрити със сняг. Пола потръпна и върна вестника.

— Какво стои зад всичко това?

— Трябваше да попиташ кой, но това аз не зная.

Не му повярва, но замълча. Скоро щяха да кацнат в Базел и тя се подготвяше за разговора с мъжа на Карин. Какво, за бога, можеше да каже той на Туийд?

В една усамотена вила на изток от Генералния щаб на Трети корпус Дьо Форж скочи от леглото и бързо влезе в банята по долнище от пижама. Завъртя крана на студената вода и застана неподвижен под ледените струи, които обливаха стройното му тяло.

Джийн Буржойн се измъкна от голямото легло по-бавно, покри с кърпа голото си тяло, отвори вратата и вдигна вестника, който прислужницата бе оставила на пода. Седна на ръба на разхвърляната спалня, четейки заглавието, и вдигна поглед, когато Дьо Форж отново се появи, изсуши се и бързо облече униформата си. Изправи се, като държеше с една ръка кърпата, с другата — вестника.

Джийн Буржойн беше висока метър и седемдесет, тежеше почти колкото Дьо Форж, имаше руса коса, стройна фигура и дълги красиви крака. Лицето й бе издължено, с подчертана брадичка и хубав цвят, който не дължеше нищо на гримовете. Тя подаде вестника на Дьо Форж. Заглавието съобщаваше за бунтовете в Бордо.

— Шарл, това няма нищо общо с теб, нали? — попита тя, като гледаше проницателно.

Дьо Форж погледна вестника. Хвърли го на дебелия килим. Дясната му ръка се повдигна и той удари жената през лицето с опакото на дланта си. Тя политна назад и падна на леглото. Кърпата се свлече, като откри хубавото й тяло. Очите й се впиха в неговите, когато тя вдигна кърпата, уви я отново около себе си и се изправи.

Гласът й бе спокоен. Дори успя да се усмихне с презрение.

— Никога не го прави отново, Шарл. Може да си велик мъж, но се съмнявам, че Дьо Гол някога е удрял жена. Може би затова — продължи тя — жена ти Жозет не държи да бъдете заедно.

Дьо Форж пристъпи напред, а очите му блестяха от ярост. Тя вдигна предупредително пръста си, а гласът й се превърна почти в шепот.

— Казах никога. И държа на думите си. Между другото, онзи червей, майор Леми, сигурно вече замръзва отвън. Дългът ви зове, генерале!

Той се поколеба, като не разбираше дали му се подиграва. После се завъртя на пети, отиде до вратата и спря, преди да я отвори и да излезе.

— Джийн, ще ти се обадя отново, когато съм свободен.

— Както желаеш…

Но Дьо Форж си бе тръгнал. Отвън, пред вратите на двуетажната каменна вила, оградена от вечнозелени дървета, беше паркиран луксозен ситроен. Майор Леми крачеше напред-назад, като размахваше ръце около тялото си и търкаше облечените си с ръкавици длани в шинела. Беше по-студено дори от предишната нощ. Дьо Форж погледна небето — нисък таван от мрачни облаци. То сякаш заплашваше със скорошен сняг.

Дьо Форж хвана волана — обичаше да кара бързо. Леми седна до него и генералът ускори по лъкатушния път, като изхвърляше с колелата потоци чакъл, докато стигна шосето. Натисна педала и заразпитва Леми за подробностите около новата ситуация. Още бе ядосан от въпроса на Джийн. Жените служеха само за едно и никога, по дяволите, не трябваше да задават сериозни, дори опасни въпроси.

— Генерал Али е готов да започне подготовката веднага щом се върнете в щаба — информира го Леми.

— Това е ясно. Виждам, че сме започнали в Бордо.

— Само началото — Леми изкриви в усмивка устните си. — Следва още Тулон, Марсилия, Тулуза.

— После Лион — продължи Дьо Форж. — Направете го да изглежда като въстание, като революция. А след това — големият удар — Париж…

Джийн Буржойн седеше пред тоалетната си масичка във вила Форбан и нанасяше с памук билков мехлем върху удареното от Дьо Форж място. Не вярваше да остане синина, но искаше да се застрахова.

— Една кратка почивка у дома в Англия май ще е най-доброто, което мога да направя — мислеше си на глас тя. — Нека Шарл се поизмъчи малко без мен. Мога да изкарам няколко дни в къщата на чичо в Олдбърг…

 

Точно в 8.45 ч. Туийд влезе в „Драй Кьониг“ — хотел „Трима крале“ — в Базел. Пола вървеше след него. Той подаде двата куфара на чакащия портиер, даде му щедър бакшиш и го помоли да ги остави на сигурно място.

— Виктор вече е тук — прошепна Пола.

Пред рецепцията на главния вход се намираше добре мебелираното фоайе на хотела. От един дълбок кожен фотьойл се надигна висок и строен мъж, облечен в немско спортно яке и широки панталони. Приближи се към тях да поздрави Пола, прегърна я и я целуна по бузата.

Туийд изучаваше англичанина, който бе заговорил на немски — един от няколкото езика, които и той, и Пола говореха добре. Предположи, че Виктор Роузуотър си създава някакво прикритие дори в Швейцария.

Между тридесет-четиридесет годишен според Туийд, Роузуотър се държеше приятелски и непринудено, беше гладко обръснат и с обрулено от вятъра лице на човек, който прекарва много време на открито. Носът му беше като изсечен, имаше умни очи, скрити под тъмни вежди, и добре сресана гъста коса. Красив мъж със силен характер.

— Това е Туийд — представи го Пола на немски. — Работи в службата за сигурност — продължи тя, спазвайки инструкциите на шефа си. — Освен това е и добър приятел.

— Служба за сигурност? — веждите на Роузуотър леко се повдигнаха, чакащи по-нататъшно разяснение.

— Служба за сигурност — повтори Туийд и стисна ръката му.

Роузуотър имаше големи и силни длани. Той се усмихна топло и кимна, без да настоява повече. Обясним интерес за човек, работещ под прикритие за военното разузнаване, помисли си Туийд.

— В хотела има приятна трапезария с изглед към Рейн. Можем да закусим заедно — предложи Роузуотър. — Пристигнах с кола по магистралата от Фрайбург. Разстоянието не е никакво, но не успях да хапна нищо. Честно казано, гладен съм като вълк.

Туийд знаеше трапезарията, бе отсядал в този хотел и преди, но не спомена за това. Роузуотър ги заведе до една маса при големите прозорци, гледащи към покрита веранда, където през лятото по-заможните се срещаха на чашка или за вечеря.

Зад верандата бързо течеше Рейн, а цветът на водата беше мръсен в сравнение с този на Рона в Женева. Колона шлепове, теглени от малък влекач, бавно пореше вълните, плавайки срещу течението. Роузуотър седеше с лице към гостите си. Когато поръчаха закуската, той се обърна към Пола:

— Вече се примирявам със смъртта на Карин — той погледна шлеповете. — Поне си внушавам, че е така. Но мисля, че още не съм преодолял шока.

— Наистина ли искаш сега да ти разкажа какво се случи? — попита Пола.

— Мисля, че ще ми помогне. В момента работата ми ме поставя под голямо напрежение — за миг погледна към Туийд. — Не е много различно от вашите сфери на сигурността. Но не мога да разбера дали това ми помага или не — той погледна Пола. — Просто ми разкажи как стана. Това, което ме порази, беше фактът, че по телефона спомена думата убийство. Защо точно Карин?

— Това искаме да знаем и ние — рязко се намеси Туийд и млъкна, като се зае с превъзходния хляб на масата.

Пола също се умълча. Бавно отпиваше кафето си и внимателно мажеше със сладко филия хляб. Роузуотър бе отклонил погледа си към далечния край на ресторанта и Туийд бързо погледна в същата посока.

Една привлекателна брюнетка в тридесетте беше седнала сама на маса до стената. Бе кръстосала красивите си крака, а полата й се бе вдигнала над коленете. Бавно потупваше с ръка крака, качен върху другия, и гледаше право към Роузуотър. Той за миг се взря в нея с безизразно лице и после се обърна към Туийд. Усмихна се широко, за да не разбере брюнетката какво казва.

— Виждал съм някъде тази жена и преди. Мисля, че са ме проследили, а аз съм извънредно предпазлив.

— Може би просто те харесва — подразни го Пола.

Вече разбираше, че характерът на Роузуотър можеше да привлече много жени. Този мъж излъчваше доброжелателност и чувство за хумор. Гласът на Роузуотър остана сериозен:

— Съмнявам се. Веднъж е случайност, два пъти — сигнал за опасност. Не зная дали Пола ви е казала, Туийд, но аз работя за военното разузнаване.

— Спомена ми мимоходом. Няма за какво да се тревожите. Моята работа ме задължава да бъда много дискретен.

Той отпи от кафето си, като остави топката на Пола — тя бе по-подготвена да задава въпроси. Роузуотър обаче продължи да говори на Туийд.

— Казахте, че работата ви е свързана със службата за сигурност?

— Точно така — съгласи се Туийд и отново остави забележката без коментар.

— Подходящо ли ще е сега да ти разкажа какво се случи в Сафък? — намеси се Пола. — Или искаш да научиш подробностите по-късно?

— Разкажи ми всичко. Ще се чувствам по-добре, ако знам…

Той се обърна към нея и изслуша внимателно редактираната версия, която отново пропускаше връзката с Парк Кресънт, такава, каквато бе представена и на главния инспектор Букенън в Лондон. Роузуотър я гледаше в очите, без да обръща внимание на закуската си, докато тя стигна до края на разказа си:

— … и после полицията дойде и пое случая. В крайна сметка се прибрах вкъщи, като се опитвах да отърся от ума си преживяното.

— Видя ли убиеца? Предполагам, че е носил маска на лицето си.

— От върха на дървото виждах всичко, но не съм сигурна кой беше. През цялото време се опитвах да се скрия от въоръжените мъже.

— Разбирам — той отчупи парче от кифлата си, автоматично го намаза с масло и мармалад и замислен отхапа. — Мисля да посетя Олдбърг веднага щом мога — каза най-накрая. — Ужасно е, че не можах да присъствам на погребението й. Бях зает с извънредно важно проучване на заподозрян от нас човек — да го наречем саботьор. Бях в Германия.

— Аз я изпратих на погребението — каза тихо Пола. — Оставих венец от твое име. Искаш ли да видиш гроба?

— Не! — Роузуотър за пръв път показа някакво чувство. — Мисля, че не бих го понесъл. Искам да запомня Карин такава, каквато беше. Полицията напредва ли в откриването на мръсника, който я уби?

— Никак, доколкото ни е известно — каза Туийд. — Чудя се как ще посетите Сафък, при положение че имате толкова работа в Германия. Ще вземете отпуск, предполагам?

Докато бършеше със салфетката плътните си устни, Роузуотър погледна през залата към брюнетката и веднага отклони очите си. Тя продължаваше да го наблюдава, като предизвикателно полюшваше кръстосания си крак.

— Професията ми е странна, Туийд. Може да се нарече пътуващ пълномощник. За да установя местонахождението на хората, чиито следи съм хванал, аз мога да се движа из цяла Европа, често инкогнито, както сега. Ще направя така, че незабавното заминаване за Олдбърг да се превърне в служебно задължение.

— Когато това стане, Виктор — предложи Пола, — обади ми се на този телефон, преди да напуснеш Германия — тя го записа на лист от бележника, който извади от чантата си. — Ако ме няма, остави съобщение на телефонния секретар. Ако искаш, ще дойда с теб в Олдбърг. Но само ако искаш.

— Благодаря ти — той сложи ръка на рамото й. — Ще ми бъде приятно да сме заедно. Ще ти се обадя, преди да пристигна. — Той погледна Туийд. — А сега накъде сте? Или този въпрос попада в графа „недискретни“?

— Съвсем не. Отиваме в Лондон — излъга спокойно Туийд. — Казахте, че пътувате навсякъде в Европа. Какво мислите за проблемите, които се задават във Франция? И по-точно в Бордо?

— Да, Европа е полето на действията ми — съгласи се Роузуотър. — Макар че „бойно поле“ е по-правилният израз. Основният театър се разиграва в Германия. А колкото до Бордо, не ми остана време да прочета вестниците. — Той погледна часовника си. — Скоро ще трябва да тръгвам.

— Още една секунда… — Туийд се наведе над масата и продължи тихо. — В хода на работата си дочух слухове за първокласен наемен убиец, работещ на континента. Наричат го Калмар.

Роузуотър събра в шепа трохите от масата. Изсипа ги в чинията си и погледна внимателно Туийд.

— Значи сте чули за него. Казват му Призрака в сенките. Никой не знае националността му, откъде идва, къде живее — ако въобще има постоянна база. Прилича ми на движеща се цел. Имам странното чувство, че по време на работата си ще го срещна някой ден. На два пъти го изпусках за малко. Имам адреса, отивам на мястото и откривам, че птичката е вече отлетяла.

— Интересно — Туийд стана и настоя да плати сметката.

— Забрави си запалката — каза на тръгване Пола и я вдигна от масата.

— Дамата ни е наблюдателна. Благодаря ти — отвърна Роузуотър и прибра запалката в джоба си.

Единственият външен белег, че разказът го е разстроил, помисли си Пола. Беше сигурна, че той е човек, който никога не подценява подробностите.

На излизане от ресторанта Туийд хвърли поглед към брюнетката, която продължаваше да пуши пред чашата с кафе. Тя неотклонно следеше с очи Роузуотър. Наистина красива жена, помисли си Туийд.

Таксито, което бяха поръчали, за да ги откара до летището, чакаше. Сбогуваха се с Роузуотър, той прегърна Пола и й благодари за помощта. Когато шофьорът, отворил задната врата, заобиколи колата, за да седне на мястото си, тя погледна Виктор. Висок и хубав, той стоеше пред входа. Туийд проследи погледа й. Роузуотър им махна с ръка, Пола му отвърна и таксито потегли. Взря се в изражението на лицето на Туийд.

— Мислим за едно и също нещо. От Виктор би излязъл чудесен сътрудник на Парк Кресънт.

— Упорито продължаваш да вярваш, че можеш да четеш мислите ми — смъмри я Туийд. — Но той наистина е съобразителен. Забеляза ли начина, по който отклони въпроса ми за Бордо? Какво друго може да се очаква от висш офицер от Военното разузнаване. Трябваше да го предположа.

— Чудя се с какво точно се занимава.

— От малкото, което каза, явно прониква в групите на ИРА, които работят срещу британските бази в Германия. А сега, сега ни предстои да открием какво става наистина. След два часа ще бъдем в Париж. С Лазал — обадих му се от летището, след като кацнахме от Женева.

— Боб Нюмън не ми излиза от главата. Как ли вървят нещата при него?