Колин Форбис
Огнен кръст (33)

32.

Генерал Шарл дьо Форж беше сам в кабинета си в щаба на Трети корпус, когато телефонът иззвъня. Очаквайки обаждането на Леми, той вдигна слушалката и грубо се представи.

— На телефона е Манто — произнесе глас на перфектен френски. — Аз ви свърших услугата. Добре се получи, нали? Президента и министър-председателя с една бомба. Знам, че точно това искахте…

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нали ви казах — Манто. Взривяването на влака ще ви излезе евтино — два милиона швейцарски франка. Но този път ви съветвам да си платите, генерале. Не искате да се позанимая с Трети корпус, нали?

— Искам доказателства…

— Скоро ще ги имате. Когато се убедите, ще ви съобщя как да извършите плащането. Искам сумата в едри банкноти, като се надявам номерата им да не бъдат последователни. Това няма да ми хареса.

— Заплашвате ли ме?

— Не, разбира се. Аз никога не заплашвам. Аз действам. Приемете това като жизненоважен съвет. Дочуване…

Манто прекъсна връзката. Онемял от дързостта на това обаждане, генерал Дьо Форж остана неподвижен на стола си. Къде, по дяволите, се бавеше Леми? Почукването на вратата го изведе от моменталното му объркване. Грубо изкрещя:

— Влизай!

Вратата се отвори и в стаята пристъпи лейтенант Бертие с безупречно поддържаната си униформа, хванал в ръка навити на руло листове. Косата му все още бе по-тъмна от обикновено — резултат от боята, която бе използвал, преди да тръгне за Олдбърг. В последния момент се сети да козирува.

— Е? Нещо важно ли е? Казвай, защото чакам друг човек.

— Обади се майор Леми. Пътува насам. Казах му за съобщенията на Ройтерс, които току-що получихме, и той реши, че ще искате да ги прочетете веднага.

— Тогава ги остави на бюрото — Дьо Форж се гордееше със способността си да мисли едновременно за три различни неща.

— Беше изпратен в Аркашон, за да откриеш Изабел Томас, любовницата на шпионина Анри Бейл. Успя ли?

— Още не, господин генерал. Името й го няма в указателя.

— Указателя ли? — Дьо Форж стовари юмрук на писалището. Изпратих те да откриеш човек, а не телефон! Знаеше описанието й, което даде барманът. И всичко, което си направил, е било да отвориш указателя?

— Направих повече, уверявам ви. Проведох някои дискретни разследвания. Но никой от магазинерите, с които успях да поговоря в Аркашон, не познаваше жената. Обикалях улиците с надеждата да я видя. Обикалях цяла нощ…

— Тогава се върни, за да се поразходиш и през деня! Изабел Томас може да се окаже опасна. Не знаем какво й е казал Бейл. Веднага се върни в Аркашон!

— Слушам, господин генерал…

По време на разговора Дьо Форж бе сгънал картата на Париж, изпъстрена от знаци и забравена отворена на бюрото му при влизането на Бертие. Когато остана сам, той с нарастващо изумление се зачете в репортажите на Ройтерс. Час по-късно на вратата отново се почука. Този път беше майор Леми.

— Къде, по дяволите, се бавиш? Доста време те нямаше.

— Сега пристигам от Лион. Задържаха полета заради случилото се. Прочетохте ли тези репортажи?

— Прочетох ги — Дьо Форж седеше изправен в стола си с висока облегалка. — Пише, че някакъв селянин наблюдавал с бинокъл катастрофата. Било му хоби да гледа влаковете. Казал, че няколко минути преди идването на „Те Же Ве“ видял на моста мъж с наметало. Манто. По-късно служителите на тайните служби претърсили селото и открили сива пелерина в една кофа за боклук. Нищо не мога да разбера. Калмар трябваше да…

— Калмар получи поръчката ни…

— Не ме прекъсвай! Докато се мотаеше в Лион, тук ми се обади един човек. Можеш ли да познаеш кой?

— Калмар?

— Не. Манто! Как, по дяволите, е научил номера ми? Манто каза, че той бил взривил влака. Не му повярвах, но после прочетох репортажите. Онзи старец не може да си е съчинил историята — никой не е чувал за Манто. Поиска ми два милиона швейцарски франка. Ще трябва да се разбереш с него, когато отново се обади.

— Не искате да кажете, че ще платим тази огромна сума, нали?

— Леми, колко пари сме дали досега на непознатия Калмар?

— Три милиона швейцарски франка. Общо.

— Значи три милиона. Всичките предадени на един призрак, наречен Калмар. Банковата сметка на човека, представящ се като Калмар, е доста солидна, не мислиш ли?

— Нищо не знам за този човек, генерале! — запротестира Леми. — Казах ви как работи Калмар. Аз набирам един номер, обажда се жена, казва ми при коя телефонна кабина да отида и кой е номерът й. Или пък ме пита направо за имената на обектите и след това ми казва къде да отида. Чакам обаждането на Калмар при някой отдалечен обществен телефон. За времето сме се разбрали с жената. Когато се свърже с мен, аз му давам по-подробни инструкции и сведения за обекта или обектите. Калмар говори с мен на английски, но с акцент, който не мога да определя. Оставям парите в платнена торба зад кабината. Той всеки път ме предупреждава, че ме наблюдава и ще ме убие, ако се опитам да разбера кой е, когато взима торбата.

— Доста добре измислено. Сега ще насочим вниманието си към операция „Аустерлиц“. Създаването на паника в Париж. Отрядите по местата си ли са?

— Всичко върви по плана…

— Всеизвестна фраза, която означава, че всичко върви наопаки. Както мислиш за Бертие?

— Един от най-сигурните ни хора — отвърна убедено Леми.

— Точно тях трябва да следя най-много! — Гласът на Дьо Форж беше циничен. — Най-добрите предатели са хората, в които всеки има пълно доверие. — Той отвори картата на Париж, където бе отбелязал позициите на терористичните ядра. — Бертие беше тук преди малко и го видях да наблюдава внимателно тази карта.

— Той е в кръга на приближените ви — малцината избраници, които съставят строго секретната секция на нашето разузнаване. Според мен е нормално да се интересува от това, което става.

— Добре тогава — Дьо Форж обаче не звучеше убеден. — Сега най-важното е да уточним време за старта на „Аустерлиц“. Все още е рано да ударим. Успешната операция трябва да предхожда нашето пристигане в Париж, където ще възстановим реда точно преди старата система да се е разпаднала съвсем.

— Нашите хора ще чакат уговорения сигнал.

— Погрижи се за това. Сигналът може да бъде даден скоро. През това време засили мерките за сигурност в Ланд.

— А Калмар?

— Дръж се както обикновено, когато се обади. Аз съм сигурен, обаче, че първо ще ти позвъни Манто. Направи всичко възможно да узнаеш откъде получава сведения за поръчките ни. Най-много се тревожа именно за тази мистерия — кой всъщност е Манто. Дали е пак Калмар или друг човек? Както и да е, това е твоя задача. И не забравяй — повтори той, — искам железни мерки за сигурност в Ланд.

* * *

Париж. Късно вечерта. Лампите в Министерството на вътрешните работи още светеха. Навар бе поръчал храна и напитки за себе си, за Туийд, за Лазал и за Кулман.

Шефът на германската полиция бе говорил няколко пъти с федералния канцлер. Новините за влаковата катастрофа бяха достигнали до Германия. Навар също поприказва с канцлера, като се опита да го убеди, че положението във Франция постепенно се овладява, че антигерманските и антиамериканските демонстрации вече са забранени, че те са били дело на шепа фанатици, което беше самата истина.

— Планът ви дава ли вече някакви резултати, Туийд? — попита той при един кратък миг на почивка.

— Хората ми са по местата си. Знаят какво да правят. Напредваме изключително бързо. Но сега са важни вашите планове, господин министър. Франция е без президент и без премиер.

— Свиках извънредно съвещание на останалите членове на кабинета в два часа тази нощ.

— Защо избрахте това нечовешко време?

Навар се усмихна:

— Искам да поставя всичко под мой контрол. Все някой трябва да го направи. Аз съм издръжлив, а малките часове са ми приятели. Ако се наложи, ще държа и останалите до пълно изтощение. Но те трябва да одобрят кандидатурата ми за временен министър-председател. Под мой контрол ще остане и вътрешното министерство.

— Ключова позиция — съгласи се Туийд.

— Точно това е целта ми. Вече мобилизирам големи отряди на CRS, готови да потеглят на юг. Подготвих и едно звено хеликоптери. Може да имаме нужда от тях в Ланд.

— Защо там?

— Защото силата, поддръжниците на Дьо Форж са на юг. Получаваме непрекъснати съобщения за цивилни, които купуват оръжия. Уж били за лов. Но истината е, че се страхуват от алжирците. „За Франция“ — партията на Дюбоа, подкрепяна от Дьо Форж — прави всичко възможно, за да долее масло в огъня. В речите си Дюбоа все по-често говори, че мюсюлманските елементи трябва да бъдат депортирани преди Северна Африка да избухне в пламъци.

— Споменахте кандидатурата ви за премиер. Не трябва ли първо да бъде одобрена от членовете на парламента?

Навар отново се усмихна:

— Така е. Но вече има прецедент. През 1958-а парламентът отново възложи на Дьо Гол да състави правителство. Депутатите бяха изплашени до смърт. Имаха нужда от силна личност начело на държавата, страхуваха се от десант в Париж на френските военни подразделения, дислоцирани в Алжир. Подобна е и сегашната ситуация. Депутатите отново са обезумели от страх. Дьо Форж се надява да застане на предната позиция, но аз ще го изпреваря. Тази нощ. Точно в два.

Хранеха се, когато по телефона се обадиха за Кулман. Той взе слушалката, каза няколко думи и помоли да бъде държан в течение. После затвори.

— Информаторът ми попаднал по следите на ново ядро на „Сигфрид“. Този път в Хамбург. Въоръжени полицаи нахлули в сградата, където се криели терористите.

— Нима този път са заловили някого? — попита Туийд. — Трима души. Плюс оръжие и експлозиви. Първите разпити сочат, че арестуваните са дребни риби от Елзас. Логично е да идват оттам, защото хората в тази френска провинция, разположена до границата с Швейцария, говорят и немски.

— Кой е бил информаторът? Същият, който съобщи и другите адреси? Човекът от Фрайбург? — тихо попита Туийд.

— Да. Защо?

— Просто се чудех. Но се чудя и докъде е стигнал Нюмън. Той се отправи към Ланд…

* * *

На повече от сто километра южно от Бордо Моше седеше зад волана на колата, понесла се по шосе Н10. Беше късно през нощта, но евреинът сякаш не усещаше умората. Отказа на Нюмън да се сменят и продължи напред, като изпреварваше камион след камион. Настилката на пътя беше превъзходна.

Гъсти борови гори обграждаха шосето. Бяха навлезли дълбоко в областта Ланд. Някои от камионите на пътя имаха испански номера и надписи по каросериите. Бяха слезли много на юг, близо до испанската граница. Горите сякаш нямаха край. Блесналите очи на автомобилите в другото платно, профучаващи край колата, хипнотизираха Нюмън. Когато движението намаля, евреинът започна да говори, за да не се отпусне на волана:

— Забравих да ти кажа за един инцидент по време на погрома в Тарб. Подпалиха живи повечето от нас. Аз и още един евреин решихме да се измъкнем през задния вход. Докато търсех някакво оръжие, приятелят ми изтича да отвори вратата. Когато хвана дръжката обаче, тя избухна в лицето му. Експлозията размаза тялото му на отсрещната стена.

— Мисля, че познавам почерка. Това е сержант Рей, специалистът на Дьо Форж по взривни устройства. Веднъж се срещнахме, но когато се разделихме, той имаше някакви проблеми с челюстта. Ти как успя да се измъкнеш?

— Когато видях какво стана с вратата, изпълзях до един прозорец и скочих в канавката под него. Храстите ме прикриваха и успях да избягам. По подобен начин можем да напуснем и вилата ми. Ще ти покажа. Освен това ще те запозная и с една стара жена, която ще ти разкаже как Дьо Форж използва крайбрежието на Ланд. Превърнал го е в… гробище…

Последното изречение прозвуча зловещо, но Нюмън знаеше, че евреинът щеше да му каже повече, когато му дойдеше времето. Моше зави и слезе от магистралата за Биариц, за да продължи по по-тясното шосе Д42. Над стрелката при разклона пишеше Сен Жиронс. Докато слушаше евреина, Нюмън си припомняше инструкциите на Туийд:

„Югът е царство на Дьо Форж. Бордо е символът на разгрома през 1871-ва и 1940-а и той го използва до краен предел. Този път Бордо ще донесе на Франция победа и могъщество. Това са негови думи.“

„Откъде знаете толкова много?“ — беше попитал Нюмън.

„Лазал има поне един агент в лагера на Дьо Форж. Не знам кой е, но изпраща редовни доклади. Затова се радвам, че заминаваш на юг. Открий какво, по дяволите, се мъти там. И преди всичко опитай се да събереш доказателства за дейността на Дьо Форж. В тази операция освен Франция ние поддържаме и Германия. Ако решиш, можеш да се свържеш с агента на Кулман в Бордо Щал. Знаеш подробностите за него…“

Нюмън си спомни решимостта и необичайното вълнение на Туийд. Бе подсилвал всяко изречение с отсечени жестове на ръката си. Тревогата и загрижеността за пръв път бяха изпълзели изпод маската му на спокойствие и безпристрастие.

— Моше, опиши ми къде се намира вилата ти.

— Западно от Сен Жиронс. Скрита в горите на Ланд, но съвсем близо до морето. През нощта можеш да чуеш шума от прибоя. А и през деня, ако морето е бурно. Дюните се простират на километри по плажа. Беше спокойно и идилично местенце, преди да започнат убийствата.

— Какви убийства?

— По-добре е да видиш всичко сам. Нали казват, че един поглед замества хиляда думи. Освен това там има човек, който ще ти покаже нещата по-добре от мен.

— Опиши ми самата вила.

— Стара дървена едноетажна постройка. С веранда откъм морето. Две спални, дневна, кухня и тоалетна. Това е.

— Входове и изходи?

— Влиза се откъм верандата през здрава дървена врата. От двете й страни има прозорци. Отзад прозорци няма, с изключение на един — разположен ниско до земята, затворен с решетка. Точно пред него се намира дълбока ровина, подобна на канавката, която ми спаси живота в Тарб. Втора врата извежда встрани от къщата. Има и мазе без изход навън.

— Мисля, че успях да си я представя.

Повече не проговориха. Продължиха по нощното шосе, подминаха Сен Жиронс, а после евреинът свърна по някакъв черен път, водещ навътре в гората.

Нюмън погледна часовника си. След около два часа щеше да настъпи утрото. Атаките често се провеждаха призори.

В Аркашон Бътлър случайно избра същия хотел, в който временно се бе приютил Моше Щайн. Според плана, те пристигнаха там през нощта. Пола бе увиснала на ръката му, като се притискаше силно в него.

Бътлър бързо оправи формалностите с администратора, който оглеждаше новопристигналата двойка и Нийлд, последвал я с куфарите. В ръката си Бътлър стискаше няколко сгънати френски банкноти. Помоли на френски за три съседни стаи.

— Трудно ще стане — администраторът се втренчи в него над полукръглите си очила. — Хотелът е почти пълен.

— Посред ноември? Хайде стига. Идваме чак от Лазурния бряг. Искам три стаи. Една до друга. Е, ако не може…

Банкнотите започнаха да изчезват в джоба на Бътлър. Администраторът изведнъж се оживи. Престори се, че проверява нещо в регистъра. После каза:

— Моля да ме извините. Оказа се, че имаме три свободни съседни стаи на първия етаж. Можете да се настаните веднага…

— Цената, която съобщи, беше невероятна.

— Ти за луд ли ме взимаш? — продължи Бътлър на френски.

— Ето ти пари за трите стаи. Повече няма да получиш.

Администраторът се ухили. Беше убеден, че посетителите нямат нужда и от трите, че Пола щеше да легне при Бътлър. А те искаха да създадат точно това впечатление.

Бътлър занесе куфарчето на Пола в средната стая. Така с Нийлд щяха да я охраняват по-лесно. Когато си тръгваше, Пола се обади:

— Благодаря ти, Хари. За това, че се грижиш за мен.

— Тъкмо ме подсети — без нас няма да мърдаш никъде.

— Добре, обещавам. Сутринта ще се обадя на Изабел и се надявам да я посетя. С моя сигурен ескорт, разбира се. А следобед ще отидем във вила „Форбан“, за да мога да се срещна отново с Джийн Буржойн. Преди това ще й позвъня по телефона.

— Чудесно. Но не бива да забравяме, че се намираме на опасна територия. Може да се случи всичко. Лека нощ…

 

Запалил цигара, Марлър седеше на леглото в малък апартамент на „Рю дю Бак“ в Париж. Беше облечен с френски джинси и френска риза. Почиваше си, но си беше позволил единствено да разкопчае горните две копчета на ризата.

До себе си беше поставил най-усъвършенствания радиотелефон в света, създаден в техническата лаборатория на Парк Кресънт. Телефонът беше снабден с мощен предавател и дълга антена, която се разгъваше след натискането на един бутон. Марлър поддържаше непрекъсната връзка с Туийд в Министерството на отбраната. Но обхватът на телефона беше далеч по-голям.

Сред подредените в един куфар дрехи имаше и няколко доста необичайни за Марлър предмети. Той се представяше за търговец на козметика и носеше със себе си своите „мостри“ — части от екипировката му, скрити под външния вид на разнообразни флакони и шишета.

В голям калъф беше поставена разглобена карабина „Армалайт“, увита в копринен шал, заедно с амунициите и специален оптически мерник. Доверен куриер на Лазал му бе предал оръжието в някаква съмнителна кръчма на Монмартър. Оттам Марлър бе стигнал до квартирата си с метрото. Един-единствен човек знаеше местонахождението му — Туийд.

Със себе си Марлър носеше и голяма сума пари, плюс няколко отворени билета за полетите на „Ер Интер“. Част от тях вече бе използвал. Погледна часовника си, затвори очи и се унесе в сън. Марлър имаше способността да заспива по всяко време. Телефонът стоеше на възглавницата, непосредствено до ухото му. Нямаше начин да не чуе позвъняването. Чакаше нови инструкции.