Борис Стругацки
Търсене на целта (8) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава седма

Все някак трябваше да назове героя на оформящия се роман. Не му се искаше да измисля име — в това имаше някакво кокетство — защото по-голямата част от материала Станислав бе взел от собствената си реалност, така че герой (поне засега) беше той самият. Виконта предложи:

— Назови го Предназначенец… Роководим…

— Защо Ръководим^[1]? — попита Станислав.

— Не „Ръководим“, а „Роководим“, т.е. „Воден от съдбата“.

Виконта се забавляваше. А може би не. „Роководим“ звучеше странно, някак непохватно, но значително. Станислав се замисли, опитвайки се да разбере, защо името не му харесва. Кафето му изстина, цигарата догоря до филтъра.

— Трябва ми нещо в минало време — каза Виконта. — „Погледнах“, „Удавих се“…

Съчиняваха по маниера на Полак (така го наричаха).

В полумрака тук плачат обои,

изкривиха челюсти прозоречните крила,

закрила е синьото лице свое

с окървавената си лапа онази стената…

Станислав не го слушаше. Изведнъж разбра. Беше като откровение. Видя целия роман до самия му край. Героят се казва Йосиф. Любимата му се нарича Машка… Маря… Мария. Ще имат бебе… От възторг се разгорещи, сърцето му заби лудо и цигарата изгори пръстите му. Той рязко се протегна към пепелника и проклетият стол под него рухна за пореден път. За малко да падне — едва успя да се хване за края на масата, но тя се заклати и всичко се сгромоляса на пода — пепелници, моливи, чернови… Той изруга, взе да ги събира и отново да наглася крачетата, седалката и облегалката на стола, а в главата се блъскаше една мисъл: „Запази сина ми! Запази нашия син!“

Виконта не му обръщаше никакво внимание.

— Дай ми нещо в минало време, моля! — поиска той отново, като леко повиши тон.

— „Стол“ — злорадо му каза Станислав.

Започна да пише като луд. За една седмица създаде цели дванайсет епизода.

… СЕДМОТО доказателство или НЕУСПЕШНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ПОБЕДЕНИТЕ. Историята със запалителната бомба, останала още от времето на блокадата. От нея умното Щастливо Момче, станало вече шестокласник, настърга с кухненския нож пълна чиния стружки и я сложи на перваза на прозореца. Смеси стружките с калиев перманганат (отделящ както е известно свободен кислород) и запали сместа. Пламъкът достигна до тавана, момчето, заслепено се дръпна назад и това го спаси, защото плътното перде, закачено на тежкия корниз падна. Корнизът бутна голямата кристална ваза, (която братът на леля Лида, минохвъргачът, беше конфискувал от фашистките окупатори) и тя се стовари точно върху мястото, на което допреди секунди стоеше организмът на умния естествоизпитател…

… ЕДИНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО или НАВРЕМЕ РАЗХВЪРЛЯЙТЕ КАМЪНИТЕ. За това как в мокрите затревени планини под Елбрус цялата им група заседна в едно коварно дере, след единия край на което имаше пропаст и половин ден не можаха да издърпат газката си нагоре по размекналия се склон. Леден дъжд се лееше като из ведро. Изпод буксуващите гуми хвърчеше кал и изтръгната с корените трева. Носеха се псувни от шест гърла. И напрегнат рев на два двигателя — на газката, безсилно буксуваща на единия край на опънатото докрай въже и на камиона горе, който също буксуваше напразно. Израняващите ръцете мокри камъни, довлечени отдалече и сложени в коловоза, бяха изхвърляни като с катапулт от гумите на колата. Вятърът заслепяваше. Последвалата го мъгла носеше равнодушие. И пак идваха вятър и град. И безсилна ярост, предизвикана от мисълта, че трябва да се влачат нанякъде, неизвестно накъде, на двайсет километра по мокрите пътища, да търсят трактор, да молят, да просят, да подкупват, да увещават…

В края на шестия час от този ад въжето се скъса. В този момент зад волана на газката бе Станислав (Йосиф, разбира се, не Станислав). Той с всичка сила настъпи спирачката, но колата не реагира на отчаяния му жест. Тя буквално изскочи от коловозите на мократа трева, плъзна се мълчаливо, сякаш по разлято, устреми се надолу по склона към пропастта и вече нищо не можеше да я спре… Всички завикаха от ужас, искаха да му кажат да скочи, но от ужас не успяваха да се изразят членоразделно и Станислав чуваше само отчаяното им: „А-а-а!“ Най-бързият от тях, шофьорът Володя, се втурна с гигантски скокове, зеленият му брезентов плащ се развя като крила. Той успя да хване бронята, но вече никой не бе в състояние да задържи колата — тя се беше устремила надолу, беше й омръзнало да се напъва под дъжда, искаше да „умре, да заспи, да засънува може би“. „Трябва да скачам, иначе край…“ — това беше всичко, което успя да си помисли Станислав, по-точно Йосиф. Но пръстите му се бяха схванали и впили завинаги във волана, десният ботуш беше залепнал също за вечни времена в педала на спирачката и той вече не бе способен да направи каквото и да било. Бе вече мъртвец в тези свои последни мигове… И изведнъж газката се спря като вкопана. Лявото й задно колело опря в голям камък, излетял от коловоза още преди три часа. До края на пропастта оставаха още два и половина метра. Началникът на групата измери разстоянието нарочно с рулетка. Пропастта бе дълбока около четирийсет метра, а може и повече — той не я премери — нямаше нито с какво, нито за какво…

И така нататък…

Реши само да спомене няколко епизода, без да ги описва подробно. Не искаше да анализира постъпването си във Физическия факултет. На изпитите го скъсаха недвусмислено и целенасочено и дори не криеха намеренията си. Защо? Може би заради факт от биографията му — че роднините му са били репресирани? Може би. Но не това бе същественото. Ето Вовка Фролов от 10-ти „Б“ го приеха и къде е той сега? Пет години след като завърши, левкемията му видя сметката. А беше здрав като бик, спортист, атлет… Лекарите не успяха нищо да направят и през последните дни във вените му вместо кръв течеше гной… Толка Таратайката също го приеха, макар и след второто кандидатстване, и какъв е той сега? Инвалид втора група, не излиза от болницата, творец на водородната бомба… Та пита се: на кого от тях НЕ му провървя на изпитите?

Но той реши, че тази материя е твърде хлъзгава, пък и не заслужаваше подробен анализ.

Абастуманската история, когато извлече от пропастта Серьожа Орловски, не описа подробно, защото, първо, отново ставаше дума за пропаст, планина и скъсващи се въжета — за кой ли път?! — и второ, тази ситуация бе трудна за описване по чисто технически причини: кой къде е висял, кой за какво се е хващал, как Серьожа се е катерел нагоре, а Станислав (Йосиф, разбира се, Йосиф, а не Станислав!) се хлъзгал по полегатия каменен корниз надолу… Я да оставим това. Измъкнаха се някак си, достатъчно. Можеха и да не се спасят. Наистина височината не бе смъртоносна — петнайсетина метра, пък и щяха да падат по стръмен склон, а не вертикално; и на чакъл, а не на канари…

Не успя да се насили и да опише подробно как се давиха в Ладожското езеро през март петдесет и втора. Беше го срам да си спомня случката, непрекъснато нещо го караше да облагородява ситуацията, в която нямаше нищо благородно… Не помагаше и обстоятелството, че това ставаше с неведомия Йосиф, а не с него, Стас Красногоров.

Историята беше поучителна в най-голяма степен. И дори изигра, в известен смисъл, положителна роля (както обичаше да казва по различни поводи Сеня Мирлин). Бяха сами в апартамента на Виконта, когато той получи първия си псевдоинфаркт — баба му и дядо му бяха заминали, а Станислав бе дотичал веднага щом по радиото съобщиха за ареста на Берия^[2]. Те ненаситно слушаха „гласовете“^[3], хихикаха и правеха многозначителни физиономии („Да бе, да! Кой можеше да предполага? Английски шпионин!…“). Виконта измъкна отнякъде стар вестник от времето, когато беше умрял Сталин, разгледаха Берия, застанал на трибуната на мавзолея, и си казаха: „Абе ясно е! И без пенснето си изглежда точно като английски шпионин…“

На Станислав му се стори, че Виконта е по-блед от обикновено, а може би едва днес, със задна дата така му се струваше — за какъв дявол тогава би разглеждал лицето му, още повече при такава ситуация. Пиеха кафе със сладко от сливи и изведнъж Виконта стана бял като платно, по-точно сив, като захабени чаршафи, всичките лунички изпъкнаха веднага и се различаваха ясно многочислените черни барутни точки, останали завинаги по лицето му след взрива на детонатора. „Какво ти става?“ — попита Станислав повече учуден, отколкото разтревожен. Приятелят му не отговори, само се озъби, макар да се виждаше, че състоянието му се влошава. Говорът му стана провлачен като на пиян, движенията — несигурни. Изведнъж той се катурна от кревата с главата напред — като голяма кукла. Само от спомена за това Станислав го побиха тръпки. Тогава се случи за първи път! И то внезапно. От нищото. Виконта пребледня, падна и лежеше по корем съвсем неподвижен върху сгънатите си ръце. Тялото му стана влажно и студено, дори май бе започнал да се вкочанява…

Станислав отначало му направи масаж на сърцето, после се втурна в коридора, позвъни на бърза помощ, отвори входната врата и се върна при вече изстиващото и абсолютно неподвижно и бездиханно тяло… при покойника… при трупа…

Изкуствено дишане… масаж на сърцето… дишане „уста в уста“. Ето къде стана засечката. Бяло, мокро, студено лице… Абсолютно чуждо, далечно, непознато… и пяна на устата, а първото, което трябваше да направи, бе да отвори устата му и да извади езика, за да не се задави…

Бе внезапно обзет от пристъп на неконтролируемо отвращение… Не мога, завика умът му, няма да го направя, не… И тогава си спомни как, лежейки върху леда, току-що измъкнал се като по чудо от ледената гладно мляскаща каша, без да усеща тялото си, без да чувства каквото и да било, чуваше как там, отзад, в черното смъртоносно тесто, се бъхти и хърка с последни сили глупавата, бездарна, грозна, за нищо не ставаща и никому ненужна Леночка Прасковникова… А трябваше пак да се хвърли в ледената каша, да се дави, вкочанявайки се, пропадайки под водата… умирайки, да плува, за да извади проклетата идиотка, проклета да е… Знаеше, че е длъжен да го направи и разбираше, че НЯМА ДА ГО НАПРАВИ, защото ИСКАШЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ДА ЖИВЕЕ. Знаеше, че се е измъкнал като по чудо, и че второ чудо няма да се случи… И тогава някой всевиждащ и милосърден изключи съзнанието му. Но му остави паметта… Леночка се удави. Той го преживя. (Преживяха го всички.) Той би преживял и смъртта на Виконта, нали? И защо не? В края на краищата кой е Виконта? Та това вече не беше Виконта, а мокро, вкочаняващо се, изстиващо парче месо. Да. Нищо повече… Нека докторите се оправят, за това им плащат…

Отвращението, което изпитваше към себе си, надви отвращението от предстоящото — той разтвори челюстите на приятеля си, извади езика и започна дишане „уста в уста“… Когато бърза помощ пристигна Виконта вече дишаше, а Станислав без мисъл в главата седеше до него и го държеше за дланта, станала хлъзгава от пот…

Най-трудно му бе да нагласи финала. Последователността на епизодите му беше вече ясна; откъде се появява Маря; как е осенен Йосиф, как осъзнава своето особено положение, как започва да търси Предназначението, да прехвърля вариантите и нищо не може да избере… И тогава Маря му съобщава, че е бременна. Отначало той е просто шокиран — как така? Предпазваха се, ограничаваха се, изпитваха неудобства и всичко напразно? Но Мария е смутена от друго. Не веднага, но все пак се решава да му каже, че сроковете не съвпадат. Последните два и половина месеца той не бе слизал от планината и между тях не бе имало нищо и не би могло да има…

Сеня Мирлин хихикаше, подхилваше се, кискаше се в пристъп на критически сарказъм. Бре-бре-бре — кефеше се той. Да-а, да-а, съгласяваше се с непоносимо цинично удоволствие. Как не! Нали! Какво си помисля морякът, завърнал се от тригодишно плаване, когато вижда жена си с едногодишно детенце на ръце? Разбира се, изпада във възторг! Веднага разбира, че пред него е рядък случай на самозачеване! Партеногенеза! Авдотя, ти си чудо на медицината и науката изобщо, благодаря ти, скъпа, мамка му!

Станислав сдържано и студено му обясняваше, че стандартните реакции не могат да бъдат предмет на литературата, че дребните страсти и битовите истерии са изсмукани от пръстите… „Връща се съпругът от командировка и под кревата…“ Вицовете не ме интересуват, каза той високомерно.

Ама си написал виц! — гракна Сеня и почервеня. А впрочем дребните страсти са същината на великата литература. В нея са описани случаи, когато за някаква си сополива носна кърпа са ставали убийства. А ти си написал истински анекдот: той е Йосиф, тя е Мария, следователно детето им е обезателно от Светия Дух! Нима не чувстваш, че това е чист виц, при това неприличен?

Станислав побесня. Разбира се, чувстваше, че не се е получило така, както го бе замислил, но въпреки това му се струваше, че е прав той, а не онзи циник с конски зъби. Как да му обясни, че детето има очите на Мария, лицето на Мария, душата на Мария? Мария не умее да лъже — точно така, както ти, муцуно, не умееш да крадеш, при всичките си останали недостатъци. Отначало Йосиф, както и всички останали, е изкушен да се срине в пошлост, но пред очите му е не озъбената ти конска глава, а нейното лице, нейният уплах, нейната любов… Трябва да си мръсно животно, циник и мръсник, за да повярваш във вулгарното…

Сеня го слушаше, озъбил огромните си жълти зъби, сякаш се готвеше с тях да отвори поредната бирена бутилка, после смотолеви:

— Ами да, да… „Отело не е ревнив, а доверчив“… — и изведнъж закрещя: — Така го и напиши! Защо не си го написал така, а си изложил анекдот и нищо повече… Говориш по-добре, отколкото пишеш, а после се сърдиш! Демостен нещастен! Омир очилат!

Станислав не поправи нищо. Просто не можа. Препрочете всичко, зачеркна няколко излишни епитета, махна епизода със сбиването във влака и разсъжденията за това какво е Йосиф — библейският Йосиф — за Мария и Христос, защо е необходим и защо се явява на сцената. Всичко останало остави както си беше. „Нека злословят…“

След като преодоля мъчителния си страх, го даде на Лариска да го прочете, но в негово присъствие. Докато тя четеше, той палеше цигара от цигара и крадешком я наблюдаваше. Тя поразително приличаше на неговата Мария. Господи, мислеше си той панически. Поне тя да го хареса. Поне мъничко. Моля те! Досега не разбираше колко важно е това за него, сякаш в този момент се решаваше съдбата му… Тя обърна последната страница, погледна го с влажни очи, после стана, приближи се, целуна го и той почувства пристъп на първобитно щастие — беше като удушване, като сладък припадък, и заплака, умирайки от срам и облекчение.

Дойде ред на Виконта, който категорично отказа да чете в присъствието на автора. Раздразнен и недоволен, взе ръкописа и Станислав като пълен идиот чакаше до четири сутринта позвъняването му. Мътните да го вземат. Онзи не беше такъв човек…

Вечерта на следващия ден го покани на гости, извади красива бутилка „Наполеон“, наля в дядовите бокали, вдигна своя и гледайки над кристала, каза: „Ти победи, мой Стак. Създал си свят, в който живеят, страдат и умират.

Congratulations^[4], Красногоров!“ И чашите тихо звъннаха в чест на успеха, в чест на победата и славата.