Борис Стругацки
Търсене на целта (38) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава единадесета

Дойде на себе си и веднага се опита да седне, но Иван го натисна леко по рамото:

— Стойте. Не бързайте… Ще ви се завие свят… — Иван говореше много тихо и непрекъснато се озърташе със странни движения на диво животно, очакващо нападение.

Не се възпротиви. Чувстваше се зле. Не му се ставаше, искаше му се да се обърне на една страна, да затвори очи и да поспи. Шестстотин минути. Не се чувстваше болен, а безкрайно уморен, все едно беше пренасял пълни щайги. Беше му неудобно да лежи. Беше му трудно да диша. Беше му горещо. Лицето, особено челото и устата бяха изсъхнали и кожата му се беше опънала.

Вдигна ръка и се опипа.

Под носа му имаше кълчища. Косата. Непознато мръсно и мазно кълбо кълчища. И замириса на кълчища.

— По дяволите… — произнесе той и се опита да откъсне това кълбо… Гадост. Но кълчищата не се откъснаха.

Иван престана да се озърта и се вторачи в него. В блесналите му очи се мярна насмешка.

— Ама че вид имате — произнесе той с напрегната усмивка. — Ако не ви познавах…

— Какво?

— Не зная. Според мен този ваш генерал съвсем се побърка от страх. Сложи ви морфин в системата. Отначало не забелязах, но после видях…

— Защо? Защо, по дяволите?

Все пак седна и се огледа, въпреки че веднага му прилоша. Беше в огромна сумрачна стая с нисък таван и разсеяна светлина от неизвестен източник. Край отсрещната стена бяха наредени високи колички. Върху една от тях лежеше неподвижно тяло с остра вирната брадичка, а от одеялото се подаваха голи ходила…

Отново се опита да отлепи фалшивите си мустаци и отново не успя. Всичко това вече не приличаше нито на сън, нито на бълнуване. Приличаше на театър на абсурда — винаги бе искал да напише такава пиеса. Сега ще се отвори вратата и ще влезе средновековен рицар, обут с валенки и галоши… Всичко беше до такава степен нелепо, че дори страхът му изчезна. „Не е страшно, защото е абсурдно“… Впрочем страх имаше, но все още се пробуждаше.

— Колко е часът?

— Пет и четирийсет и две.

— Кронид трябва всеки момент да пристигне.

— Не всеки момент, а след около час. И изобщо не се надявам на него. Ще му направят засада и няма да го пуснат. Ако се съпротивлява ще го унищожат…

Двамата разговаряха бързо и делово, разбираха се с половин дума и той внезапно си помисли, че вече са определили положението си. Без да имат информация. Без да разбират нещо. Инстинктивно. Като преследвани животни. Беше ясно, че работата върви на зле. Трябваше веднага да се махнат оттук, и то със сила — нямаше да ги пуснат доброволно. Нямаше как да разчитат на Кронид…

— Какво става с Майкъл?

— Не зная. Не успях да проникна там. Навсякъде има патрули, като във военна база. Трябва да изчезваме, Стас Зиновиевич. Как сте?

— Задоволително — отвърна той, защото усещаше болка в слепоочията… и в дясното ухо… сърцето му биеше лудо и му се повръщаше… После се опита да стане. Количката бе висока и краката му не достигаха пода. Беше обут в дълги мръсновиолетови гащи. Цепката им бе без копчета. Беше облечен в сива, но чиста риза с връзки при яката. На таблата на количката висеше мръсновиолетовото горнище от пижама.

— По дяволите. Къде ще вървя в този вид? Къде са ми дрехите, не знаеш ли?

Иван отговори бавно, сякаш подбираше думите си:

— Зная къде са. Но няма да мога да се промъкна. Търсят ме там. По-добре да не им се мяркам.

— Направил ли си нещо?

— Да. Търсят ме. Хайде да тръгваме, Стас Зиновиевич. Полека. Натам, където не ме търсят.

Гледаше Иван и се бореше с желанието да го разпита веднага. Беше облечен в маскировъчни дрехи с цвят на есенни листа. С червена барета на десантник. Лявата му буза бе наранена и дълбока драскотина на лявата му длан кървеше…

Изведнъж забеляза пантофи на краката си. Черни. Оказва се, че е лежал с тях. Абсурдът нарастваше. Трупаха се абсурд след абсурд. Опитваше да си обясни ситуацията и какво да прави по-нататък по различни начини. Но никой от тях не ставаше. Всеки беше опасно губене на време. Този побъркан генерал явно се канеше да играе ва банк. Нямаше намерение да разбира и беше късно за пазарлък. Иван ще го гръмнат с автомат, а мен ще ме наблъскат с химикали. Трябва да изчезвам оттук, чак след това да диктувам условия и да задавам въпроси. Бедата беше в това, че и генералът добре разбираше ситуацията.

— Знаеш ли как да избягаме?

— Да.

— Откъде?

— Не си губих времето.

— Имай предвид, че не мога да ставам невидим. Не ставам за нинджа.

— Няма да се наложи. Вие сте болен човек и отивате в тоалетната.

— Ако ни срещне някой?

— Продължавате да вървите, аз ще се оправям с него.

Въздъхна дълбоко и слезе от кревата. Краката го държаха. Бученето в ушите престана, ала сърцето продължаваше да бие лудо. Иван му предложи рамото си и го прегърна през кръста. Миришеше на казарма. На чужда миризма.

— Иванинджа — каза му той нежно. — Здравата загазихме с тебе. Разбираш ли поне какво става?

— Нищо не разбирам — каза Иван. Бавно, стараейки се да вървят в крачка, тръгнаха към изхода. — Но усещам, че това е едно шибано място. Видяхте ли Динара Алексеевна? Там в тълпата? Забелязахте ли я?

Той не отговори. Стана му гадно само като си спомни… Как плачеха те! Как се обичаха и се страхуваха да не се изгубят! Но се губеха. През цялото време се губеха. Те всичките бяха за еднократна употреба…

— Нищо — каза Иван, след като не дочака отговор. — Ще избягаме, гарантирам ви. А после ще се оправите с тях…

Оптимизъм, помисли си той, като старателно пристъпваше. Главното и единствено оръжие на победените.

— Правят салам от човешко — каза той на глас. — Няма да ни пуснат. Смятай, че сме мъртви. Знаеш ли как загинахме? Ние с тебе и Майкъл, разбира се, и Костя… попаднахме на засада, организирана от Гешка Вакулин и загинахме геройски…

— Глупости! — възрази Иван. — Та вие ще им пръснете главите. На всички. В краен случай.

— Нима вярваш в това? Забрави. Празни приказки са. Просто ми върви. Но късметът рано или късно свършва…

Бяха вече пред изхода. Иван го пусна, направи предупредителен жест и излезе навън.

Останал сам той мислеше да се опре на стената, но откри, че краката го държат стабилно — можеше да стои, да крачи и, ако много се наложи, да тича. Полека.

Отляво на вратата имаше обърнат стол, а малко по-нататък изпод кревата стърчаха нозе в десантни боти. Друго нищо не се виждаше. Убеди ме, помисли си той с жестоко злорадство, което го порази. Добре. Нашето дело е право. Няма да ви позволя, гадове, да развъждате змии. ПОД НИКАКЪВ БЛАГОРОДЕН ПРЕДЛОГ. Ще извикам Виконта и спокойно ще обсъдим всичко, помисли си той с надежда. Веднага след това: какво ще обсъждаме? Какво?… и напразно се стремя да забравя, че тайната е грозна… Напразно.

Ванечка се появи и го подкани. Той се чувстваше като у дома си в тези коридори — вървеше отпред, без да се оглежда и му показваше пътя. Дрехите му отиваха, но модерните боти малко разваляха картината. По пътя виждаха само пожарогасители и някакви неизвестни апарати в стъклени шкафове. Ритмичният шум пак се чуваше едва-едва и оставаше отзад. Внезапно изникнаха две санитарки, изсумтяха нещо по адрес на Ванечка, който им отвърна с подходящ жест, равнодушно погледнаха болния, който отиваше в тоалетната и изчезнаха от полезрението. (Сърцето му пропусна удар, след това още един, но нищо, размина се.) Представи си как изглежда отстрани: разрошени кълчищни коси, кълчищни мустаци, старец в мръсновиолетова болнична пижама, куцука покрай стената по коридора, задъхан, потен, раздърпан, див. Много убедително.

Нужникът се оказа доста приличен. Не като в „Интерконтинентал“, но сравнително чист. Четири писоара и четири кабинки без врати. И без клекала, но чисти.

Иван изтръгваше рамката на хоризонталния прозорец над крайната кабинка. Постави я безшумно в ъгъла, огледа се и махна с ръка.

— Добре, добре — каза той на този мокър от пот и побеснял от яд човек.

— Но знай, че няма да мога да скоча… — (За какъв дявол да скачам? Че аз просто няма да мога да се промъкна през отвора!) — Тоест аз ще скоча, но ще си потроша старите кокали…

— Няма да се наложи — каза Иван леко задъхан. — Няма да скачате… Хайде… По-смело, държа ви.

Това беше унизително. Безсилните му ръце не можеха да издърпат натежалото му тяло, меките му като макарони крака безнадеждно търсеха опора по кахления под… Подпиран и избутван, той се катереше по плъзгавата кахлена стена, задъхваше се, хъркаше, обливаше се в пот и в края на краищата се оказа отначало в рамката на прозореца, а после в плитка циментова яма. Задъхан и свит, той седеше, неестествено преплел крака. Не чувстваше ръцете си, не чувстваше нищо освен свистящите си дробове… нямаше сили дори да затвори очи и виждаше над себе си решетка. Край, помисли си той. Това е краят…

Очевидно за известно време се изключил: внезапно до него се оказа Иван, съсредоточен като хирург опипваше пулса на врата му.

— Нищо, нищо… — отвърна той на внимателния му поглед. — Държа се засега. О’кей. Какво следва по-нататък?

— Станете — каза Иван и се изправи, после се наведе над него и го хвана под мишниците. — Така… Добре… Виждате ли светлината там?

Двамата стояха в циментовата яма и той видя, че решетката я няма. Видя и светлината, за която спомена Иван, но честно казано повече нищо не различаваше. Наоколо всичко беше в гъста мъгла, леко осветявана от три места, най-ярко бе показаното от Иван.

— Главният вход е при тази светлина. Там са колите ни. Охрана няма. Чувате ли ме?

— Да — отвърна той. — Но не разбирам. Засега.

— Ще разберете. Не е сложно. Те не очакват да се появим тук, затова нищо не рискуваме. Важно е да сме бързи…

… Само ти се струва, че е важно да сме бързи, помисли си той. Важното е да не направим някоя глупост. И без това вече са толкова много. Сам Господаря, лично, побягнал, като някакъв ненормалник от болницата, излязъл през кенефното прозорче навън и сега стои с премръзнали крака, облепен с кълчища, диша дълбоко, за да не повърне и се готви да атакува… Защо? От кого бяга, от какъв враг? Не бе способен да отговори на нито един въпрос, не се и опитваше. Но още по-малко можеше да си представи, че се връща на количката, ляга под одеялото с пантофите, тихо и търпеливо чака да се появи генерал Малнич или, още по-лошо, странният доктор Бур-мур-шихин…

— Не разбирам, шефе, чувате ли ме или не? — попита Иван ядосано.

— Слушам те. Но не ми харесва планът ти. Няма да можеш да разбиеш вратата — себе си ще разбиеш. Тогава ще трябва сам да прескачам стената, а ти ще останеш при тях и ще те ликвидират. Напълно законно. Няма и да се замислят, разбираш ли?

— Не мислете за мен, погрижете се за себе си…

— Ще мисля и за двамата. И за Майкъл, който седи сега там и нищо не знае…

— И за Кронид, когото те чакат в засадата…

— Откъде знаеш, че има засада?

— Какво значение има откъде? Можете ли поне веднъж да ми се доверите? Без разговори?

— Цял живот ти се доверявам.

— Тогава правете каквото ви казвам.

— Не. Ще се качим и двамата в бронираната кола и ще прескочим стената…

— Трябва да ги задържа, не го ли разбирате?

— Разбирам го. Ти ще караш.

— Разберете, че те веднага ще ни подгонят и няма да можем да им избягаме. Не и по този път.

— Нищо. Ще избягаме, като стигнем автострадата. По бетонния път, разбираш ли? Кронид ще дойде по него, трябва да го посрещнем… А главното е, че няма да мога да скоча три и половина метра, разбираш ли? Ще катастрофирам.

— Ще ни настигнат и ще започнат да стрелят.

— Нищо. Ако ти караш, ще им избягаме. И изобщо, който не рискува, не пие шампанско.

Иван не каза нищо няколко секунди, дишаше шумно през носа. После каза:

— Не понасям шампанско.

— Аз също. Но Кронид го обожава!

— Ако не беше Кронид, нямаше да се съглася на тази авантюра.

— Нито пък аз! Щях да си лежа сега…

— И да чакате тихичко да ви заколят. Напълно законно.

— Нищо подобно. Ами моята Тайнствена сила?

— Ех, Стас Зиновиевич — каза Иван. — А може би точно тук я правят вашата Тайнствена сила? А?

Това беше логично. Бре този Иван! Не можа да му отговори веднага. Нито с „да“, нито с „не“.

— Добре — каза Иван решително. — Дръжте се за мен, аз ще вървя пръв.

Всичко стана доста бързо и отначало без пречки. Кратко безшумно пътешествие през мъглата. Покрай грапавата стена. Беше студено. Мъглата полепваше по лицето, като влажна паяжина. Някъде свиреше музика, чуваха се гласове.

Вече бяха при колите. Десетина крачки ги деляха от „адиабата“, чийто стремителен силует се виждаше на фона на оранжево зарево. Внезапно се появи силует: с широки плещи, с фуражка с дълга козирка, мустаци и къса лула (такива бяха на мода от известно време сред подофицерите от специалните части).

Прапорщик от охраната. Търсеше нещо при колите. Или проверяваше. Или имаше намерение да открадне нещо. Под покрова на нощната тъмнина. Чуваше се метален звън. Той се навеждаше и отново се изправяше. Раменете му мърдаха. Замръзнал Иван го следеше. Стана неузнаваемо страшен. Излъчваше мъртвешка заплаха, която се появи изведнъж и заживя свой собствен и опасен живот.

Той искаше да му каже: недей, остави го, да се върнем, но Иван му запуши устата с ледената си длан и изчезна. Като баскер. Без шум, без да раздвижи въздуха, както изчезва сянката на стената, когато изключат лампата.

Изминаха няколко гадни мига и нищо не се случи. Прапоршчикът стоеше сега гърбом към колата им и палеше запалка. Синьо-оранжевото пламъче озаряваше съсредоточения му нос. Лулата не искаше да се разпали. Глупаво, помисли си той. Глупаво е да умираш и последното ти желание да е да си запалиш лулата. Не искам да мисля за това. Затвори очи, не искаше да гледа, а когато отново ги отвори, нямаше нищо за гледане. Човекът бе изчезнал. Вратата на колата бе вече отворена, Иван го викаше, правейки знаци с ръка и трябваше отново да върви, да се придвижва на заледените си крака и да се надява на по-добро при постоянното очакване на най-лошото.

Музиката продължаваше да звучи и се чуваше кашлящ смях.