Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Търсене на целта
или двадесет и седмата теорема на етиката - Оригинално заглавие
- Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Максим Стоев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Борис Стругацки
Търсене на целта
или двадесет и седмата теорема на етиката
Борис Стругацкий
Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), 1995
Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2007
Превод: Максим Стоев
Редактор: Екатерина Панчева
Коректор: Жанета Николова
Дизайн на корицата: Светлозар Петров
Формат: 60×90/16
ISBN 978-954-761-294-5
История
- — Добавяне
- — Корекция от NomaD
4 част
Шеф, господар, президент
Глава първа
Последното съвещание свърши и седнаха да вечерят.
Загасиха полилеите и оставиха само една нощна лампа да свети за уют. Беше достатъчна, за да се вижда масата, покрита с ослепително бяла покривка, отрупана с мезета, със запотени бутилки тоник, над които чевръсто сновяха ръце с бели маншети. Кузма Иванович пийна половин чаша джин (водка нямаше), моментално почервеня, изпоти се и отиде да си сложи салата в чинията. Едик приглади рижите си коси с две ръце, макар движението да беше излишно, късогледо се наведе над мезетата и започна да ги мирише придирчиво — беше чревоугодник, при това взискателен. Кронид най-сетне остави бележника си настрана (но все пак достатъчно наблизо, че да може да го грабне, ако се наложи), хранеше се внимателно и бързо.
Той ги гледаше и отпиваше от топлата минерална вода. Днес му беше ден за разтоварване. Беше много гладен — червата му куркаха, слабо газираната вода се наместваше в тях звучно.
Беше уморен. Винаги се уморяваше, когато след дългите разговори, сметки, съображения, внезапни спорове и толкова внезапни помирения не стигаха до никакво решение. Четири уморителни часа и накрая — нищо.
— Дали да не изгледаме някой филм? — вяло попита той.
— Може — съгласи се Едик.
Кузма Иванович поклати отрицателно глава — устата му беше пълна. Той никога не оставаше по-дълго от необходимото. Имаше работа. Винаги и навсякъде. Остана за вечерята само заради това, че там, където отиваше, нямаше да може да хапне. А щеше да работи цяла нощ.
— Кузма Иванович, оставете ги… Наистина. Ще минат и без вас там…
Кузма Иванович само саркастично се усмихна: демек, ще се оправят, ама друг път — после ще трябва всичко да започвам отначало, за да не ми откъснеш главата от упреци… Този обмен на реплики носеше по-скоро ритуален характер.
— Имаме доста приличен филм на ужасите — каза Кронид. — Казва се „Смях от отвъдното“. Имаме и новия филм на Гаранин „Хиляда деветстотин деветдесет и трета“…
— Не! — извика Едик. — Само не него! Не искам Гаранин. И без него ми се гади от тоя живот. Дайте по-добре нещо за покойници…
— Там няма покойници, а ДЕМОНИ ОТ АДА.
— Още по-добре! Обожавам демоните!
— Но на екрана — вметна Кронид.
— Разбира се, как иначе.
— Тогава — реши той — ще гледаме демони… — Кронид веднага тръгна да ги обслужи, но Едик го спря:
— Накъде се засилихте, Кронид Сергеевич! Нахранете се спокойно. Не бързаме. Само Кузма Иванич вечно бърза…
— И затова е ТОЛКОВА КРАСИВ — веднага добави Едик. Всички се усмихнаха. В това число, слава Богу, и самият Кузма Иванич. (Веднъж, когато беше в добро настроение, Кузма Иванич им разказа как леля му го попитала подигравателно пред гостите си: „Кузя, ей, Кузя! Защо си толкова красив?“ И той отговорил: „Бог дал!“)
Телефонът зад Кронид звънна тихо, той незабавно вдигна слушалката и заговори почти шепнешком. Синкавото отражение на екрана заигра в очите му, зъбите му се бялнаха.
Станислав изведнъж затаи дъх в очакване на нещо внезапно. И неприятно. Чакаше бързия поглед на Кронид, но такъв не последва — Кронид гледаше телефона. Станислав си отдъхна. Политика, помисли си той с облекчение. Никога не става така, както очакваш. Никога НЕ ТАКА…
— А помните ли — каза той внезапно — как му прилоша по време на помена на Алберт? Обичаше ни. Всичките. Зная го със сигурност.
— Стига де… — измърмори Кузма Иванович. — Обичал ни… И какво от това? Той и песни добре пееше…
— И вицове разказваше — добави Едик ентусиазирано.
— И беше голям смелчага. Добряк. Но напразно, Станислав Зиновиевич, се сещате сега за него. Враг е той!
— Беше приятел, а стана враг… — сам не разбираше какво всъщност иска да каже. И защо.
Едик с раздразнение хвърли вилицата и тя се удари в чинията с месото.
— Господин Президент — каза той многозначително, — ако сте стигнали до конкретно и ясно предложение, много се радвам и Ви моля…
— Не — каза той смирено. — Нямам предложение. Все още нямам. Просто не мога да свикна, че винаги всичко в тази шибана политика става НЕ ТАКА! Не мога! — остави бутилката в средата на масата и стана. — И не искам да свиквам! Там е работата. Вие младите свикнахте, а аз старият пръч не мога и не искам да свиквам.
— Какво означава „свикнахте“? — наежи се Едик. — Просто не даваме воля на чувствата си, това е. Миналото няма значение. Сега той е предател и враг, трябва ясно да го разберем. Ако започнем да си спомняме и да се отпускаме…
— Съгласен съм — каза той възможно най-кротко. — Прав сте, Едик. Няма да се отпускаме. Виновен съм, че го направих. Защото не мога да измисля решение…
— Решение винаги има… — измърмори Кузма Иванович, избърсвайки със салфетката не само устните си, но и цялото си едро зачервено лице.
— Това не е изход — каза му той рязко. — Това е аборт.
— Сега вече се повтаряме — обади се Кузма Иванович, а Едик го поправи:
— Потретваме.
Тогава той каза на глас това, което си мислеше от няколко дни:
— Той е филателист.
Двамата се вторачиха в него с въпросителни погледи.
— Събира стари пощенски пликове — поясни той. — Голям познавач е на пощенските клейма от осемнайсети век.
— Е, и? — попита Кузма Иванович.
— Хайде, стига сме говорили за това.
Той стана от креслото и се разходи из стаята, за да провери дали ще го болят коленете. Да чукам на дърво, май не. Колената ми са съсипани, помисли си той.
(„Господарю, колко тежите?“ — попита весело Николас. „Много.“ „Какво искате тогава от коленете си? Това е почти медицински термин — СЪСИПАНИ КОЛЕНЕ“. Този разговор се състоя преди пет години. Диалог между лекар и пациент. Николас беше доктор. Терапевт, и то доста добър… Тогава бях здрав възрастен човек, но коленете вече ме боляха. Още никой не ме наричаше Президент — мнозина ме наричаха Господар, Бос, Шеф, също Командир и Треньор… И Николас тогава не беше предател и изменник, а приятел, личен лекар и началник на групата за връзки с пресата.)
— И филателистът какво? — попита Кузма Иванович с кавказко-турски акцент. — Като слона ли се храни — загребва с опашката си и го пъха право в задника? И не му трябва глава? — засмя се над казаното и взе да си облича сакото. От джобовете му се посипаха дреболии, закачи полилея с ръкава си. Беше зрелищна сцена: огромният (като слон) Кузма Иванович облича сакото си.
— Е, хайде — каза той както обикновено.
(Кузма Иванович беше обикновен човек, военен. Преди десет години бе щурман от морската авиация на Северния флот, майор или капитан трети ранг, както искате. Беше странен. И чувството му за хумор беше странно. „Тук не ви е там!“ — обичаше да казва той заплашително.
„Тук бързо ще ви откажат да пиянствате с водка!“ „Ботушите трябва да се лъскат вечер — беше любимото му поучение — за да ги обуеш сутринта на трезва глава…“ Буквално преливаше от подобни бисери на сержантското творчество. „Сега ще ви дам да се разберете, ще накажа когото ми падне!“ Забавно е колко много хора го смятаха за тъп простак. Заблуждаваха се, но когато им ставаше ясно, бе вече късно. Той беше психолог, вникваше в човешките души. Казват, че великият Бурцев[1] е бил такъв специалист по провокаторите. А на Кузма Иванович му бе достатъчно да поговори с човека десетина минути и вече знаеше НАШ ли е, или не е съвсем наш, или съвсем НЕ е наш. За Николас веднага му каза: „Този няма да се задържи при нас. Той е единак. Ние не му трябваме. Никой не му е нужен.“ Но Николас остана цели пет години. Кузма Иванович си мълчеше, но изобщо не си промени мнението за цялото време и последните събития нито го учудиха, нито го озадачиха, както се случи с останалите.)
— Познавам няколко филателисти — замислено каза Едик. — Според мен всичките са ненормални.
Той го погледна с удоволствие.
— За това става дума — каза той, доволен, че зърното, което е хвърлил, вече изкласява.
— За един стар плик жена си ще продадат, при това с радостни сълзи в очите — продължаваше по темата Едик.
— Аха…
Той се приближи до огромния прозорец и опря чело в леденото стъкло. Навън имаше мъгла. Нищо не се виждаше, но изведнъж околността се озари от червена, после и от зелена светлина — рекламата на покрива смени текста си.
— Имам два въпроса — каза Едик. — Нима е истина? И вторият: откъде да взема стари пликове?
— Трябва да са на по сто-двеста години — той отново се обърна с лице към тях. Кузма Иванович осъзна, че разговорът бе напълно сериозен, спря да си облича сакото и седна на края на стола. После попита с огромно съмнение:
— Искате да го купите за купчина стари пликове? Откачили сте. Или аз откачам?
Той го коригира:
— Не да го купим. ДА СЕ ОТКУПИМ!
— Да — каза Едик злобно. — За какво ни е да го купуваме?
Зависи, помисли си той. Нужен ни е и още как… Представи си, че Николас седи отсреща на масата — слаб, рошав, весел, никога непадащ духом, грозен, почти уродлив, с редки зъби, с вид на гущер или на маймуна… държи чашката с водка и неудържимо философства за неизбежната победа на умните над глупаците… Или обосновава необходимостта от Министерство на пробите и грешките… Изведнъж му хрумна да отиде и да му се извини, от което го преряза в гърдите. Ще отиде още сега. Без да се облича. По чехли. „Извини ме за отровния ми език… Върни се. Не исках… не исках да те нараня…“ Лъжа. В онзи момент той искаше не просто да го нарани, а направо да го унищожи… И в крайна сметка успя — вече го нямаше. Поне не тук. Никога няма да се върне.
— Станислав Зиновиевич — каза неочаквано Едик с променен глас. — Господин Президент. Вие го обичате. Досега. Нали?
Той трепна от погледа на зелените му очи и се задъха от невъзможността да отговори откровено на този директен въпрос. Разбираше, че трябва да отвърне, и то начаса.
— Вие винаги сте го обичали повече от всички нас взети заедно — продължи Едик, в тона му имаше тъга и завист. — Така е. Тук сме все свои. Десет пъти сме го обсъждали помежду си…
— Ей! Ей! Говори за себе си! — предупредително му извика Кузма Иванич, а недоволният Кронид го погледна строго, с нож и вилица в ръка.
— Добре де, добре… Лоялни сте — каза им Едик. — Не сме говорили, само сме го мислили… Нали така? Мислихме си го! Затова при нас не се получава нищо — трети път обсъждаме въпроса и трети път напразно дрънкаме. Да ви кажа направо, господин Президент: докато не го изтръгнете от сърцето си… Докато, моля за извинение, не го разлюбите, нищо няма да се получи…
— Млъкни — каза му Кронид тихо. Съвсем тихо го рече, но Едик млъкна моментално. Сякаш го изключиха. Прекъсна насред думата, насред жеста — протегна се през цялата маса за бутилка тоник, махна капачката със зъби и отпи без да погледне никого.
Настъпи тишина, която сякаш затвърждаваше казаното, тишина, която съдържаше в себе си още много неизказани упреци. Той я чуваше и му се струваше, че трудно ще се справи с нея, но в края на краищата успя.
— Всичко е точно така — каза той, стараейки се да се усмихне и надявайки се, че усмивката му няма да е прекалено фалшива и жалка. — Mea culpa. Mea maxima culpa[2]. Но ще ви се наложи да простите старческата ми слабост. Аз действително ви обичам. Всичките. Сам ви избрах, сам ви назначих и ми е дяволски трудно да се откажа от вас. Дори когато не се държите както трябва… Край! Стига за днес. Струва ми се, че полунощ мина, така ли е?
— Да — веднага отвърна Едик с явно облекчение.
— Чудесно! Денят за разтоварване отмина. Да се залавяме за работа…
— Разпуснатост и никотин! — провъзгласи Едик.
— Точна така. Кронид Сергеевич, подайте ми от онова месо, докато Кузма Иванич не го е унищожил окончателно.