Борис Стругацки
Търсене на целта (26) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава осма

„Всичко, за което писах досега, стана преди повече от десет години. Сигурен съм, че си дочел съчинението ми до това място и също така съм сигурен, че вече не един път си си задавал въпроса защо описвам всичкото това, и то с такива подробности, с детайли, от които не виждаш никаква полза за себе си? Къде са полезните съвети? Къде е ясната инструкция за бъдещето? Какво трябва да предприемеш незабавно, за какво да се подготвиш? И така нататък. Не бързай. Всичкото това предстои. Разбира се, никой не може да ти попречи да погледнеш края и да намериш отговорите на въпросите си. Може би не на всичките, но на някои. Но ми се струва полезно за тебе да прочетеш целия текст, без да пропускаш нищо, последователно, епизод след епизод, всичко, което сметнах за необходимо да ти кажа, и то в реда, който аз избрах. Уверявам те, че няма нищо излишно. Може би съм пропуснал нещо, не съм го дооценил, сметнал съм го за маловажно и несъществено заради собствената си слепота и ограниченост, дори небрежност — възможно е. Но не съм написал нищо излишно, това ти го гарантирам.

Първо, за мен беше много важно да те въведа в това така, че да ми повярваш напълно и съвсем осъзнато. Зная, че си доверчив, възприемчив за чудеса, би бил готов просто да повярваш на думите ми. Но такава вяра не би била ТВЪРДА, а аз искам тя да е твърда. По-точно да е не вяра, а знание, каквото притежава добросъвестният студент, преминал пълен курс на обучение при добър професор. За да не може никой да те обърка. За да можеш веднага да си обясниш всеки нов факт или събитие.

Второ, надявам се, че ще вникнеш в ситуацията по-дълбоко от мен, ще намериш пропуснатите от мен важни детайли, ще си обясниш онова, което аз трябваше да приема за даденост, ще използваш нещо, което аз не съм използвал. Затова трябва да прочетеш този текст многократно и задължително — ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! — да прослушаш многократно всички касети, които прилагам. В тях има доста неща, които ще ти се сторят скучни, излишни, безполезни. Така е, прав си, но съм сигурен, че в тях има и бисери, само трябва да бъдеш търпелив и да се постараеш да ги откриеш.

В продължение на дванайсет години, преди да се върна вкъщи, се видях с него само три пъти. Нетърпеливо чаках всяка среща. Не мога да кажа, че скучаех в Африка, работата ми там беше в известен смисъл творческа, квалификацията ми растеше, аз се превръщах в (и накрая станах) опитен етнограф (член съм на четири етнографски асоциации в различни страни, ти разбира се не го знаеш, пък и малцина го знаят), но всеки ден мислех за това, че гния тук, докато съдбата ми можеше да се реализира ТАМ, и тези мисли ме измъчваха като зъбобол. Мразех нещата, с които бях принуден да се занимавам, и броях дните, оставащи до отпуската, защото всеки път, когато се връщах в Питер, радостно се надявах, че този път вече с него ще решим всичко веднъж завинаги.

Но не решавахме нищо. Отпуската свършваше, надеждите се изпаряваха, аз се връщах в екваториалните си лесове и нищо не се променяше.

С какво се е занимавал той през тези дванайсет години? Не зная. Досега нищо не зная за това, можеш ли да си представиш? Той и сега не желае да ми разкаже. Според мен се срамува да си спомня онези години.

… Ходел на нощен лов за гадове. Те се нахвърляли срещу него като бесни псета и той ги убивал като кучета. Дали е стоял, приличащ на върколак, на зомби и е наблюдавал, бавно се е наслаждавал, как се пръскат гадните им глави и димящите им мозъци се изливат по улицата? Не зная. Едва ли. Но е ВЪЗМОЖНО!

… А може би просто не е изтрезнявал? Отчаян, че може само да убива и нищо друго? Усещал е своята невероятна мощ и същевременно, абсолютната си безпомощност… Може би. Напълно вероятно. Но не само това.

… Или може би бавно е разработвал своята ТЕОРИЯ ЗА ЕЛИТА, която по-късно те накара да побеснееш. Ти си демократ. Но тя се харесваше на мнозина, харесва се и сега. Това е то политиката. Не е важно дали говориш истината, важното е колкото може повече хора да се съгласят да приемат думите ти за истина. Хората не се интересуват от истината…

А може би нищо такова не е имало? Работил си е по специалността, писал е програми, правил е кариера — през тези години защити докторат и стана началник на отдел в края на краищата… Той винаги е бил трудолюбив и харесваше работата си.

А може да е правил ВСИЧКО ТОВА заедно с още много други неща, за които не бих могъл дори да предполагам? Не зная.

Тогава се разделихме като че завинаги и наистина не се видяхме цели три години. До моята първа отпуска. Помниш ли, че като си дойдох ти донесох масайски щит и истинско африканско копие? Тогава се срещнах с него. Преди това дори не си пишехме. Не исках да рискувам и да привличам излишно внимание нито към него, нито към себе си, макар че можех да се оправдая с необходимостта да поддържам контакти с потенциално ценен обект. Но не исках още някой да знае за него, да го оглежда, да го контролира. Стигаше ми Ведмак, когото виждах в кошмарните си сънища. Бях му изпратил три писма, но той ми отговори само веднъж и писмото му беше глупаво, с молби за сувенири. След като си получи сувенирите, млъкна.

Още първия ден се обадих на Господаря. Не можех повече да издържам. Сякаш самият дявол навиваше пружината на моето нетърпение. (Майка ти тогава ме заподозря в нещо лошо, възникнаха куп допълнителни усложнения, но това е друга история и мястото й не е тук.)

Стори ми се напълнял и отпуснат. Почерпи ме не с чай, както в старите времена, а с водка и варени картофи. Говореше малко, повече слушаше, но неразговорливостта му се дължеше не на неприязън към мен, а на някакво добродушно равнодушие. Той явно бе започнал да пие и това се отразяваше върху личността му. Впрочем в това добродушно равнодушие при желание можеше да се забележи и нещо величествено. Това беше човек, който знаеше високата си цена и поради това бе безразличен към всичко останало.

Когато ставаше дума за политика, той се оживяваше. Явно обичаше да разговаря и размишлява на тази тема. Тогава бузите му порозовяваха, очите му светваха, а в речта му се появяваше небрежността и точният изказ на човек, убеден и добре знаещ какво говори. Той смяташе, че всички ние сме в задънена улица, в килера на историята заедно с кофите и подомиячките. Геронтократия. Средната възраст на управниците беше към седемдесет — възрастта на умората, преситеността и равнодушието. Възрастта на смъртта. Още година-две и край — те ще започнат да измират един след друг, ще настъпят смутни времена или безвремие. Страната постепенно ще започне да агонизира. Нефтът ще свърши, а това е кръвта на нашата икономика. Машините в заводите ни са от началото на века. И никой няма да си мръдне пръста. За какво? Тези, които могат да променят нещо, не желаят да го направят, а тези, които чакат промени, не са способни да променят нищо… Армията остава единствената надежда. Единствената реална сила в страната, единствената, запазила потенциала си. Не се надяваме на генералите, те са стари, сити и неподвижни — като политиците — та те вече са политици, а не военни… но младите другари полковници са бомба! Младата кръв кипи, иска й се да изправи снага, но перспективи няма никакви — задънена улица, килер…

Той предричаше военен преврат. Полковник Насър^[1]. Полковник Кадафи. Майор Кастро. Общо взето казваше нещата, за които се говореше във всеки дом. Но той явно шлифоваше матрицата на бъдещата си дейност. Предричаше война. Младежта няма поле за изява. Комсомолът^[2] се е превърнал в блато, в което всяка проява на активност и самостоятелност се наказва безпощадно! Скука! Животът е лишен от цвят и смисъл. Да се работи добре е безсмислено. Да се работи лошо е скучно и още по-безсмислено. Единственият отдушник е Западът, поп музиката, дребният бизнес. Поколението на идеологическите компрачикоси^[3] старателно отглеждаше поколение от идеологически изроди. Лицето на днешния младеж е деформирано по рождение и то необратимо — козя физиономия с изражение на идеологическа преданост и бодрост…

— Вие, разбира се, знаете, че Мирлин бе осъден.

— Не. Занимавах се с друго.

— Осъдиха го на седем години в лагер и две отгоре в изгнание. Представяте ли си? Седем години в лагер и две години в изгнание. За една-единствена статия, която бе рязка, но в която нямаше нито една лъжа. Такава държава няма право да съществува…

— Държавите не се нуждаят от права. Правото на държавата е нейната сила.

— О, да! Това е вярно. Благодаря за пояснението… Знаете ли защо в протоколите си непрекъснато повтаряхте «антисъветската статия на Мирлин»? Аз крещях «не бива!», крещях, че не я смятам за антисъветска, а вие пишехте ли пишехте и повтаряхте «ще те осъдят, Сьомка!». Знаете ли защо?

— Не. Заради изискванията.

— Не. Нищо не разбирате. Или лъжете, или те и вас са ви лъгали. Те искаха НИЕ, свидетелите, да доказваме антисъветската дейност на Мирлин. Разбирате ли?

— Не разбирам.

— Аз самият го разбрах в последния момент. Късно, но все пак го разбрах и се съпротивлявах, както можех… Казвах, че не смятам статията за антисъветска, а прокурорът с такова отвращение ми заяви: «Държите се като дете, гражданино Красногоров. Престанете, че ме е срам да ви слушам». А съдията се разрови из протоколите и обяви: «Как не я смятате… Ето вашите думи: „Антисъветската статия на Мирлин не ми хареса…“ Подписали сте се… Ваш ли е подписът? Погледнете!» Помните ли, че непрекъснато ви молех да зачертаете думите «антисъветска статия»?

— Зачертах ги!

— Очевидно не навсякъде. Останали са…

— Честна дума, нямах ни най-малка представа…

Той само махна с ръка и заговори за друго — отново за младежта и за това, че ще победи онзи, който успее да я оглави, да я издигне до собственото си ниво или може би да слезе на нейното, но като остане верен на себе си… Той вече се приближаваше към своята теория за елита. «Елитът са тези, които вървят с мен. Всички останали са лумпени и кръгли глупаци.»

Говорихме два часа, изпихме всичката водка и той внезапно се застяга за някъде. («Моля за извинение… забравих…») И се наложи да си тръгна.

Видяхме се още два пъти по време на първата ми отпуска, доброжелателно, приветливо, но набързо. Веднъж, струва ми се, имаше намерение да ме покани в своята компания (харесваше разказите ми за Африка), но очевидно размисли и не ме покани…

Успях да запазя, дори да укрепя, нашите дружески отношения, станахме по-близки, едва не минахме на «ти», но нищо ново не научих за него, нищо ново не сподели с мен.

Веднъж избрах време, когато го нямаше вкъщи и отидох да поговоря със съседката. Говорихме час и половина в антрето и тя ми разказа за него. (Не я бях завербувал, макар да ми беше минавало през ума. Защо? Вербуването, разбира се, има своите плюсове, но има и минуси. Лично аз винаги съм предпочитал словоохотливия събеседник пред най-старателния информатор.)

Да, наистина си пийвал. Особено преди две години. Не веднага след смъртта на жена му, а почти година по-късно, когато имал някакви неприятности — съдебен процес, на който се явявал като свидетел. Тогава започнал да не се прибира нощем, връщал се на разсъмване, с хлътнали бузи, със страшни очи, влизал направо в банята и стоял там дълго, после въздъхвал така, че го чувала цялата къща. Женицата много се плашела. Тогава той започнал да пие. Отначало нормално, като всички. Ставал весел, понякога говорел с нея, шегувал се, канел я на по чашка. После взел да се напива като свиня, до безсъзнание, падал, веднъж се случило в банята — разбил си лицето. Една сутрин отишъл в кухнята, едва се държал на краката си, паднал като дърво и останал да лежи така целия ден. Бил тежък и тя не можела нито да го помръдне, нито да го обърне и трябвало целия ден да го прескача. И край. Оттогава престанал. Пийвал, но по малко и вече без да върши безобразия…

… Да, идвали са жени, но все различни. И за кратко. Дойде три, най-много четири пъти и изчезне. След две седмици нова. Не обичал никоя. А една дори изгонил със скандал, с викове, едва ли не я изхвърлил насила.

… Приятели — разбира се! — идвали са. И Виктор Григориевич, и Женечка често идвал — къдрав, приказен красавец, винаги любезен, приветлив, поздравява, а понякога и цвете носи. И жена му си я бива — Таня… А евреинът някъде се загубил, не зная, може би е заминал в Израел… Понякога идва един такъв белезникав бръмбазък, гадничък, тънкокрак, също много вежлив и разговорлив: как сте, какво ново, Тамара Мартяновна? Не го обичам, целият е фалшив, не му вярвам. Но, слава Богу, рядко идва — веднъж на десетина дни…

Не осъзнах веднага, че това е бил Ведмак. После се сетих. Дребен. Белезникав. Гадняр. Той е. (Странно е обаче, как така не е успял да направи добро впечатление на Мартяновна? Нищо не му струва да очарова такава жена. Но очевидно и опитният човек греши…) Сега той работеше в друго управление. Потърсих го и го намерих. Не беше лесно. Бе си сменил адреса, преместил се бе в разкошния апартамент, в който по-рано живееше Скъпия Другар Шеф, бе станал вече майор, леко беше понапълнял и важничеше. Посрещна ме нащрек. Трябва да призная, че отстрани моята настойчивост и нахалство изглеждаха странни. Сувенирите донякъде го умилостивиха, но бдителността му се засили. Разговорът ни беше нелеп, безпредметен, напълно безсмислен. Ведмак безрезултатно се мъчеше да разбере защо съм дошъл, какво искам и каква, в крайна сметка, е работата… Преструвах се на доброжелателен и приятелски настроен. Според мен той заподозря, че съм педи. Не съм сигурен. Изпихме бутилка мартел, завъртяха ни се главите, но така и не изпитахме радост от общуването си. Разказвах му глупости за негрите и жените им, а той — за баща си, който се намирал в предишното си състояние, но сега обичал да му чете Емил Верхарн. Досега с ужас си спомням онази вечер. Подробностите ми се губят, но общото впечатление беше като за тежка, срамна и безсмислена работа. Когато бях вече в антрето почти готов да си ходя и се опитвах да намеря падналото под закачалката таке, той ме попита уж между другото:

— Ходи ли при него?

— При кого?

— При твоя адаш, Красногоров…

— Не. А трябва ли?

— Не отивай. Да върви по дяволите. Той… Знаеш ли кой е той? Чудовище.

— Моля?

— Чудовище.

— Грешиш! — казах аз с пиянска назидателност. — Той е ясновидец, категория «С».

— Това пък как го измисли?

— Скъпият Другар Шеф ми каза. Що — не е ли така?

— Не. Той е чудовище.

— Тогава ще трябва да го посетя. Това е по моята специалност.

— Недей. Аз вече не го правя, недей и ти. Страхувам се от него… — той млъкна, сякаш се страхуваше да не каже нещо излишно.

— Трябва да отида! — обявих аз упорито, като че не го чувах. Надявах се да каже още нещо. Да обясни. Да сподели. «Страхувам се» беше изпуснато неволно — искаше му се да сподели с мен, с единствения човек, който би могъл да го разбере… да му повярва… Да му помогне, може би? Но той не каза нищо повече, а аз не исках да рискувам и да питам направо. На раздяла се прегърнахме. Предполагам с взаимно отвращение…“

Тук ръкописът свършваше.