Борис Стругацки
Търсене на целта (25) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава седма

„Какво се бе случило с него през дните, когато не се бяхме виждали? Не знаех. (И до сега не зная.) Но се досещах. Вероятно сам бе излязъл на лов и бе сполучил. Веднага изпратих запитване до МВР (списък и описание на смъртните случаи за последните три денонощия), но не получих отговор.

Видях се с Костя Полещук и небрежно, съвсем между другото го попитах за Мирлин.

Мирлин го беше закъсал. Намерили у него огромно количество самиздат. «Това са глупости, но МНОГО ПО-ЛОШОТО е, че е обидил обкома. Ти статията му чел ли си я? Там засяга лично мадам Круглова, представяш ли си? Лично и персонално! Това вече е… Не се прощава. И времената не са такива, че да се прощава. Колко ще му дадат ли? Доста. Ако се покае ли? Зависи КАК ще го направи. Ама тебе какво те е грижа? Ти нали се интересуваше от свидетеля, а не от него?»

Позвъних на Господаря, но не можах да го открия. Нито през деня, нито вечерта, нито през нощта. Отначало вдигаше съседката, каза, че нищо не знае — отишъл на работа, върнал се за пет минути по тъмно, към девет, казах му, че сте се обаждали, но нищо не отвърна, хапна и отново излезе… След полунощ тя престана да вдига. Очевидно не се бе прибрал цялата нощ. Чувствах как губя контрола си над него. С него ставаше нещо. Нещо решително. Вече не му бях нужен. Оставах без защита. Развръзката наближаваше…

 

 

Сутринта пред вратата на кабинета ми ме застигна Ведмак. Беше се сгърчил, сякаш от отчаяние.

— Слушай, майоре — каза той трескаво. — Оставете го на мира!

— Кого?

— Знаеш кого. Кажи на полковника, че не бива да го пипате. Нека спи. Така е по-добре за вас.

— Да не мислиш, че съм против?

— Но полковникът рие земята с копито! «В Зуевка го искам!» — не ще и да чуе за друго. Иска двамата с тебе да го придумаме да отиде. Опитах се да му обясня, но той не разбира нищичко…

— А аз разбирам ли? Аз също недоумявам. «Спи», «не бива»… Какво значи «спи»? Какво значи «не бива»?!

Ведмак явно не можеше да обясни. Беше нормално за него. Никога не обясняваше своите решения-озарения. «Мошеник!» — и край. Защо «мошеник»? Откъде следва? Никакви обяснения. Никакви коментари. А започнеш ли да настояваш, става зъл, съска като змия и изпада в транс…

— Какавида е той, разбираш ли? — Тресеше се от напрежение. — Абе като при пеперудите — какавида! Само че в него не седи пеперуда, а дявол знае какво… Виждам го смътно, не е на фокус… Мамка му, как да ти го опиша? Всичко трябва да върви по реда си, защото ако това нещо в него изскочи преждевременно, не зная какво ще се случи… И не искам да зная. По-добре не го закачайте. Моля ви — не бива!

Нищо не разбрах, но обещах (най-искрено) да не го закачам и да помоля полковника да не се занимава с него. Още днес. Още сега.

А през това време полковникът лежеше в апартамента си вече изстинал и вкочанен. Бе се върнал в два през нощта, отключил вратата и паднал по очи. Вкъщи нямало никого, семейството било на вилата, от съседите никой нищо не видял, нито чул, но на сутринта апартаментът бил обран. Цялата електроника липсвала… Не било ровено из чекмеджетата, пари не липсвали — откраднато било само това, което се виждало.

Намериха веднага крадеца. Беше синът на заместник-началник на отдел в обкома. От апартамент на горния етаж. Арестуваха го и той се кълнеше, че е намерил Павел Олегович вече мъртъв, неподвижен и студен в пет сутринта, а дяволът го подкокоросал да изнесе електрониката, за да си плати борчовете на карти. Той се покая, татето пълзя пред когото трябва, техниката бе върната, татето изхвърча от мястото си, синчето получи пет години условно и бе завлечено от армията. Така възтържествува справедливостта.

Диагнозата беше инсулт.

А докторът неофициално ми каза: странен инсулт — сякаш центърът на дишането му се е парализирал и веднага е умрял от задушаване.

След два дни Ведмак ме срещна случайно в коридора, целият се изкриви и проговори тихо: «Казах му на глупака: НЕ БИВА!» И изведнъж, без да дочака реакцията ми, махна с ръка и изкрещя: «Съвсем ще пропадна с вас тука!» Отдалечи се, обърна се към мен, отново се изкриви, завъртя пръст около слепоочието си и се втурна надолу по стълбите.

 

 

В края на август вече бях в Африка.

Събитията се развиваха толкова бързо, че нямах възможност нито да анализирам ставащото както трябва, нито да търся оптималното решение, нито добре да запомня последователността на събитията. Новият шеф, когото изпратиха от Пето управление, бе малко по-възрастен от мен самодоволен козел, имаше си свои планове и не искаше да вниква в нищо. Очевидно СДШ бе оставил доклад за случая, от който следваше, че майор Красногорски се е изчерпал на тази длъжност и следва да бъде преместен. И новият шеф ме премести. «Или Африка, или…» — многозначителна пауза. И аз избрах Африка.

Към онзи момент вече знаех причината за смъртта на СДШ. Разбирах какво става, но не се бях виждал с Господаря от няколко дни, не ми даваха възможност да се срещна с него и да се посъветвам (да се оплача и помоля за съдействие). Оставаше ми само да се надявам, че ако съм взел неправилно решение, ако съм му нужен тук, Господаря би ме коригирал. Би се застъпил за мен. Би ме отървал.

Той не се застъпи. Нищо не направи.

Срещнахме се, разказах му, че ме командироват в джунглите да ловя шамани — той ме изслуша с разсеяна усмивка и само каза: «Дявол го взел, цял живот съм мечтал да попадна в джунглите и да ловя магьосници». И това беше всичко. Пусна ме. Нямаше нужда от мен.

Разказах му за Скъпия Другар Шеф. Отначало пребледня и очите му станаха като стъклени, но това продължи само няколко секунди. Каквото и да ставаше в него, той го преодоля. И ми кимна равнодушно. Погледна ме сънено, за да демонстрира, че моето съобщение не го е учудило. Сякаш знаеше предварително какво ще му кажа. Не показа нито учудване, нито уплаха, нито огорчение. Скъпият Другар Шеф си получи заслуженото и бе спокойно отписан. Забравен. При това без съжаление и угризения на съвестта — за назидание и поука.

Аз попитах за всеки случай:

— Не ви ли се струва, че това… ммм… е Съдбата? Или…

— Или — каза той пренебрежително. — Не е Съдбата. А съм аз.

Млъкнах. Той ме погледна бегло и както обикновено разбра неправилно смущението ми.

— Слушайте, Вениамин Иванович — каза той меко. — Аз изобщо не го познавах. Само по вашите думи… Не съм го виждал нито веднъж. Защо тогава да се вълнувам от смъртта му?

— Разбира се — съгласих се аз възможно най-бързо и, за да дойда поне малко на себе си, взех да му докладвам за Мирлин.

Той ме изслуша внимателно, горчиво се усмихна, помръдна устни, сякаш искаше да каже нещо, но когато прекъснах разказа си, само ми кимна да продължа. Щом свърших ми зададе неочакван и дори странен въпрос:

— Вениамин Иванович, помните ли, когато ме разпитвахте? Защо тогава толкова искахте да потвърдя думите си: «Ще те арестуват, Сенка»? Защо ви беше необходимо?

Смутих се. Не помнех нищо подобно.

— Наистина ли беше така?

— Естествено! Та вие съставихте три протокола, три! Без да смятаме очната ставка! И във всеки пишехте: «Ох, ще те затворят, Сенка». Защо?

— Ей Богу, не помня.

— Да бе, да.

— Честна дума! Имах списък със задължителните въпроси, които бях длъжен да ви задам. Но изобщо не ги и погледнах. Интересуваше ме друго…

— Жалко — студено произнесе той със свити устни. Очевидно не ми вярваше. Но аз наистина не помнех!

— Станислав Зиновиевич! Това е без значение, повярвайте ми! Не помня защо е трябвало да го пиша в протоколите, но, уверявам ви, сега това изобщо не е съществено!

— За вас не е съществено, а мен ще ме повикат на съдебното заседание като свидетел…

— Вас! Страхувате ли се?

— Естествено! Кофти е. Ще се наложи пак да лъжа… Гадно е…

— Ами не ходете, щом не искате.

— Насила ще ме заведат.

— Айде бе! Заминете нанякъде… На някоя вила… извън града.

— Както и да е. Стига!

— Добре! Това са глупости.

— Глупости са за вас.

— За вас също. Нима сега трябва за това да мислите?

— А за какво?

— Станислав Зиновиевич. Заминавам утре. Малко време имам, а ние с вас още нищо не сме обсъдили… по същество…

— По същество нямаме какво да обсъждаме. Нека нещата следват своя ход…

— Станислав Зиновиевич. Не бива така. Разбирам, че вече сте почувствали силата си. Мощта си. Дори всемогъществото си…

— Престанете. Това са само красиви думи. Всъщност нищо такова няма.

— А какво има?

— Защитеност. Чувство за защитеност. Пълна защитеност…

— Това малко ли ви е?

— Не зная.

— Вие сте единственият човек на Земята, който се чувства напълно защитен и ви е малко?

— И какво според вас трябва да правя? Виждам, че сте обмислили всичко. Без мен.

— Да. Много мислих. Вие сте длъжен да се заемете с политика.

— Защо?

— Защото именно в политиката няма да имате равен на себе си.

— Политиката е лъжа.

— И какво от това? Целият ни живот е една лъжа. В една или друга степен…

— Именно. В една или друга.

— Помислете спокойно и ще разберете: в политиката няма да имате равен.

— Добре, да допуснем, че е така. С какво да започна?

— Трябва да станете член на партията.

Той буквално се затресе от смях. Аз мълчах. Честно казано, малко се изплаших.

— Не се обиждайте — каза той, продължавайки да се тресе. — Спомних си вица, в който попитали равина какво хубаво има в обрязването. А той отговорил: «Красиво е…»

Усмихнах се вежливо. Знаех този анекдот, но не разбирах нито как се връзва със ситуацията, нито какво толкова смешно казах.

— Няма да стана партиен член — рече той.

— Защо?

— Първо, не е красиво — каза той с удоволствие, даже с истинска наслада. — Второ, не всичко необходимо може да стане. Дори да е много необходимо. Ако, да речем, изпуснете в нужника нещо ценно… например пистолета си, нали няма да тръгнете с голи ръце да го вадите. Макар че е необходимо…

— Помня такъв случай в нашата част, където татко служеше. Един старши лейтенант изпусна пистолета си в клозета заедно с кобура. Наложи се да извадят всичките лайна, макар и не с голи ръце… А на дъното намериха ДВА пищова — стана голям скандал.

— Не съм готов за такъв разговор. Разбирате ли? Н-е с-ъ-м готов! Още почти нищо не умея… Не всичко разбирам. И още не зная с какво ще се занимавам… Не зная за какво ставам. Не зная какво искам. И изобщо нищо не зная. Хайде да не бързаме, Вениамин Иванович.

— Добре — рекох. Какво друго можех да му кажа? Той трябваше да стане партиен член. Трябваше да установи тесен контакт с органите — най-тесен! — без това в нашата страна НИЩО не можеше да се направи. Но как да му го обясня? Виждах, че за тези две седмици той е станал друг човек. Прогресът беше налице (ако това можеше да се нарече прогрес). Напредваше, но още беше далеч от истинската политика… Усетих предишното отчаяние. Толкова време мина, а ние като че още не бяхме започнали.

Тогава звънна телефонът, съседката го извика и той излезе в коридора. Не различавах думите, но чувах гласа му и в него се усещаха загриженост и раздразнение. Той се върна изнервен и произнесе странна фраза:

— Трябва веднага да тръгна, Виконта пак го е закършил…

Не разбрах какво означава това и известно време мълчаливо гледах как бърза да се преоблече. После осъзнавайки, че след малко ще излезе и може би няма да се видим преди моето заминаване, побързах да му разкажа за Ведмак. Исках да разбере, че има един човек зле настроен към нас, но много знаещ, може би дори повече, отколкото ние взети заедно; досеща се, усеща, вижда скритото… Трябва много да внимава с него. Безкрайно да внимава. «Добре — отривисто отговаряше, докато се обличаше. — Разбрах. Ще бъда…»

После излязохме заедно, той се качи в червения си запорожец и тръгна към Нева. Изпроводих го с поглед, докато не зави наляво зад ъгъла на Военномедицинска академия към Питейния мост. Изведнъж почувствах, че повече никога няма да се видим с него. И че нямам никакво бъдеще. Че съм безпомощен старец и не ми остава нищо друго, освен да чакам смъртта, която бе вече тръгнала към мен…

Впрочем не беше вярно.“