Борис Стругацки
Търсене на целта (16) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава седма

По-късно неприятно се изненада от това, колко капризна, избирателна и ненадеждна се оказа паметта му и колко непълни спомените за този ден. Все пак помнеше най-същественото. Но някои епизоди, откъси от разговори и картини се бяха изтрили от паметта му. Както и някои мисли.

Запомни вратата на вход пети и сега му се струваше, че ще я помни цял живот. А какво имаше зад нея? Огромно помещение… Или пък таванът е бил толкова нависоко, че му се е сторил невидим в жълтеникавия сумрак. Зад бюро с телефони седеше стар, червендалест прапоршчик^[1]. Бяло мраморно стълбище отиваше някъде нагоре, откъдето проникваше ярка слънчева светлина… откъде? (Между другото навън бе топъл слънчев ден.)

Офицерът взе призовките и пропуските им, хвърли им по един поглед и грабна телефонната слушалка. Станислав за първи път разбра, че по телефона може да се говори така, че стоящият до тебе да не чуе нищо — нито дума, нито дори звук — единствено бумагите шумят, устните на говорещия се мърдат, а очите му стават като стъклени, докато слуша заповедите.

Слушалката бе поставена на място и се възцари гробна тишина. Стана му студено като в гробница или мазе. Виконта беше присвил очи, нагло изкривил устни и пъхнал ръце в джобовете — сякаш отново е на дванайсет години и му предстои да отговаря за строшената лампа в училище…

После в горната част на стълбището се чуха гласове, стъпки и от слънчевата светлина подобно на ангели Господни се появиха двама души, които заслизаха бавно, с доброжелателни усмивки. И тук се появяваше първото бяло петно в спомените му.

 

 

Единият от двамата беше майор Красногорски, а другият капитан Полещук. И двамата бяха млади — на по трийсет, трийсет и пет години. Майорът бе набит, як, с кръгла глава и облечен в доста износено кафеникаво сако, а капитанът бе висок (може би волейболист), красив и елегантно облечен: с тъмен костюм, кремава риза и вратовръзка. Те се захванаха весело и шеговито с подопечните си. Станислав не помнеше как се е озовал в кабинета на майора, на твърдия стол срещу бюрото с пишещата машина и купчина документи. Като че преди това бяха минали по дълъг празен коридор, където грееше слънце и висеше дъската за нагледната агитация, украсена с изрисувани знамена, житни класове и портрети на двамата Илич^[2]…

 

 

„Дайте си паспорта, ако обичате… Я виж ти — ние сме с почти еднакви фамилии…“ Пишещата машина затрака бодро — майорът удряше бързо по клавишите, макар да използваше само два пръста… Помещението беше просторно и дълго, но тясно и неестествено високо — до тавана имаше поне четири метра, а може би и пет… В ъгъла до прозореца се извисяваше метална, боядисана в кафяво каса. Не беше ли същата, която бе целунал нещастният луд от разказа на Амалия Михайловна? „Предупреждавам ви, Станислав Зиновиевич, че носите отговорност за даване на фалшиви показания.“ (Или нещо подобно.) „Ако обичате, подпишете се ето тук.“ И първият очакван въпрос: „Вие, разбира се, се досещате защо ви извикахме?“ Направо Е–2, Е–4 — стандартно начало. „Нямам представа.“ „Изобщо ли не се досещате?“ „Не, изобщо.“ Противно му бе да лъже. Гадно е. Устата му пресъхна. (Семьон Мирлин: „Те знаят, че не обичаме да лъжем, че мразим да лъжем! За тях е все едно, но на нас, слабаците, ни е гадно, гнусно и те добре се възползват от това…“) Майорът имаше прозрачни, почти немигащи очи, рус перчем и малък, но забележим белег на горната устна.

— Познавате ли Семьон Ефимович Мирлин?

(Започна се!)

— Да.

— Отдавна ли?

— От десетина години.

(Всъщност от двайсет, но няма да се впускаме в подробности.)

— Какви са отношенията ви?

— Нормални.

— Приятелски ли?

— Да… Другарски.

— Караници и конфликти имали ли сте?

(По дяволите, за какво намеква?)

— Не. Не сме имали. Добри ни бяха отношенията. Другарски.

— И естествено той ви е давал да четете разказите и статиите си?

(Ха-ха. Дойдохме си на думата.)

— Да. Понякога.

— Какви например?

— Вече не помня. Даде ми да прочета една рецензия на Пикул… (Беше публикувана в „Червена заря“.) И какво още? Да! Една статия за Иванов…

— Кой Иванов?

— Бивш директор на Пулковската обсерватория…

Поговориха за Пулковската обсерватория, за Иванов, за репресиите от трийсет и седма година, окончателно осъдени от партията, и изведнъж:

— А статията „Поколението, което глътна свобода“ даде ли ви?

— Как я нарекохте?

— „Поколението, което глътна свобода“!

(На лицето му трябваше да се изпише замисленост, смесена в необходимата пропорция искрено желание да му угоди, да си спомни, да се зарадва и да викне: „да, да, разбира се!“ и съжаление, горчиво съжаление.)

— Не. Не помня. Не ми е давал… ТАКАВА статия.

— Спомнете си. Постарайте се. Не е било толкова отдавна — само преди половин година, не повече…

Той настояваше, че не я е чел, не я е виждал, не я познава, дори не е чувал да се споменава за нея, а майорът (с разбираща усмивка, снизходително, лениво, почти шегувайки се) настояваше, че напротив — чувал е и я е виждал, и я е чел — очевидно е забравил, все пак половин година е минала, но трябва да си спомни, не е толкова трудно. „Било е през една зимна вечер, малко преди Нова година… Вие сте пиели чай с вашия приятел Киконин. Дошъл е Мирлин, донесъл е ръкописа и вие сте го прочели… Спомнихте ли си? Предавали сте си един на друг листата и сте обменяли впечатления… Тогава не ви е било съвсем добре, сигурно сте бил настинал, облечен сте бил в халат, помните ли? После сте спорели, статията не ви е харесала… Тя действително не е добра, антидържавна, не сте я харесали и сте спорили с Мирлин, а после дори сте му казали: ще те арестуват, Семьон, за тази статия…“

Гърлото му съвсем пресъхна, устните му изпръхнаха и гласът му спадна. Пиеше му се вода, гарафата и чашата бяха на една малка масичка, но не искаше да се издава… Гад, откъде знае всичко това? Нима са ни следили през прозореца… и са ни подслушвали?

Телефонът? Или са монтирали микрофон, докато съм бил на работа?

— НЕ. НИЩО ТАКОВА НЕ СИ СПОМНЯМ…

… Казват, че вече съществуват лазерни подслушващи устройства — улавят трептенията на прозореца, възникващи при разговор… Глупости!!! За какво са тези сложни мероприятия — да арестуват Мирлин ли? Че кой е той в края на краищата? Но ако не са подслушвали, откъде този знае всичко?

— НЕ. НИЩО НЕ МОГА ДА ДОБАВЯ. НЕ СЪМ ЧЕЛ ТАЗИ СТАТИЯ И НИЩО НЕ ЗНАЯ ЗА НЕЯ…

… Бях ли тогава настинал, или не? Не помня. Но мисля, че не. Не бях болен и не бях с халат. Този послъгва. Защо? Или поради каква причина? Грешка? Информаторите ли са сбъркали? Или все пак БЯХ болен?

— Добре, Станислав Зиновиевич. Щом като паметта ви изневерява, прочетете ето това. Вземете, вземете, това са собствените му показания. Четете…

Закръглен детски почерк… Като че ли е НЕГОВИЯТ. „Четоха поред, като си предаваха листата… Статията не им хареса, двамата ме порицаха заради текста, а Красногоров дори каза: ще те арестуват, Сьомка, заради това…“ Това не може да е вярно. Това не може да е вярно. Фалшификат…

— Повече няма нужда да четете, Станислав Зиновиевич! Дочетете тази страница и стига… Спомнихте ли си?

„Няколко дни преди Нова година отидох при моя най-добър приятел Станислав Зиновиевич Красногоров, за да му дам да прочете моята статия «Поколението, което глътна свобода». Беше късно вечерта. На гости при Красногоров бе нашият общ приятел Виктор Григориевич Киконин…“

Дали са го били? Или са го заплашвали и шантажирали… Това не може да е вярно! Времената вече са други. Не… Какво се получава тогава? Фалшификация?

Доста дебела купчина — поне петдесет страници. Наистина той не ми разрешава да чета нататък… Защо? „Красногоров беше настинал, беше облякъл халата си и пиеха чай с конфитюр от малини.“ Не е вярно! От къде на къде конфитюр от малини при мен! „Красногоров дори каза: Ще те арестуват, Сьомка, за това.“

— Е? Спомнихте ли си сега? По лицето ви виждам, че си спомнихте.

— Не, Вениамин Иванович. (Езикът му едва се обръщаше. Бе сух и схванат. Някакви странни звуци излизаха вместо думи.) — Нищо не мога да добавя по този повод. Вече всичко ви казах.

— Но това са неговите собствени показания! Не познавате ли почерка му?

— Честно казано не.

— Да не мислите, че съм го писал аз?

— Не съм казал такова нещо.

— Че как иначе да ви разбирам? А?

— Не зная, Вениамин Иванович, ще ми разрешите ли да си налея вода?

Отпи глътка, като се сдържаше и се стараеше да не показва жаждата си, а майор Кросногорски продължаваше да говори, да убеждава, да обяснява, да вразумява напълно доброжелателно и без заплахи. Напротив: разбирате, че нищо не ви заплашва — чели сте статията, обсъждали сте я, нямате вина за това, а ние искаме само да установим истината…

— Да. Но Мирлин е заплашен! Вие сам непрекъснато повтаряте, че статията е антисъветска. А той има две малки дечица…

— Нима си мислите, че като отричате, помагате на Мирлин? Той още на двайсет свои познати я е давал да я четат, вие го познавате, той е, как да се изразя по-меко, доста общителен… От това, че вие отказвате да признаете, нищо не се променя. Само на себе си вредите. Дадохте обещание, а се държите, простете за остротата, безотговорно… Е?

— Не мога нищо да добавя.

— Значи не сте я чели?

— Не.

— Ами неговите показания?

— Не зная.

— Искате да кажете, че ние сме ги фалшифицирали?

— Не. Такова нещо не съм казвал.

— Ами тогава? Той нарочно ви клевети, така ли? Клевети ви? За какво намеквате? Вие сам признахте, че сте в добри отношения с него. Защо му е да ви клевети?

— Не зная.

— Тогава защо не искате да потвърдите тези негови показания? Той сам признава, че е написал тази статия тогава и тогава и я е давал на различни хора да я четат, включително и на вас. Защо лъжесвидетелствате?

Станислав отвърна първото, което му дойде на ума:

— Вениамин Иванович… Може би той първо го е написал това, а после се е отказал… И ако потвърдя…

— Ама пък фантазия имате, Станислав Зиновиевич!

Тогава телефонът звънна тихо, майорът все още клатейки укоризнено глава, взе слушалката и се заслуша. После устните замърдаха и Станислав отново стана свидетел на непостижимото му изкуство — не чуваше нито дума. Майорът затвори телефона и каза загрижено:

— Моля да ме извините, ще ви оставя за малко…

Той изчезна, а вместо него на вратата се показа старият червендалест прапоршчик — точно копие на този, който дежуреше на вход пет, пък може и да бе същият. Станислав го гледаше, без да го вижда. Онзи седна на мястото на майора и също се втренчи в Станислав без каквото и да било изражение, сякаш пред него стоеше предмет. Или както човек гледа собствения си куфар на гарата — безразлично, но зорко, да не го откраднат.

 

 

Това продължи неопределено дълго. Станислав погледна часовника си и веднага забрави колко е часът. След известно време погледна отново — бе вече дванайсет без двайсет — бе минал повече от час. Трябваше да вземе решение. Време бе. Но нямаше какво да се решава. Вече всичко беше решено. Още вкъщи. И сега да става каквото ще…

Вратата се отвори и на прага изникна майор Красногорски, Вениамин Иванович. Лицето му бе оживено и някак си изкуствено зловещо, когато каза:

— Ето! Вашият приятел призна всичко! Край! И подписа, убедете се сам — ето.

Пъхна в ръката на Станислав някаква хартия.

Протокол. „Киконин, Виктор Григориевич… паспорт…“ Опита се да се насили да прочете документа, но не разбираше и не виждаше нито дума. И бездруго знаеше, че майорът не лъже. Мака-ар че… Ако, да кажем, са фалшифицирали показанията на Мирлин, какво им пречеше да направят същото и с тези на Киконин. Но той знаеше, че никой нищо не е фалшифицирал. Че са истински. Но не можеше да проумее откъде се взеха ИСТИНСКИТЕ показания на Мирлин? Как са могли да се появят. Как са успели да го накарат да ги напише? Обаче нямаше време да се облегне назад, да затвори очи и добре да помисли.

— Нима и сега ще продължите да отричате, Станислав Зиновиевич? Какво ви става, ей Богу? Приятелят ви се е подписал, какво още ви трябва?

— Приятелят си е приятел — отвърна той. — А аз съм си аз. Той си знае неговото, а аз моето…

— И искате да подпишете протокол пълен с „не, не зная, не съм виждал, не съм чувал“? Това са лъжливи показания.

— Какво да се прави? Ако Мирлин застане пред мене и в лицето ми каже, ще е съвсем различно…

— И ще каже!

— Нека! Направете очна ставка…

— Нищо не ми струва да я организирам…

— Добре. Защо не?

— Хубаво, така да бъде. На себе си вредите… Протоколът трябва сега да бъде подписан! Без каквато и да е очна ставка.

— Ами ще го подпиша… А вие защо не искате да направите очна ставка, Вениамин Иванович?

— Ще я направим, не се тревожете…

Известно време разговаряха в този дух и майорът непрекъснато тракаше на пишещата си машина, после извади листа и го подаде на Станислав.

„Не, не зная, не съм виждал, не съм говорил“, но защо във всеки въпрос се повтаряше едно и също: „антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода»“ — как не го домързя да пише?

Станислав взе дадената му химикалка („не, не, не бива със своята, а ето с тази“) и се подписа. На всяка страница. Върна протокола на майора. Той с явно неудоволствие го прегледа отново, мърморейки: „И какво постигнахте? На себе си вредите, ей Богу!“ „Очевидно така са ни възпитали — отвърна Станислав. — Сам умри, но другаря си спаси.“ Почувства фалша в тази фраза и своето кокетство, моментално млъкна. Но настроението му се подобри заради всичко, което се случи — майорът не искаше очна ставка! Очевидно не искаше. Защо ли? А майорът го остани на мира — да си ближе раните, да пие крадешком вода, да мълчи и да чака неизвестно какво — а сам взе слушалката и отново беззвучно поговори с някого.

 

 

Настъпи пауза. Примирие. Отдих. Като че и двамата си почиваха. Вениамин Иванович вяло го упрекваше. Станислав Зиновиевич също така вяло увърташе. Беше неразбираемо какво всъщност става и какво трябваше да се очаква. Но бе опасно да се форсират събитията. Говориха за самиздата. Вяло. Станислав не е чел никакъв самиздат. Дори да е чел нещо, то е било някога и вече нищо не помни. „Ще просъществува ли Съветският съюз до хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година?“ — това беше казано с въпросителна интонация и Станислав се възползва от това обстоятелство: „Странен въпрос… Разбира се, че да!“ Възникна забавно недоразумение. Известно време отиде за обяснения: тази статия била написана от известния антисъветски деец Амалрик, „1984“ е названието на романа на антисъветски настроен английски писател Джордж Оруел. „Не съм го чел. Откъде? Сигурно е нещо много старо?“ „Защо решихте, че е старо?“ „Вероятно я е писал през шейсет и четвърта година.“ „Не е там работата… обясних ви, че има такъв роман.“ „А, Оруел… Да, чувал съм нещо. Но май се говори, че писал не за нас, а за Англия?“ Правеше се на глупак, без много да го е грижа дали майорът му вярва. Беше много уморен. И, което е по-страшно, стори му се, че сред разхвърляните по бюрото документи е и онзи екземпляр от статията на Амалрик, който навремето сам бе напечатал на машината си и дал на Мирлин…

Неочаквано прозвуча името на Каманин. Небрежно. Между другото. Ни в клин, ни в ръкав. Станислав в отговор машинално отбеляза, че не, никога не се е срещал с Каманин. Чел го е с удоволствие, но лично не го познава. Тогава видя очите на Вениамин Иванович. И изразът на това кръгло простовато лице с белег на устната го порази. Май нещо не бе казано както трябва.

— Станислав Зиновиевич — меко проговори Вениамин Иванович с пресилена усмивка. — Това пък защо?

— За какво говорите?

— Как да не сте се срещали с Каманин, като сте му дали романа си да го чете?

— Какъв роман? — глупаво попита той, внезапно разбирайки, че едва сега и именно сега започва да се случва нещо наистина важно. А всичко, което бе досега, бе само рамка, декорация, пълнеж, фон…

— Хайде сега. „Какъв роман“. Толкова много романи ли сте написали? „Щастливото момче“. Или не сте го писали вие?

— Аз — каза Станислав, чувствайки как гърлото му отново пресъхва. — Аз го написах, но на Каманин не съм го давал.

Вениамин Иванович продължи да го гледа, сякаш изведнъж го осени някаква идея. Или сякаш бе поразен от неочаквана догадка или пък от друго нещо, трудно за описание.

— В такъв случай кой му е дал вашия роман?

— Не зная. Как да зная? Сигурно редакторът на „Червена заря“. Имаше подобно намерение. За рецензия…

— Не му ли го даде?

— Мисля, че не. Но щом вие казвате…

— Вие не сте се срещали с Каманин?

— Никога — рече Станислав, като се мъчеше да разбере какво, по дяволите, става тук. Какво общо има Каманин? И „Щастливото момче“? — Вие и моя роман ли го броите за антисъветски? — попита той.

Вениамин Иванович се смути:

— Не. Не! В никакъв случай! Напротив, романът е много хубав. Прочетох с голямо удоволствие…

— Хм. Да го бяхте казали на „Червена заря“.

— Е, не. Ние в тези работи не се месим. Не са от нашата компетенция… А Каманин е написал много добра рецензия за романа ви.

— Сериозно? — каза удивен Станислав.

— Да, представете си. Дори ви е препоръчал за участие в някаква конференция в Калкута… в Бомбай… Не помня. С една дума в Индия.

Станислав замълча. После рече унило:

— С мен винаги така става — тъкмо ми потръгне и всичко отива на кино… А вие откъде знаете за това? — попита той. — Според мен то изобщо не е от вашата компетенция.

Вениамин Иванович го успокои с жест:

— От нашата е. Бъдете сигурен. Вие знаете как умря той…

— Нищо не зная. Вървяха разни ужасни слухове за убийство… някакъв маниак с рязана пушка…

— Именно — каза Вениамин Иванович многозначително. — Тъй че бъдете спокоен, от нашата компетенция е.

И отново заговориха вяло за това-онова. Какво чака тая мърша, мъчително и безсилно мислеше Станислав. Какво цели? Към какво клони, гадът? Какво общо има тук литературата? Защо непрекъснато ми дрънка за писатели и романи? НЕ, НЕ СЪМ ГО ЧЕЛ. ТОЙ ЖИВ ЛИ Е ОЩЕ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ОТДАВНА УМРЯ. Ще има ли очна ставка, или не? Може би те сега Сьомка обработват, за да е в кондиция? Защо? Нима това е толкова важно? Нали подписах лъжливите показания! Има такъв параграф — за даване на лъжливи показания… В него нарастваше ожесточение, което потискаше страха… ШЕРСТНЕВ? НЕ, НЕ ПОЗНАВАМ ТАКЪВ. КОЙ Е ТОЙ? ФИЗИК ЛИ? НЕ ГО ПОЗНАВАМ… Какъв е тоя Шерстнев? И защо трябва да го познавам? Минаха вече два часа. Какво чакаме? Отново застана нащрек, когато Вениамин Иванович небрежно спомена Александър Калитин.

— Разбира се, че го познавам. По-точно познавах го. Умря преди десет години.

— Да. Да. Млад беше. И талантлив. Ето ви още един пример.

… Пример за какво? Изпуснах. Добре. Трябва да кимна с глава (в пълно съгласие с началството) и многозначително да повдигна вежди… (Лоялен гражданин съм. Но ако искаш да играеш ролята на лоялен, трябва наистина да станеш такъв. Макар и временно. Станиславски. Немирович, разбирате ли, Данченко… И ти усещаш колко хубаво е да бъдеш лоялен. Особено между тези стени. Колко уютно… Да. Но ми се повдига.) Виж ти! Те и за Сашка знаят… Обаче! Много добре са се подготвили. Сега ще започне да намеква за Женя Малахов…

Но Вениамин Иванович не намекна за Женя. Внезапно се изправи и каза решително: „Да вървим. Вие искахте очна ставка? Моля!“

 

 

Оказа се, че досега затворниците били на обяд. Затова бяха чакали цял час.

Семьон Мирлин застана пред него весел, ухилен до ушите, но доста отслабнал и без един преден зъб.

Прегърнаха се. (Под внимателните погледи на капитана и майора.) Седнаха. Станислав бе настанен на стола под прозореца. Приятелят му на друг, сложен отстрани, до вратата. Мирлин заговори оживено със следователите. Днес вестниците съобщили, че другарят Андропов е награден с високото звание „Герой на социалистическия труд“. Мирлин предполагаше, че тази награда се дава на шефа на КГБ заради това, че е успял да разобличи именно него, Мирлин. Следователите се смееха и не отричаха. Шеги изпълваха стаята, веселият смях не преставаше. Станислав също се усмихваше. Сега искаше само едно — да отведе Мирлин настрана и да го попита с приглушен глас: „Какво се случи? КАК успяха да те принудят да дадеш показания?“

Очната ставка вървеше като по масло. Участниците в нея се държаха както подобава. Под благодушните, но внимателни погледи на официалните лица разменяха бодри общи фрази за самочувствието, семейството и времето, без да нарушават предварително уговорените правила и се обръщаха един към друг само през капитан Полещук. Подследственият Мирлин с шеги и закачки потвърждаваше всичко, което искаха от него, свидетелят Красногоров, виждайки това благодушие и единомислие с органите на дознанието, също не упорстваше и без съпротива потвърждаваше потвърденото. Капитан Полещук яростно тракаше на машинката (той печаташе дори с четири пръста!), а майор Красногорски се разхождаше напред-назад из стаята, произнасяйки от време на време полушеговити реплики. В стаята беше хладно и сумрачно. Или слънцето навън се бе скрило зад облак, или прозорецът гледаше към стена. Таванът бе нисък и в ъгъла се извисяваше огромен метален сандък, обвит с нещо черно…

През цялото време на очната ставка само веднъж се получи конфузия, и то нищожна. В отговор на някакъв смирен въпрос на свидетеля подследственият изведнъж се развика радостно: „Господи, Славка! Подслушвали са ти телефона, разбира се!“ Пишещата машина млъкна и свидетелят, усмихвайки се скръбно, попита изправилия се пред него майор: „Наистина ли? Вениамин Иванович, наистина ли подслушвахте телефона ми?“ Той не зададе въпроса си сериозно, Мирлин по-скоро лъжеше, но на лицето на майор Красногорски се изписаха някакви сложни и странни преживявания, той се изчерви и произнесе с ненужна тържественост: „Станислав Зиновиевич, заявявам ви най-отговорно, че телефонът ви нито е подслушван, нито се подслушва…“ След това участниците в очната ставка прочетоха протокола и го подписаха. Подследственият почти не погледна трите листа, но свидетелят се оказа придирчив. При това се чувстваше много неловко, като някой досадник, който по силата на шибания си характер отнема времето на добрите хора. И когато откри, че красивият и весел капитан Полещук му бе приписал думите „прочетох антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода», писана от Мирлин“, той възрази, че такива думи не е произнасял, че не смята статията за антисъветска, че е спорил относно съдържанието й, но не защото я смята за антисъветска, а по съвсем други причини… Ето, на следващата страница пак същото! Не, не съм давал подобно определение на статията… ще помоля да препишете този пасаж. Или да зачертая фразата? Добре, така ще направя… тук също… има ли още? Аха и ето тук… А накрая ще напиша, че аз съм зачертал тези места. Нали така? Аз подобно нещо не съм казвал. Не.

Зачертаваше, поправяше и допълваше… Следователите продължиха да се шегуват, макар да изглеждаха раздразнени и дори обидени. Мирлин го наблюдаваше мълчаливо и разсеяно се усмихваше. Свърши. Чувстваше се така, сякаш бе пренасял тежки чували, ръцете му трепереха. Мирлин стана и престана да се усмихва. „Обади се на Соня — каза той и лицето му изведнъж се сгърчи. — Кажи й, че… предай й…“ „На всяка цена. Още днес. Не се тревожи, аз й помагам…“ Изведоха Мирлин през отворената врата в тъмнината и пустотата на огромния коридор, вратата след него се затвори и той изчезна.

 

 

После двамата с майора отидоха в неговия кабинет и офицерът написа още един протокол. В него той обясняваше защо в първия протокол Станислав си е позволил да даде лъжливи показания. Вениамин Иванович предложи такъв вариант: знаейки, че децата на Мирлин са малки, аз, Красногоров, Станислав Зиновиевич, се страхувах да не му навредя с моите показания, но сега, след очната ставка, потвърждавам, че… И така нататък. Четохме, предавахме си листата… Пихме чай… Статията не ми хареса… Казах на автора: „Ще те затворят за това, Семьон.“

Той подписа протокола. Третия за този ден. Бе вече шест без десет. Не бе ял цели осем часа. Причерняваше му пред очите, езикът му се беше вдървил. Вениамин Иванович бе свеж! — любезно го изпрати до пропуска долу. Взеха си довиждане с ръкостискане и Станислав излезе навън. Лъхна го жегата, разтапяща града.