Борис Стругацки
Търсене на целта (22) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава четвърта

„… Световната линия, така както си я представям, представлява последователност в живота на всеки човек от точка А до точка Б. По принцип е невъзможно да се проследи, камо ли да се предскаже, както е невъзможно да бъдат изчислени възможните позиции в партия шах. Но тази принципна невъзможност не отрича СЪЩЕСТВУВАНЕТО на линията. Нея я има, независимо от нашата способност или неспособност да я начертаем, тя съществува реално от А до Б и, така да се каже, се овеществява с хода на времето.

Може да бъде нагледно представена като някакъв тунел, пълен с мъгла — движиш се в него, с всяка крачка виждаш повече, но останалото зад теб отново потъва в мъгла. Обаче тунелът има стени, затова може би е по-правилно да си представим Линията като порив на вятъра над голото поле, а човека — като голям бръмбар, увлечен от стихията, но неподозиращ за нея. Или пък — като струя вода, а човека — като риба, която също нищо не знае за нея.

Повтарям, че всичко това можех да си го представя, но аз не желаех да го правя. Човекът не е бръмбар. Човекът е способен да управлява съдбата си и до голяма степен сам чертае своята Световна линия от точка А до точка Б, като напряга волята си и прави стъпките, които според него са правилни. А щом е така, първият и най-важен въпрос е: що за човек е той?

Неговото най-важно качество според мен е наивността. Простодушието, преминаващо от време на време в истински инфантилизъм. Верността към някакви принципи, формулирани и усвоени от незапомнени времена. Абсолютната праволинейност в поведението, ако става дума за съпротива срещу нагла сила. В същото време услужливост в отговор на слабост, безпомощност, неумелост. Пълно неприемане на «закона на джунглата» в удивително съчетание с незабавна готовност да възприеме този закон, ако е наложен със сила. Той е рицар. В най-безнадеждно романтичния и дори донкихотовския смисъл на тази позабравена дума — като герой на Уолтър Скот. И като всеки рицар е безсилен пред хитрата слабост и пресметливата хитрост.

Не мислех, че ще имам кой знае какви проблеми с него.

Проблемът, още веднъж повтарям, беше в друго. Проблемът възникваше и изглеждаше напълно непреодолим в случай, че този подопечен на Съдбата, този «роководим», както той сам наричаше героя на романа си, този бръмбар, повлякъл след себе си стихия, започне да руши всичко по пътя си.

Но аз нямах нито време, нито желание да чакам и да събирам още някакви доказателства, косвени улики и лукави факти. В началото на 74-та почина жена му. Смъртта й бе страшна, много по-страшна, отколкото някой може да си представи, дори такъв като мен, предварително подготвеният за всичко наблюдател. Не искам да разказвам подробности. Достатъчно е да кажа, че нейният случай не предизвика никакви съмнения у мен, макар че попаднах на него съвсем случайно — казаха ми, че жената на обекта е умряла скоропостижно, аз чисто механично направих запитване и когато получих отговора, косите ми се изправиха. Той така я обичаше, по мои сведения едва не полудял след смъртта й, при това без да знае никакви подробности!

Смятам се длъжен да ти призная: порази ме страшна мисъл и започнах да ровя в документите за смъртта на майка му. Слава Богу, бях сбъркал — там нямаше нищо такова, каквото очаквах, но ако трябва да съм съвсем обективен, ИЗЧЕРПВАЩИ сведения не бях получил. Бе минало доста време, свидетелите не бяха запомнили нищо необикновено, архивите на болницата бяха в отвратително състояние.

(Прочетох преди малко последните абзаци и почувствах необходимост от следния коментар. Тогава аз не изпитвах нито ужас, нито отвращение, нито нравствена погнуса от това, че се ровех в семейните дела на този човек. Сега, да. Сега аз действително изпитвам известно облекчение от това, че моята омерзителна хипотеза не се потвърди. Но това е сега. Сега този човек вече не ми е чужд. Той е мой покровител. Благодетел… Приятел. Господар. А тогава беше само обект на изследване и което е още по-важно, обект, който потенциално можеше да се използва. Освен това ми се струваше чудовище, звяр; в него виждах не човека, а само и единствено средство за постигане на моите цели. И всички изследвания, свързани с него, провеждах с каменно сърце, професионално пресметливо, без емоции.)

Вече писах за Световните линии. Световната линия на този човек преминаваше през точка (област, зона, хиперобем), която за мен бе недостъпна и неразбираема.

Съдбата не искаше той да стане атомен физик и да почине от левкемия в някакъв Арзамас-номер-ен^[1]. Съдбата не позволяваше той да стане писател, уважаван член на Съюза, инженер-конструктор на нашите души и умове. (Защо? Нима би било лошо за Съдбата и за нас?)

Съдбата, естествено, в никакъв случай не желаеше неговата преждевременна смърт…

Съдбата не искаше (неизвестно защо) той да се сдобие с втори баща, когато беше на петнайсет.

Но какво ИСКАШЕ Съдбата? Този въпрос ми се струваше нелеп. Какво иска гравитационното поле? Кулата в Пиза да падне най-сетне ли?

Получих разрешение да работя с Костя Полещук по делото на един бъбрив дисидент. Неговото име днес нищо няма да ти говори. Той беше приятел на моя обект и така се оказа в полезрението на нашата организация, макар и на друго нейно управление. Не бе задължително да установявам първия контакт с него по такъв начин — в качеството си на разпитващ следовател, но пък щеше да е глупаво напълно да игнорирам тази възможност. Дисидентът стоеше пред мен в целия блясък на своята ограниченост, високомерна глупост и неописуемо горд инфантилизъм. Беше наплашен и беззащитен. Можех да го разглеждам под лупа — той нищо нямаше да забележи и нямаше да застане нащрек. За него аз бях невидим. Сякаш не съществувах. Бях дявол, въвеждащ го в изкушение. Аз, като личност, като отделен човек, не го интересувах повече от някой досаден пияница в трамвая. Трябваше някак си да се отърве от мен, да се отскубне, запазвайки достойнството си. Той само за това мислеше — как да запази честта си и пази Боже, да не стане доносник.

(Дори не доносник, а клеветник. Гледайки го, си спомних как като студент го назначили за старши на групата и веднага провели с него съответната беседа. С какво възмущение крещял той пред приятелите си същата вечер: «Мръсници! За какво ме имат те мене? Аз да клеветя своите момчета: кой какво направил, от коя лекция е избягал?» Той нищо не разбрал. От него са искали съвсем друго. Своевременно да съобщава кой какво ГОВОРИ и няма ли намерение да създаде нелегална организация. Но той изобщо не вникнал в размитите фрази на заместник-декана и си въобразил, че му предлагат да стане обикновен клеветник — като в училище… Имай предвид, че в това е целият наш Станислав Красногоров! Той и сега, на шестдесет години е такъв при всичката си «позисион сосиал»^[2].)

Разбира се, беше го страх. Устата му пресъхна и се спече, но той не се страхуваше от мене, а от себе си, от своята слабост, страхливост и глупост. Но само ако знаеш как се чувствах аз! Аз УМИРАХ ОТ СТРАХ.

Предварително и внимателно бях обмислил всичките си въпроси, но си имах работа не с човек, а със Съдбата, чието лице и очи не виждах. Съдбата няма нито лице, нито очи, нито изражение, нищо — с нея нямаш обратна връзка и аз пълзях слепешком по това минно поле и с ужас си представях как мозъкът ми кипва, как струи димяща кървава каша излитат от ушите, ноздрите и очите ми… Но той не забеляза моя страх, не би и могъл, защото бе твърде зает със себе си.

Не обърна никакво внимание на цяла дузина контролни въпроси от моя страна и се разтревожи само веднъж — когато мимоходом го попитах познава ли писателя Каманин. Бях сигурен, че го познава и отрицателният му отговор ме учуди. Застанах нащрек — защо лъже по такъв невинен повод? (После всичко се изясни: ръкописът му попаднал при Каманин по обиколен път и всъщност случайно. Горкият Каманин. Неведоми са пътищата на Съдбата.)

Аз окончателно се убедих, че той НИЩО не знае за своята Световна линия. Това беше и хубаво, и лошо, защото усложняваше пътя към Силата. Но не всичко бе загубено. Трябваше да започнем да си помагаме. Все още имаше шанс. Моят последен шанс: да му отворя очите и да чакам ефекта от осъзнаването на ставащото — подобно на ефекта психоанализа, когато забравеното изведнъж изплува от дълбините на болното съзнание и става чудо.

Можех да стана творец на това чудо. Именно аз можех да дам Разум и Сила на мъжа, който Съдбата отнасяше в нищото. И тогава той щеше да стане наистина МОЙ.

Тъй че надежда имаше. Тя беше слаба. Последната.

Може би щях да забавя нещата с още месец-два. В подобни случаи не бива да се бърза, особено когато ти се иска, когато нервите ти са опънати докрай и цялото ти същество гори от желание за удар, пък да става каквото ще. Добре знаех това свое състояние, страхувах се от него и бях готов изкуствено да си слагам спирачки, но тогава Съдбата реши друго.

На следващия ден след първия контакт, рано сутринта, ме извика лично Скъпият ми Другар Шеф и още от прага, без да ми предложи да седна, започна с характерния си сънен глас: «Ти защо не ми докладваш? С ченгел трябва да ти тегля думите от устата! Какви си ги забъркал около своя (демонстративно погледна един документ) Красногоров? Кой ти разреши?» Очаквах това и се бях приготвил, имах отговори за всичките му въпроси, но знаех, че не съществуват въпроси, които да не пораждат нови, нови и нови въпроси. Дори да кажеш цялата истина, нови въпроси ще възникнат и като ножове ще я режат, дисекция ще й направят. А ако рискуваш и започнеш да разказваш полулъжи, то тогава — моли се. Смятай, че са те разглобили, разфасовали и окачили на куките.

Така че първата атака на Скъпия Другар отбих благополучно, но бях принуден да оголя фланговете на тила си и да му дам повечко материал за размисъл. Той беше пълен идиот, но интуицията му бе такава, че понякога (когато имахме добри моменти) му казвах угоднически и почти сериозно: «Ей Богу, Пал Легич, трябва да ви изследваме за наличието на свръхестествени способности. Хайде, а?»

Върнах се в кабинета си (вътрешно бях мокър като кокошка и треперех), а там вече ме чакаше доклад за печално събитие: скоропостижно починал заслужилият деец на науката, академик към Академията на науките на СССР, завеждащият сектор във ВНИИТЕК Хухрин Лемарк Георгиевич (псевдоним Счетоводителя). Диагнозата: инсулт, но аутопсия още не е извършена, очаква се довечера.

Грабнах телефона. Престанах вътрешно да треперя и се успокоих. Работа. Нищо не бе загубено, продължаваше, желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Намерих нужния доктор и го изпратих да направи аутопсията. Взех делото под контрол. Включих най-добрите кадри. Никакво изтичане на информация. В случай на необходимост да се вземат разписки за неразгласяване. Все в този дух. Глупости, но правят впечатление. Наредих след аутопсията да ми се докладва лично и устно. Писменият отчет да е готов до утре. Край. И моята интуиция си я бива. Оказа се действително инсулт. Честно казано, изобщо не беше инсулт, а дявол знае какво. Това беше номер Девет (ако смятаме и неизвестния людоед от романа). Съдбата отстрани от пътя си още едно препятствие (или не от своя, а от пътя на моя безгрижен обект, зает с ежедневните си грижи).

Към момента, когато писменият отчет за резултатите от аутопсията легна на бюрото ми, аз вече знаех всичко за отношенията между Хухрин и Красногоров. Такива практически нямаше. Виждали се на заседанията на сектора и на някои семинари. Академикът го харесвал, давал за него доброжелателни отзиви, два пъти му възлагал да пише отчети по негови теми, говорели само по работа, за друго не били разменили и две думи. Красногоров не се интересувал от академика, считал за свой началник Ежеватов и не му пукало за останалите началници.

Престорих се на болен и отидох вкъщи. Действително бях болен. Главата ме цепеше, сякаш Съдбата правеше сметки да ме… Така чаках този Девети случай, така се надявах, когато дойде, вече да разбирам повече и сега изпитвах нещо като пристъп на отчаяние, какъвто не съм си позволявал никога. За първи път си помислих, че съм се захванал с нещо, за което не ме бива. Тази мисъл ме угнетяваше и потискаше. Можеше да ме смачка. Стараех се да не й позволявам, но от това ме болеше. Още малко и може би щях да се предам. Да легна по гръб. Да махна с ръка на всичко. Защо ми е притрябвало да имам повече отколкото другите все пак? Притрябвало ми е. Повече отколкото другите. Много повече. Но вече не бях толкова сигурен, колкото преди два часа.

Прибрах се вкъщи, мама я нямаше и ме посрещна ти. Веднага разбрах, че си плакал. И че си избягал от пионерския лагер, както аз от работа. И видях, че носът ти е разбит, разбрах, че онези гадове пак са те били. Омразата ме заслепи, сърцето ми се обля в жал, прегърнах те, двамата седнахме на пода и известно време останахме така прегърнати. Ти плачеше, а аз се пръсках от омраза и безсилие, от любов и жалост и ти дадох някакви клетви… Ти едва ли помниш този ден. Тогава беше само на осем — възрастта, на която преживяванията са невероятно остри, но и слава Богу, бързо се забравят. Аз обаче запомних този ден и много добре запаметих клетвите си, макар че те не бяха облечени в думи. Повече не можех да си позволя да легна на плешките си, да махна с ръка на всичко и да постъпя като всички. Имах теб.“