Борис Стругацки
Търсене на целта (19) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава първа

„Щом четеш тези записки, значи вече не съм между живите. Убили са ме.

Каквато и причина за смъртта ми да ти съобщят, знай, че са ме убили — хладнокръвно, професионално и чисто.

Не вярвай, че внезапно съм получил сърдечен удар в автобуса в най-натоварения час. Аз имам прекрасно здраве. (Между другото и ти.) Просто от тълпата някой се е приближил до мене и ми е забол направо през сакото игла с кардиолетал-А или някаква друга гадост.

Не вярвай, че не съм бил внимателен, когато съм пресичал улицата. От известно време безкрайно внимавам по улиците, в тъмните входове, на пероните на влаковете, метрото и извънградските влакчета.

Ако ти кажат, че съм станал жертва на пияни хулигани, знай, че много добре знам имената им. Те не са хулигани, рядко пият и никога не се напиват. Това са Александър Степанович Гуриков (Сашка Кучката), Марлен Иванович Косоручкин (той е и Марлеха) или Серьога Бръмбара (Сергей Сергеевич Жукованов).

Не вярвай никому и на никакви документи, филми или снимки, на никакви аудиокасети и видеозаписи. Вярвай само на това, което четеш в момента, и помни, че то ще те направи недосегаем за никого (по-точно ВЪЗМОЖНО е да те направи; СПОСОБНО е да те направи — по принцип и ако изпълниш някои условия, които не са известни на никого), но само в случай, че не го споделиш с никого. Това знание ще те убие по-бързо от най-силната отрова, ако го споделиш с някого. Тайната е предназначена само за теб. Двама ще бъдат прекалено много, непоправимо много.

 

 

Най-много се пази от хората, които обичаш.

Бой се от мама. Тя е глупава и глупаво благородна. (Никога не се доверявай на благородните — те ще те предадат, наслаждавайки се на своята безкористност.)

Страхувай се от Альошка — той е алкохолик. (Никога НИЩО не доверявай на алкохолик.) Страхувай се от своята Катя. Тя те върти на пръста си, на тебе ти харесва, аз зная, но тя е много по-силна от тебе и наясно с това. (Изобщо не те съветвам да се доверяваш на жените: нито един мъж не е способен напълно да разбере една жена, те са друг вид от животинското царство, а можеш да имаш доверие само на онзи, когото познаваш изцяло.)

Искам всичко, което имам, да получиш ти и само ти. Ти ще доведеш моя замисъл докрай. Щом четеш тези записки, значи аз не съм успял.

Прочети ги, разбери ги и точно девет месеца не предприемай нищо, просто живей така, както досега и мисли. Чакай. Мисли. Готви се да вземеш решение. ДЕВЕТ МЕСЕЦА! Решението трябва да узрее в тебе, както зародишът зрее в женската утроба. След това постъпи както намериш за добре.

 

 

Човекът, който ти предаде този пакет, няма да знае нищо. Не знае дори това, че ти си мой син. Той е кристално честен, постарому благороден и следователно възглупав. Все пак е по-добре повече никога да не се срещаш с него.

Разбира се, те могат да се досетят за него. Не, няма да могат. Или по-точно, ако съумеят да се досетят, ти просто никога нищо няма да узнаеш за тези записки…

 

 

ЕЙ, СЕРСЕМИНО! АКО ВСЕ ПАК СИ УСПЯЛ ДА СЕ ДОБЕРЕШ ДО МЕН И ЧЕТЕШ СЕГА ТЕЗИ РЕДОВЕ — БЪДИ ПРОКЛЕТ! ЩЕ ЗАПОЧНА ДА ИДВАМ ПРИ ТЕБ НОЩЕМ, ЗА ДА ИЗПИВАМ ШИБАНИЯ ТИ МОЗЪК И ДА РАЗКЪСВАМ ШИБАНОТО ТИ СЪРЦЕ.

 

 

Разкрих тази тайна, разкопах я, разгадах я, измъкнах я от мътното небитие, но и до днес не съм се научил да я използвам. Зная, че тя носи в себе си зародиша на гигантски възможности. На сила, мощ, велика власт и способност да прекрояваш неща, които не ти си направил — това се усеща още при първото съприкосновение с нея. Но КАК? Не зная.

Подобно е на прословутия термояд от любимата ти физика. За него всички знаят всичко, на хартия всичко е наред, дори отлично, вече половин век се говори за него, обсъжда се, но никой нищо не е постигнал. СИЛА. МОЩ. ВЛАСТ НАД СВЕТА. Но КАК?

Именно заради тази аналогия се чувствам учен теоретик, направил велико откритие на хартия, от което някой някога ще извлече много полза, но не днес и дори не утре. А тогава, когато нито теб, нито мен ще ни има на този свят.

 

 

По разбираеми причини нямам възможност да документирам както трябва своето ОТКРИТИЕ. Много неща ще трябва да приемеш на вяра. Но именно затова ще се постарая да бъда подробен с надеждата, че ти ще съумееш в подробностите да намериш някоя сламка, крайче, кукичка, с която да извадиш в лодката си голямата риба, която аз зърнах в дълбоките води, но не успях да сграбча за хрилете.

 

 

Прекрасно познаваш този човек. Неговият портрет от много години стои на бюрото ми до фотографията на майка ти. Сега го виждаш по телевизията едва ли не всеки ден или често четеш за него във вестниците. Той се превърна в легенда и аз прекрасно запомних разговора, който имах с него миналата есен. Все ме питаше как може човек с такива мерзки убеждения да ми е приятел и благодетел, а аз ти отговарях, че убежденията се появяват и изчезват, а човекът остава. Скарахме се с теб, ти се обиди и повече не разговаря с мен за него (макар добре да знаех какво говориш за него със своите приятели по телефона — признай си, че ти ИСКАШЕ аз да чувам тези разговори, нали?). Е, като прочетеш записките ми, предполагам, ще разбереш, ако не всичко, то поне много.

 

 

Моето разследване започна с него.

В продължение на няколко години работех в отдел, по-точно в особена група, която се занимаваше с ПАРАНОРМАЛНИ ЯВЛЕНИЯ. С телепати, ясновидци, зомбита, телекинетици, знахари, микрокилъри, търсачи на подводни води, върколаци, вещери, магьосници. Полтъргайст, НЛО, некродинамика, палеоастронавтика… Много неща вече съм забравил, номенклатурата ни наброяваше повече от осемдесет и три позиции. И всичко беше СТРОГО СЕКРЕТНО. Нашата дейност бе секретна, така че докладвахме направо на НЕГО, дори никой от заместниците му нищо не знаеше.

Отдавна съм забелязал, че колкото по-глупава е една работа, толкова по-секретна е тя. В нашата работа имаше толкова глупости, че не оставаше място за нищо друго. «Това са големи глупости!» — докладвахме ние на началството. «Давайте, давайте! Работете, не забравяйте, за Бога!» «Ама това са глупости!» «Според вас американците по-глупави ли са? Ама се занимават с това и всички са доволни. Искате още пари? Така да бяхте казали…»

Деветдесет процента от информацията, която имахме, бе чиста лъжа. В девет цяло и деветдесет и девет стотни от случаите попадахме на мошеници, понякога много умни, дори блестящи. Но имаше, имаше някакви стотни от процента, които предизвикваха нашето недоумение, караха ни да се замислим и ни подтикваха да действаме.

След третата или четвъртата година си направих два извода, които си заслужава да спомена тук.

Първият бе, че практически никаква телепатия не съществува. Невъзможно е да се четат мисли. Да отгатваш, да изчисляваш, да предполагаш дори — да, но не и да четеш. Този извод ми даде нови сили и облекчи моето съществуване в света, наречен «месторабота». (На никого и никога не казах за този мой извод. Напротив, винаги твърдях обратното. И началството с удоволствие даваше пари. Има куп глупаци по света, които смятат, че не би било зле да се научат да четат чужди мисли. Ще ти разкажа една история — как оцелях само заради това, че един глупак се счепка с един мошеник и двамата загубиха — изядоха се един друг, като вълците от детското стихче.)

Вторият бе, че паранормалните изследвания изискват съвършено специфична методика. Не са нужни нито барометри, нито волтметри, нито осцилографи, нито физици, химици или медици. А са нужни професионални фокусници, за да разобличават мошениците. И са необходими тихи, невидими свидетели, фактически агенти за скрито наблюдение, които да работят в режим на съпреживяване. Всички паранормални, ИСТИНСКИТЕ паранормални са способни да демонстрират резултатно поведение САМО в условията на личен покой, на душевен уют и изобщо на ЛИЧНОСТЕН комфорт. Поставиш ли такъв човек под ярки светлини в стая пълна с апаратура, овържеш ли го с кабели и налепиш ли по него датчици, обричаш себе си на пълен провал, а паранормалния на безусловна творческа импотентност. Има птици, които никога не пеят в клетка и има животи (и то доста много), които не се размножават в зоопарка — те стават импотентни дори в най-удобната и просторна клетка. На магьосника, за да прави магии, му е нужна неговата черна и страшна бърлога (като на тарантулата — нейната дупка), там и стените му помагат, и то не в преносен, а в пряк смисъл. Впрочем съвременният градски магьосник има нужда от своята лична, собствена, позната квартирка. Аз направих практическо предложение на базата на този извод. Предложих да се организира специален пансион, където да съберем всички, които изучаваме, и да им предоставим възможност за удобно съществуване: да си правят дупки, да плетат паяжини, да вият лястовичите си гнезда и така нататък. А сред тях да внедрим опитни наблюдатели. Сметнах, че само така ще можем да се надяваме на реални резултати. Смешно е да се мисли, че паякът ще лови мухи в празен буркан, в който няма нищо друго освен него, светлина и мухи.

Моето предложение беше прието, пансионът създаден, аз поработих там повече от година и успях да откроя двама истински паранормалници. Тогава в ръцете ми попаднаха документите, от които започна всичко.

 

 

Успях да изясня кой е бил този умник (не иронизирам, наистина смятам за безкрайно умен и наблюдателен този човек с вроден нюх към паранормалното), този УМНИК, който пръв се е сетил да свърже няколко трагични събития, случвали се по различно време и на различни географски ширини и останали без обяснение в течение на много години.

Причината за смъртта във всички случаи (неизвестният изследовател я нарекъл почти поетично «разрив на мозъка») била една и съща, което го подтикнало да ги обедини. Но механизмът на явлението останал неустановен — на всеки непредубеден наблюдател тези смърти изглеждали съвършено МИСТИЧНИ, поради което папката попаднала в архива на нашата група.

Помогна ми факта, че всички жертви без изключения в една или друга степен са сътрудничели с органите, така че откритите криминални дела се разследвали изключително от нас.

Първоначално в папката имало пет случая. Ще разкажа накратко за всеки в хронологичен ред.

 

 

Октомври 1941 година. Николай Остапович Гугнюк, 31 годишен, старши лейтенант от НКВД^[1]. Отличавал се с настойчивост, твърдост, дори жестокост, бил «безпощаден към враговете на трудовия народ». Намерен бил зад бюрото в своя кабинет. Лежал по корем върху папките с делата, главата му практически липсвала, тя като че се била взривила отвътре, из цялото помещение имало парчета от черепната кутия и частици мозък. Тогава набързо решили, че това е фашистка диверсия, изстрел от диверсант. Но не намерили куршума. Не съществували патрони, способни на подобен ефект. Другата версия била самоубийство — поставил в устата си пръчка динамит и я взривил. Такива случаи били рядкост, но все пак се срещали в следствената практика. През онези години самоубийствата сред следователите не били редки — не им издържали нервите, страхът буквално ги разяждал, трошал им костите — страх от арест, страх от фронта, страх от военно поражение, страх от отговорност. Що се отнасяло до Гугнюк, то той не бил от хората със слаби нерви, пиел умерено, с жените нямал проблеми, обичал си работата и не се страхувал от нея — в него не живеел самоубиец. Най-важното е, че не били намерени следи от взривно устройство или вещество. Времето тогава обаче било напрегнато: блокадата започнала, боевете вече се водели на Пулковските височини, в специалните затвори ежедневно разстрелвали десетки арестувани. Липсвала реална възможност да се проведе щателно разследване, адекватно за случай, когато е убит служител на НКВД. Най-важното е, че нямало НИКАКВИ улики, не било намерено нищо, което да даде някакво обяснение на случилото се. Неизвестен титан на мисълта написал като заключение за причината на смъртта «вероятно случаен шрапнел от германска бомба» и делото било свалено в архив.

През четирийсет и девета, когато в органите се провеждала поредната чистка (Ленинградското дело^[2]), извадили папката и отново й дали ход: терористичен акт, измяна, подривна дейност… Затворили някои (дошъл им редът), други уволнили, трети изгонили заради недостатъчна бдителност. Папката била допълнена със забележителни показания: «… приближих се в гръб и три пъти стрелях в главата на Гугнюк с пистолет ТТ, а после събрах гилзите и куршумите…» Човекът, взел тези показания, очевидно не си бил направил труда да прочете описанието на мъртвия Гугнюк (страници от делото 3, 4 и 5) — всъщност не се и изисквало от него.

През петдесет и трета^[3] отново извадили папката по делото, поне трима души били уволнени от органите и именно тогава тя попаднала в полезрението на Умника, който вече разполагал с някои подобни данни.

 

 

През август 1948 година полковник хирург Иван Захарович Габуния в присъствието на много свидетели умрял от странна и страшна смърт две минути преди някаква елементарна операция на апендицит. Пациентът вече лежал на операционната маса, а Иван Захарович, шегувайки се, допушвал цигарата си вече с ръкавици на ръцете (младата сестра му я поднасяла с пинцети към устата). Честно казано тя била и единственият истински свидетел, останалите притичали, след като чули нечовешките й вопли. Уж се била нагледала на рани и кървища във Военномедицинска академия, но не понесла ужаса, когато очите на човека, комуто току-що поднасяла цигара и който се шегувал с нея, внезапно излетели от орбитите си и шляпнали в мивката. Иван Захарович Габуния умрял на мига, още преди тялото му да грохне на теракотения под.

Един от лекарите, аутопсирали трупа му, казал по-късно: «Останах с впечатлението, че в черепната му кутия изведнъж е възникнала зона с изключително висока температура, мозъкът мигновено е кипнал, образувало се огромно налягане». А аз бих добавил: и кипящата смес избила през всички създадени от природата отвърстия в черепа, макар самият череп да издържал и да се пукнал само по един от шевовете си — не помня как се наричаше научно.

Започнало следствие, но преди още да стигне донякъде (ако ще и до задънена улица), делото било иззето от военната прокуратура и предадено на органите. Защото Иван Захарович бил наш стар, при това заслужил, агент (с псевдоними Морзе, Аташе и дори Зоя) и още защото към случая проявил интерес един научноизследователски институт, който се занимавал с разработката на ново оръжие (според някои слухове — на така наречената вакуумна бомба). Представители на института видели нещо познато в обстоятелствата около гибелта на агент Зоя. Но сходството се оказало повърхностно и след месец делото отново дошло при нас с резолюция «не представлява научен интерес». Осъдили на двайсет и пет години един друг полковник медик, излишно надменен бъбривец и специалист по радиационни поражения на кожата. Агент Зоя отдавна и доста квалифицирано работел срещу него, така че не било трудно да му се повдигне обвинение. Трябвало само да му изтръгнат самопризнания за терористичен акт спрямо агент на органите, което било единствено технически проблем. Смъртното наказание било вече отменено, но, доколкото можах да разбера, човекът умрял в лагер. Делото пък отишло в архива.

 

 

1950 година, отново август. Шерстнев, Константин Илич, кандидат на физико-математическите науки, физик-теоретик, дисертацията му била секретна — към момента на събитията бил председател на Приемната комисия към Физическия факултет. Успях да открия член на тази комисия, наблюдавал събитието със собствените си очи. Случило се към пет часа, събеседванията били свършили (тогава ги наричали колоквиум), почти всички били благополучно приети, скъсали само неколцина евреи. Работата била към края си, когато възникнал страхотен спор между Шерстнев и, да го наречем, другаря Кадров. В биографията на един от абитуриентите пишело, че е ЧСВН, тоест «член на семейство на враг на народа» и другарят Кадров се заинатил. Шерстнев, като председател, бил предварително готов за това «не» спрямо подозрителния младеж и по време на беседата го изстискал като лимон. Задал му няколко десетки въпроса, в това число и за съобразителност, за да го провали. Но момчето се оказало умно, на повечето въпроси отговорило напълно задоволително, а една задача решило просто блестящо. И Шерстнев го харесал много! «Плюя на вашето „НЕ“! — креснал той на другаря Кадров. — Вие казвате НЕ, а аз казвам ДА! Стига с тези глупости! Нямам нищо против, когато късате космополитите, аз също не ги обичам и ги считам за вредни. Но няма да ви позволя да лишавате съветската физика от ценни кадри! Това момче е може би най-добрият сред всички днешни кандидати, а не искате да го приемем заради вашата инструкция? Майната й на инструкцията!» Карали се така почти четвърт час, ставало все по-страшно и всеки член на комисията вече бил наясно, че са се сблъскали две поделения на едно и също ведомство, кое от кое по-опасни. Хората заболи погледи в масата, глътнали си езиците и само се пулили ту към единия, ту към другия. И когато всички чакали отговора на другаря Кадров на поредната свирепа нападка на по-силния, разгорещен и заради това вече говорещ в прав текст председател Шерстнев, се случило това.

Раздал се звук, сякаш огромна тапа изскочила от огромна бъчва с джибри и веднага след това звън на счупено стъкло. През последната секунда от живота си Константин Илич Шерстнев стоял до прозореца. Черепът му се пръснал и обезглавеното му тяло разбило стъклото. А той бил едър човек, широкоплещест, тежък и рамката на прозореца се счупила под тежестта му.

Следователят, разследващ случая, бил осенен от идеята, че снайперист е застрелял жертвата отвън. Следа от куршум не била открита. Що се отнася до самия куршум, то той явно бил някакъв особен. Замирисвало на шпионаж, на секретно оръжие, на диверсия — накратко арестували двамина (в това число един от членовете на комисията), делото било свалено в архива, оцелелите членове на комисията подписали декларации за неразгласяване и по-късно всички до един били завербувани. Но всичко това не е съществено. Най-важното е, че се сетих да попитам моя свидетел (псевдоним Коржик) как се е казвал абитуриентът, заради когото е станал скандалът? КРАСНОГОРОВ, отговори той, без да се замисля.

Ако беше казал «Алексеев», щях да си остана и до днес в неведение. Но аз, бидейки Красногорски, запомних тази фамилия и не бих могъл вече да я забравя. Тогава звънна първата камбанка, макар че още нищо не разбирах.

 

 

През пролетта на 1955 година загинал заместник-ректорът на Четвърти медицински институт Сергей Юриевич Каляксин. Свидетели нямало. Тялото било намерено две денонощия след настъпването на смъртта във вилата му в Комарово. Покойникът заминал за уикенда, не се върнал навреме и роднините се разтревожили (не бил добре със сърцето). Намерили го в постелята с размазана глава и вече с трупни петна. Каляксин бил болен от сърце, диабет, камъни в бъбреците и още нещо, но умрял от «разрив на мозъка» — болест, която не е известна на науката, пък и не може да се нарече болест. На снимките се виждало, че вместо глава имало някаква безформена каша и две цели уши.

Времената били вече напълно цивилизовани, дошло Първото затопляне, никой не бил арестуван, никой не бил вербуван по този случай. С делото първо се занимавали криминалните, после ние и в края на краищата всички въздъхнали с облекчение и го замразили. Кого интересува смъртта на един неизвестен заместник-ректор? Той бил мързелив и нехаен, в службата не можели да го търпят и ако го търпели, то било само заради връзките му с нашето ведомство. Роднините, изглежда, въздъхнали с облекчение, поделили си наследството и нямали намерение да досаждат на високото началство с искания за «бързо намиране и наказване на виновника», на разпитите не идвали, нищо съществено не казали, не проявявали заинтересованост… Той и като агент бил посредствен — глупав, страхлив и неинициативен. И изобщо времето било такова, че на никого не му било до истинско следствие: надигала се нова вълна, сменяли се кадрите, всички треперели в очакване на съдбата си и работели колкото да не заспят. Тъй че делото заглъхнало бързо и завинаги.

И цели десет години не се случило нищо подобно.

 

 

През юни 1965 г. на тиха московска улица бил намерен трупът на Александър Силантиевич Калитин, млад човек, журналист и вестникар, вече доста известен в репортерските кръгове. Смятали го за талантлив. (Чел съм негови статии и той наистина умееше да открива любопитна информация и да я поднася талантливо: от него разбрах защо в Русия традиционно отглеждат прасета за сланина, докато в света ги гледат само за месо и бекон.)

Той доста пиел и напиел ли се, ставал много заядлив и опасен, тъй че уличната му смърт почти никого не учудила — насвяткал се, заял се с някого, попаднал не на когото трябва… Но така бил обезобразен, че главата му не успели да реставрират и го погребали в закован ковчег. В останалото историята приличала на типично пиянско сбиване, той дори не бил ограбен — джобът му бил пълен с пари (впрочем така и не могли да установят откъде вечно мизерстващият журналист имал повече от хиляда рубли).

Такива неща стават по сто пъти на месец. Странното тук било зверското обезобразяване, както и фактът, че бил «наш човек», при това доброволец: две години преди това сам предложил услугите си и давал ценна информация за най-различни хора от средите на така наречената творческа интелигенция.

Разбира се, на специалистите им направило впечатление, че убиецът не използвал бокс или нещо подобно — оръдието на убийството останало неизвестно. Експертизата не доказала какво е. Делото е в архива.

 

 

Ако поради младостта си се учудваш колко лесно сваляме в архив страшни и загадъчни престъпления, имай предвид, че, първо, това не е толкова лесно и просто, както го описвам тук накратко и, второ, ако знаеше само какви поразителни, ужасни и тайнствени истории са погребани в архивите! Ако «разрив на мозъка» бе фиксиран само веднъж, опитният специалист не би видял в него нищо тайнствено и загадъчно. «Какво ли не сме виждали» — би казал той с крива усмивка и би бил прав.

Но никога по-рано не е било забелязвано загадъчните престъпления да са СЕРИЙНИ! И КОГАТО НА СЦЕНАТА СЕ ПОЯВИЛ Умникът, когато той засякъл СЕРИЯТА, то веднага възникнал и ПРОБЛЕМЪТ. Умникът го усетил, напипал, помирисал, но не могъл да го види. Не могъл да го формулира. Той само се опитал да намери скритите закономерности. В делото са се запазили неговите откъслечни забележки, въпросите, които си е задавал, следи от опитите му да им даде отговор.

«Всички жертви са причастни към органите. Случайност? Има ли аналогични случаи, когато жертвата не е свързана с органите?» И по-късна, направена с червено мастило забележка: «Не са открити. 16.02.1969». «Всички пострадали са ленинградчани. Дори Калитин, убит в Москва, е пристигнал от Ленинград. Центърът е в Ленинград?»

«Възможно е да съществува оръжие от такъв вид, но само на теория. Не и на практика.»

«Няма нито една жена сред загиналите. Случайност ли е това?» И с червено мастило: «Пенза, 1966. Сексуален маниак. Убивал жертвите си със специално направен чук, разбивал им главите. Осем жертви. САМО жени!»

«От петте случая три са през лятото, един през пролетта и един през есента. Нито веднъж през зимата? Странно.»

И така нататък. Кой е бил този Умник? От намеци, подхилквания, погледи, раздразнени началници и случайно подхвърлени фрази останах с впечатлението, че е избягал на Запад навремето. Жалко! Ей Богу, жалко.“