Борис Стругацки
Търсене на целта (21) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава трета

„Предполагам, че вече си разбрал ситуацията. Към средата на 1972 година в папката ми вече имаше шест достоверни случая на «разрив на мозъка». При всички тях, по-близо или по-далеч от събитията, се явяваше човек на име Станислав Зиновиевич Красногоров, роден през 1933 година, руснак, научен сътрудник във ВНИИТЕК, кандидат на физико-математическите науки, женен без деца, скромен, симпатичен, доста обикновен, лишен от кариеризъм, дори малко ограничен. Като милиони други хора. Но именно това правеше напълно неразбираема и загадъчна неговата явна причастност към смъртоносните събития.

Направих таблица. Бях сигурен, че закономерност има и че намеря ли я, ще разбера за този човек ВСИЧКО и ще започне нова епоха за мен, за него, за света… Доста се потрудих, преди да намеря отговори на най-простите въпроси: била ли е жертвата позната с Красногоров? Ако да — то колко близко? Ако не, то каква е връзката между тях? Жертвата вредила ли му е? Била ли е опасна за него? Ако не, то може би му е била отвратителна, чувствал е неприязън или омраза към нея? Извадих отново всички дела от папката, намерих всички останали живи участници, разговарях с тях, проучих романа му така, сякаш не беше роман, а отчет за следствени действия (в известен смисъл беше такъв), събрах агентурни сведения за него САМИЯ. Използвах петима агенти, заслужих похвала от началството и разрешение да получа всичко, което ми бе нужно. Към началото на 1973 година таблицата изглеждаше така:

Николай Остапович Гугнюк, следовател от НКВД.

Степен на познанство: непознат.

Отношения: никакви.

Връзка: През есента на 1941 година е водил делото срещу Амалия Михайловна Берман, съседка на Красногоров и позната на семейството.

Вредоносност: следователят е имал намерение да я ликвидира, след неговата смърт я пуснали (защо? — ето го въпросът!) и тя спасила живота на малкия Слава Красногоров.

 

Иван Захарович Габуния, военен хирург, полковник.

Познат, приятел на семейството. Децата, останали без баща като правило не обичат потенциалния си втори такъв.

Желаел е на бъдещия си заварен син само доброто.

 

Константин Илич Шерстнев, физик.

Познати — виждали са се и са контактували. Желаел на Красногоров доброто, но първо, Красногоров не го е знаел, а го е почувствал като човек, желаещ да го провали и второ, субективно Шерстнев му е желаел доброто, а обективно? Ако се вземат предвид последствията като фактически пожизнено заточение в секретен институт, ограничаване на свободата, левкемия?…

 

Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректор на Четвърти медицински институт.

Не са установени никакви преки връзки между тях. Само косвени чрез Виктор Киконин, приятел на Красногоров. Каляксин е най-слабото звено в общата верига от факти. И все пак има връзка, макар и слаба. А можеше и да няма!

 

Александр Силантиевич Калитин, журналист.

Близък и любим приятел. Отношенията им са били много сърдечни. Наистина Калитин е донасял за своя любим приятел, но Красногоров не е могъл да го знае, пък и доносите са били напълно невинни и останали без последствия и санкции.

 

Николай Аристархович Каманин, писател.

Ако са се познавали, то е било повърхностно: отишъл, занесъл му романа си, чакал решението на авторитета и не го дочакал. Каманин желаел на Красногоров само доброто, последният го харесвал и ценил като писател и човек. Никакви други сведения не можах да събера.

Съществуваше още неизвестният и неустановен «людоед» от романа — измислена фигура или може би напълно реална, но поразена в действителност не от мистична сила, а от шрапнел.

И съществуваше самият роман: странно, неосъзнато признание на паранормалния за собствената му паранормалност.

Не се виждаха никакви закономерности. Сред жертвите имаше негови близки познати, но и хора, които не бе виждал и не би могъл да види! Обичал е някои от тях, други не е могъл да търпи. Едни действали в негова вреда, други напротив — в негова полза… Пък и той дали е знаел кой какво върши? Едва ли, ох, едва ли, но ако дори е знаел, защо е косил всички наред, без да се интересува от подробностите? И най-важното той ли ги е КОСИЛ?

Не си задавах въпроса КАК? А дали ги е УБИВАЛ, или са умирали просто затова, че той е СЪЩЕСТВУВАЛ, ЖИВЕЕЛ, ДИШАЛ, ЯЛ, СПЯЛ, ОБИЧАЛ. Хиляди от нас ежегодно умират без вина, безсмислено, само защото на света съществуват вибриони, коки, бацили, вируси, които живеят, дишат, ядат, спят, размножават се, без дори да подозират за нашето съществуване, без да знаят нищо за нас… Без да се замисляме и без да осъзнаваме, тъпчем — я на горската пътека, я на градския асфалт — мравки и буболечки, за частица от секундата, с небрежно и безцелно движение унищожаваме може би цели микросветове.

Информацията, с която разполагах, не ми беше достатъчна. Не знаех къде още да търся. Това, което ми трябваше, не беше известно на никого, вероятно и на него самия. Вероятно. Почти сигурно.

Това омразно «почти», всичките тези ненавистни «вероятно», «сигурно», «да предположим» ме гнетяха и убиваха. Аз трябваше да ЗНАЯ, а не да предполагам. Всичко се решаваше през онези месеци. ДА или НЕ. Само ДА или НЕ и никакви «почти».

Отчаяно си блъсках главата, за да измисля експеримент, който да даде отговор на всички въпроси. (Струва ми се, че това се нарича експериментум крусис.) Още тогава се досещах, че подобен експеримент по принцип е невъзможен, но ми беше толкова необходим, че не се вслушах в стоновете на измъчената си интуиция.

Отначало му организирах улично нападение на хулигани. Задачата им бе да го проучат; в никакъв случай да не го убиват или осакатяват, само да го изплашат до посиране. Идиот. На какво разчитах? И какво исках? Едно прекрасно утро да намерят Сашка и Серьога с избухнали мозъци? Та това щеше да доведе до страшни усложнения и за какъв дявол? За да мога да кажа накрая със сигурност: «Да, това е ТОЙ»? Че на кого да го кажа? Нямах намерение да разказвам на никого. На себе си? Но аз и така знаех, че това е той… Идеята беше идиотска, съвършено безсмислена и безнадеждна. Тя не можеше да даде никакъв решаващ резултат и никакъв резултат не даде — само удължи списъка на унило еднообразните въпроси и този на косвените доказателства за паранормалност, които и така си бяха прекалено много.

Агентите дълго не могли да осъществят контакт. Обектът бил като омагьосан. Все нещо пречело. Това продължи две седмици. Вече всичко ми беше ясно и имах намерение да се откажа, когато внезапно получих доклад: всичко е ОК, жертви и разрушения няма, процедурата е завършена благополучно. Сашка сияе, чака премиални и потрива ръце на професионален садист, Серьога мижи като доволен тигър пред дресьора си.

А след два часа от института ми съобщават, че обектът отишъл на работа цял и невредим и в настоящия момент завършвал съобщението си на семинара. Тия двама кретени набили не когото трябва. После специално отидох в болницата да видя пострадалия — наистина приличаше на обекта, но само отдалеч. Двамата тъпанари вместо премиални получиха по една ругатня и аз отмених задачата. Олекна ми. Но не се успокоих. Бях инат и исках да предизвикам «разрив на мозъка», така да се каже, по изкуствен начин. Получих разрешение за ИНЖЕКЦИЯ. Трябваше ми добър професионалист, който да го «убоде и да изчезне». Той щеше да е убеден, че трябва да ликвидира обекта. Началството щеше да знае, че в спринцовката има почти безвреден коктейл от специални медикаменти. А аз, ако имах късмет, щях да разбера как реагира Съдбата на заплаха за живот.

Нищо не разбрах. УБОЖДАНЕТО мина както трябва. От неговия институт следобеда ми доложиха, че обектът се оплаквал от повдигане, очите му се зачервили и го сърбели дланите. Организмът реагираше, Съдбата — не. Аз останах с пръст в уста.

Разбира се, всеки път, когато провеждах експеримент, играех ва банк. В случай на успех щеше да се наложи да нося вода от девет дерета, за да се измъкна аз и да измъкна НЕГО от зоната на началническото внимание. Бях готов за това. Еднозначният резултат би решил всички проблеми — аз просто щях да ги напусна и да отида при НЕГО, за да стана недостижим. Така поне ми се струваше тогава. И това общо взето беше правилно.“

Тук в ръкописа имаше липса. Тя не се набиваше в очи, дори беше незабележима и старателно, макар и неумело, прикрита. След страница двайсет и шеста следваха още единайсет страници, чиито номера бяха заличени. След това страниците отново следваха поред и не беше трудно да се изчисли, че от текста са извадени, неизвестно защо, осем страници — от двайсет и седма до трийсет и четвърта включително.

Едва ли го е направил авторът. По-вероятно е Красногорски-младши. Нещо не му е харесало в тези страници. Имало е нещо, което не е искал героят на този текст да прочете.

Да се установи това „нещо“ засега не беше възможно. Пък и трябваше ли да се занимава с него?