Борис Стругацки
Търсене на целта (30) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Борис Стругацки

Търсене на целта

или двадесет и седмата теорема на етиката

 

Борис Стругацкий

Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), 1995

 

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2007

 

Превод: Максим Стоев

Редактор: Екатерина Панчева

Коректор: Жанета Николова

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

 

Формат: 60×90/16

 

ISBN 978-954-761-294-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Глава трета

Лежеше по гръб със затворени очи и с половин ухо слушаше чуруликането й. Най-обикновени умилителни глупости — нещо за гримиране (половината думи не разбираше), за хулигана Тимофей (Тимофей също чуваше и от време на време излайваше изпод кревата), за чичо Шура, който пак я занимавал с проблемите на вилата в Уст-Луг… Тя можеше дълго да говори за всякакви незначителни мили неща. После го попита:

— Ти слушаш ли ме?

— Разбира се!

— Да ти се не види.

Той не й възрази. Беше му хубаво да лежи със затворени очи до ухаещото й тяло и да не мисли за нищо. Да заспи.

— За какво беше това дълго съвещание? — попита тя. — Или не бива да питам?

— Ами, защо — може.

— Питам, защото си изцеден като лимон.

— Като грейпфрут. По-вкусни са. Като грейпфрут, но стар. И горчив.

— Не искаш ли да ми разкажеш?

— Не особено. Омръзна ми. Пак за Николас.

Тя каза „хм“, той я погледна през полуотворените си клепачи и видя как загрижено мръщи челцето и как това я прави трогателно красива.

— Не разбирам какво искате от него. Издава някакви ваши тайни ли?

— Нямаме тайни.

— Тогава какво? Говори срещу вас?

— Срещу мен.

— Айде бе? Лъжа. Той те боготвори.

— Някога ме боготвореше.

— Все едно. Той е честен. Няма да лъже за тебе.

— Ами той не лъже…

Как да й обясни? Тя просто не можеше да разбере, въпреки че се опитваше: четеше всички вестникарски изрезки за неговите речи и всичките му статии в „Обозревател“, гледаше и видеозаписите. Объркваше я обстоятелството, че той никога не лъже. Говореше истината, само истината, макар и не цялата истина. Умееше да го прави. Беше самоук професионалист. „Моите срещи с Господаря“. Забавни случки. Поучителни. Щрихи към портрета на Великия човек. Великият? Велик е, велик е, без каквото и да било съмнение е Велик… Когато държеше реч пред алкохолиците, пред членовете на Бирената партия, разказваше какъв високомерен трезвеник е Господаря. А пред въздържателите разказваше с весел смях и тънко изиграно комично огорчение за единствения известен му случай, когато Господаря прекалил съвсем мъничко с джин и с действията си обидил британския културен аташе… (А сега пита: „Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? Не, не и още веднъж не. Поради сериозни причини. Например светостта на старото приятелство.“ И после за отношението на Господаря към приятелството… Защо? Какво има предвид? За какво намеква?)

Усети пръстите й на лицето си.

— Само не го убивай — прошепна тя в ухото му. Едва чуто. Той по-скоро се досети какво казва тя. — Не бива. Пожали го. Ти го обиди, нали!

Ревността е страшно нещо, помисли си той с тъга. Подла и коварна. Вижда се и не можеш да я скриеш от никого.

— Муцинко — рече той, — що за мисли са това? Нямам намерение да го правя. Кълна се.

— Зная. Но ти казваше, че… при тебе ставало от само себе си…

— Кога съм го казвал?

— Не ти. Някой от твоите. Чух го.

— По-малко глупости подслушвай. Те са суеверни глупаци. Повтарят си един на друг глупости, когато са уплашени. „Господаря няма да позволи. Всички врагове ще срази и победи…“ Те нищо не разбират.

— А ти разбираш ли?

— Не. Няма какво.

— Не го обиждай — отново каза тя. — Моля те.

— Добре. Обещавам. — Отново затвори очи. — Рейтингът ми, да го вземат мътните, непрекъснато пада — оплака се той. — Вече втори месец. И никой не може да разбере защо, мъчим се и си втълпяваме разни тъпотии… Ще се посрамим и ще се провалим. Ще видиш.

— Зная откъде е това — извика тя радостно. — От „Каштанка“.

— Така е. Браво!

— Като дете произнасях фразата различно и другите ми се смееха.

Тя млъкна, започна леко да масажира клепачите му и изведнъж изтърси:

— Защото започна да мислиш за себе си.

— Моля?

— Затова рейтингът ти пада. Отначало ти мислеше за тях, само за тях и те го чувстваха. Това винаги се усеща. Беше ти все едно какво ще стане с тебе. А сега… вече не ти е все едно.

— Това също ли се усеща?

— Да.

Той замълча, поразен от думите й. После попита:

— И какво да правя сега?

— Не зная. По принцип всеки нормален човек трябва да мисли за себе си. Длъжен е. Без това не може.

Какво беше това зад нейните чудни пъстроцветни очи? Интуиция ли? Или ум? Откъде у нея ум? Или тя не е на осемнайсет години, а на двайсет и осем? И някой ловко ми я е подхвърлил, като бомба със закъснител, измамвайки всички: и мен, и Николас, и Кузма?

Ей, ей, упрекна се той. Какво ти става? Съвсем обезумя? Та това е Дина, твоята Динара. Последната ти любов. Вярност. Нежност. Щастие… Опомни се. Подбирай си шибания език… Какво общо пък има това с езика? Точно той си знае мястото и лежи там кротко… Не, братле, не ти е виновен езикът, а нещо гнило в мозъка… Дори не там, а в душата, в душичката ти…

Усещаше, че заспива. Мързеше го да стане и да се премести в спалнята. Мързеше го сериозно и безпощадно да се захване с това гнило, което напоследък се бе загнездило в него и постепенно изгризваше всичко от миналото, от съветската епоха: ум, чест, съвест… победите в единство с народа…

Заспа.

Събуди се сякаш от внезапен вик. Сърцето му се мяташе, трепереше като обесен на бесило. Беше съвсем тихо. Отначало не чу нищо, но после разбра, че това е интеркомът в съседната стая — в спалнята му.

Никакви резки движения, напомни си той. Бавно. Плавно. На три… Внимателно се освободи от шала й и бавно седна. Дина похъркваше тихичко до него, закрила очи с ръка. Екранът на телевизора светеше безшумно. Интеркомът отново започна да звъни — толкова настойчив и упорит можеше да е само Кронид.

— Да — каза той, след като натисна копчето. Беше студено и краката му замръзваха дори върху дебелия килим.

— Извинявайте, господин Президент — каза тихо Кронид. — Генерал Малнич иска спешно да говори с вас. Настоява.

Пак нещо с Виконта… Господи, защо „нещо“? Ясно е какво може да му има на Виконта. Няма да го кани на рожден ден я! Три и половина сутринта е.

— Свържете ме.

На екрана се появи младо, скулесто лице, с азиатски очи. Беше в униформа и дори с фуражка. За важност? Този беше истинско магаре.

— Станислав Зиновиевич, той получи поредния си пристъп.

— Разбирам. Сериозен ли?

— Много. Като по-миналата зима, даже по-зле. Изобщо не можем да го стабилизираме.

— Добре. Ще бъда готов след петнайсет минути. Пращайте кола.

— Вече изпратихме хеликоптер.

— Какво?

— Хеликоптер — повтори генералът. — Ще бъде при вас след трийсет-трийсет и пет минути…

— По дяволите! Къде сте?

— В базата. Не е далече. Четирийсет минути полет.

Дина дойде и му донесе дрехите. Заоблича се. Раздразнението му нарастваше все повече и накрая го завладя.

— Да ви вземат дяволите всичките! — ревна като на митинг. — Какво струвате с вашите системи за преливане! Некадърници! Намерихте си изцелител! Повръща ми се от вашата медицина! Готованци такива, да ви вземат дяволите!

Генералът мълчеше смирено и предано го гледаше в очите. С единия крак в крачола, той изключи екрана с физиономията на идиота с медицински пагони и гракна на Кронид:

— Чухте ли? Подгответе площадката!

— Слушам…

— Ще летя сам. Отменете всички срещи, насрочени за утре. — Забеляза странно изражение на лицето на Кронид и попита:

— Какво има? Още нещо ли?

— Не — побърза да отговори събеседникът му и си промени изражението. — Нищо съществено.

Личеше си, че избягва да отговори — беше станала още някаква гадост. Хванали са някого с подкуп или е излязъл поредният пасквил, предател се е появил или са пуснали гаден слух за Динара… Не искам сега да се занимавам с това, утре, утре или вдругиден.

С истинска злоба облече ризата, жилетката, обу си обувките, Динара трескаво му закопчаваше ръкавелите, сърцето му биеше като лудо, главата му бе мътна както винаги в такива лоши моменти и изведнъж забеляза, че не вижда добре.

Изплаши се.

Никак не му се искаше да си го признае, но НАИСТИНА се изплаши, а това не се беше случвало от първия пристъп на Виконта. Защо не могат да го стабилизират? Защо? По-рано не беше така… С пъшкане завърза връзките на обувките си, изправи се, стисна клепачи, за да се отърве от звездичките, които виждаше, и мушна ръце в ръкавите на сакото, което Динара му държеше.

— Благодаря, муцинко — промърмори той, като се постара да смекчи гласа си, а бе готов да кресне истерично или да излае команда. — Не ми обръщай внимание. Аз… такова… малко се вълнувам, ако трябва да съм честен…

— Ами недей — каза тя спокойно и дори властно. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

И отново му мина през ума: на колко ли години е наистина — нима тази спокойна и властна жена е на осемнайсет? Не изглежда така. Съвсем не… Отново прогони тази мисъл, но знаеше, че тя вече никога няма да изчезне напълно.

— Не ме чакай утре за обяд, няма да успея — каза той. — Тоест може и да успея, но ти не ме чакай. Не е ясно как ще се развият нещата там… Щом се освободя, ще ти звънна.

— Добре. И не се вълнувай толкова много. Казвам ти, че всичко ще се нареди добре.

Наведе се и я целуна по красивата вежда. Неочаквано се успокои. Какво ми става? Разбира се, че нещата ще се оправят. Винаги са се оправяли, ще се оправят и сега. Професионалист съм. Единственият в света.

— Професионалист съм! — каза й той многозначително.

— Да. Единственият в света.

— Именно. Е, тръгвам. Лягай да спиш.

— А любовта? — попита тя взискателно.

— Никога няма да умре! — рапортува той. Целуна я и по другата й красива вежда.