Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Търсене на целта
или двадесет и седмата теорема на етиката - Оригинално заглавие
- Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Максим Стоев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Борис Стругацки
Търсене на целта
или двадесет и седмата теорема на етиката
Борис Стругацкий
Поиск предназначения (или двадцать седмая теорема этики), 1995
Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2007
Превод: Максим Стоев
Редактор: Екатерина Панчева
Коректор: Жанета Николова
Дизайн на корицата: Светлозар Петров
Формат: 60×90/16
ISBN 978-954-761-294-5
История
- — Добавяне
- — Корекция от NomaD
Глава трета
Лежеше по гръб със затворени очи и с половин ухо слушаше чуруликането й. Най-обикновени умилителни глупости — нещо за гримиране (половината думи не разбираше), за хулигана Тимофей (Тимофей също чуваше и от време на време излайваше изпод кревата), за чичо Шура, който пак я занимавал с проблемите на вилата в Уст-Луг… Тя можеше дълго да говори за всякакви незначителни мили неща. После го попита:
— Ти слушаш ли ме?
— Разбира се!
— Да ти се не види.
Той не й възрази. Беше му хубаво да лежи със затворени очи до ухаещото й тяло и да не мисли за нищо. Да заспи.
— За какво беше това дълго съвещание? — попита тя. — Или не бива да питам?
— Ами, защо — може.
— Питам, защото си изцеден като лимон.
— Като грейпфрут. По-вкусни са. Като грейпфрут, но стар. И горчив.
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Не особено. Омръзна ми. Пак за Николас.
Тя каза „хм“, той я погледна през полуотворените си клепачи и видя как загрижено мръщи челцето и как това я прави трогателно красива.
— Не разбирам какво искате от него. Издава някакви ваши тайни ли?
— Нямаме тайни.
— Тогава какво? Говори срещу вас?
— Срещу мен.
— Айде бе? Лъжа. Той те боготвори.
— Някога ме боготвореше.
— Все едно. Той е честен. Няма да лъже за тебе.
— Ами той не лъже…
Как да й обясни? Тя просто не можеше да разбере, въпреки че се опитваше: четеше всички вестникарски изрезки за неговите речи и всичките му статии в „Обозревател“, гледаше и видеозаписите. Объркваше я обстоятелството, че той никога не лъже. Говореше истината, само истината, макар и не цялата истина. Умееше да го прави. Беше самоук професионалист. „Моите срещи с Господаря“. Забавни случки. Поучителни. Щрихи към портрета на Великия човек. Великият? Велик е, велик е, без каквото и да било съмнение е Велик… Когато държеше реч пред алкохолиците, пред членовете на Бирената партия, разказваше какъв високомерен трезвеник е Господаря. А пред въздържателите разказваше с весел смях и тънко изиграно комично огорчение за единствения известен му случай, когато Господаря прекалил съвсем мъничко с джин и с действията си обидил британския културен аташе… (А сега пита: „Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? Не, не и още веднъж не. Поради сериозни причини. Например светостта на старото приятелство.“ И после за отношението на Господаря към приятелството… Защо? Какво има предвид? За какво намеква?)
Усети пръстите й на лицето си.
— Само не го убивай — прошепна тя в ухото му. Едва чуто. Той по-скоро се досети какво казва тя. — Не бива. Пожали го. Ти го обиди, нали!
Ревността е страшно нещо, помисли си той с тъга. Подла и коварна. Вижда се и не можеш да я скриеш от никого.
— Муцинко — рече той, — що за мисли са това? Нямам намерение да го правя. Кълна се.
— Зная. Но ти казваше, че… при тебе ставало от само себе си…
— Кога съм го казвал?
— Не ти. Някой от твоите. Чух го.
— По-малко глупости подслушвай. Те са суеверни глупаци. Повтарят си един на друг глупости, когато са уплашени. „Господаря няма да позволи. Всички врагове ще срази и победи…“ Те нищо не разбират.
— А ти разбираш ли?
— Не. Няма какво.
— Не го обиждай — отново каза тя. — Моля те.
— Добре. Обещавам. — Отново затвори очи. — Рейтингът ми, да го вземат мътните, непрекъснато пада — оплака се той. — Вече втори месец. И никой не може да разбере защо, мъчим се и си втълпяваме разни тъпотии… Ще се посрамим и ще се провалим. Ще видиш.
— Зная откъде е това — извика тя радостно. — От „Каштанка“.
— Така е. Браво!
— Като дете произнасях фразата различно и другите ми се смееха.
Тя млъкна, започна леко да масажира клепачите му и изведнъж изтърси:
— Защото започна да мислиш за себе си.
— Моля?
— Затова рейтингът ти пада. Отначало ти мислеше за тях, само за тях и те го чувстваха. Това винаги се усеща. Беше ти все едно какво ще стане с тебе. А сега… вече не ти е все едно.
— Това също ли се усеща?
— Да.
Той замълча, поразен от думите й. После попита:
— И какво да правя сега?
— Не зная. По принцип всеки нормален човек трябва да мисли за себе си. Длъжен е. Без това не може.
Какво беше това зад нейните чудни пъстроцветни очи? Интуиция ли? Или ум? Откъде у нея ум? Или тя не е на осемнайсет години, а на двайсет и осем? И някой ловко ми я е подхвърлил, като бомба със закъснител, измамвайки всички: и мен, и Николас, и Кузма?
Ей, ей, упрекна се той. Какво ти става? Съвсем обезумя? Та това е Дина, твоята Динара. Последната ти любов. Вярност. Нежност. Щастие… Опомни се. Подбирай си шибания език… Какво общо пък има това с езика? Точно той си знае мястото и лежи там кротко… Не, братле, не ти е виновен езикът, а нещо гнило в мозъка… Дори не там, а в душата, в душичката ти…
Усещаше, че заспива. Мързеше го да стане и да се премести в спалнята. Мързеше го сериозно и безпощадно да се захване с това гнило, което напоследък се бе загнездило в него и постепенно изгризваше всичко от миналото, от съветската епоха: ум, чест, съвест… победите в единство с народа…
Заспа.
Събуди се сякаш от внезапен вик. Сърцето му се мяташе, трепереше като обесен на бесило. Беше съвсем тихо. Отначало не чу нищо, но после разбра, че това е интеркомът в съседната стая — в спалнята му.
Никакви резки движения, напомни си той. Бавно. Плавно. На три… Внимателно се освободи от шала й и бавно седна. Дина похъркваше тихичко до него, закрила очи с ръка. Екранът на телевизора светеше безшумно. Интеркомът отново започна да звъни — толкова настойчив и упорит можеше да е само Кронид.
— Да — каза той, след като натисна копчето. Беше студено и краката му замръзваха дори върху дебелия килим.
— Извинявайте, господин Президент — каза тихо Кронид. — Генерал Малнич иска спешно да говори с вас. Настоява.
Пак нещо с Виконта… Господи, защо „нещо“? Ясно е какво може да му има на Виконта. Няма да го кани на рожден ден я! Три и половина сутринта е.
— Свържете ме.
На екрана се появи младо, скулесто лице, с азиатски очи. Беше в униформа и дори с фуражка. За важност? Този беше истинско магаре.
— Станислав Зиновиевич, той получи поредния си пристъп.
— Разбирам. Сериозен ли?
— Много. Като по-миналата зима, даже по-зле. Изобщо не можем да го стабилизираме.
— Добре. Ще бъда готов след петнайсет минути. Пращайте кола.
— Вече изпратихме хеликоптер.
— Какво?
— Хеликоптер — повтори генералът. — Ще бъде при вас след трийсет-трийсет и пет минути…
— По дяволите! Къде сте?
— В базата. Не е далече. Четирийсет минути полет.
Дина дойде и му донесе дрехите. Заоблича се. Раздразнението му нарастваше все повече и накрая го завладя.
— Да ви вземат дяволите всичките! — ревна като на митинг. — Какво струвате с вашите системи за преливане! Некадърници! Намерихте си изцелител! Повръща ми се от вашата медицина! Готованци такива, да ви вземат дяволите!
Генералът мълчеше смирено и предано го гледаше в очите. С единия крак в крачола, той изключи екрана с физиономията на идиота с медицински пагони и гракна на Кронид:
— Чухте ли? Подгответе площадката!
— Слушам…
— Ще летя сам. Отменете всички срещи, насрочени за утре. — Забеляза странно изражение на лицето на Кронид и попита:
— Какво има? Още нещо ли?
— Не — побърза да отговори събеседникът му и си промени изражението. — Нищо съществено.
Личеше си, че избягва да отговори — беше станала още някаква гадост. Хванали са някого с подкуп или е излязъл поредният пасквил, предател се е появил или са пуснали гаден слух за Динара… Не искам сега да се занимавам с това, утре, утре или вдругиден.
С истинска злоба облече ризата, жилетката, обу си обувките, Динара трескаво му закопчаваше ръкавелите, сърцето му биеше като лудо, главата му бе мътна както винаги в такива лоши моменти и изведнъж забеляза, че не вижда добре.
Изплаши се.
Никак не му се искаше да си го признае, но НАИСТИНА се изплаши, а това не се беше случвало от първия пристъп на Виконта. Защо не могат да го стабилизират? Защо? По-рано не беше така… С пъшкане завърза връзките на обувките си, изправи се, стисна клепачи, за да се отърве от звездичките, които виждаше, и мушна ръце в ръкавите на сакото, което Динара му държеше.
— Благодаря, муцинко — промърмори той, като се постара да смекчи гласа си, а бе готов да кресне истерично или да излае команда. — Не ми обръщай внимание. Аз… такова… малко се вълнувам, ако трябва да съм честен…
— Ами недей — каза тя спокойно и дори властно. — Всичко ще се оправи, ще видиш.
И отново му мина през ума: на колко ли години е наистина — нима тази спокойна и властна жена е на осемнайсет? Не изглежда така. Съвсем не… Отново прогони тази мисъл, но знаеше, че тя вече никога няма да изчезне напълно.
— Не ме чакай утре за обяд, няма да успея — каза той. — Тоест може и да успея, но ти не ме чакай. Не е ясно как ще се развият нещата там… Щом се освободя, ще ти звънна.
— Добре. И не се вълнувай толкова много. Казвам ти, че всичко ще се нареди добре.
Наведе се и я целуна по красивата вежда. Неочаквано се успокои. Какво ми става? Разбира се, че нещата ще се оправят. Винаги са се оправяли, ще се оправят и сега. Професионалист съм. Единственият в света.
— Професионалист съм! — каза й той многозначително.
— Да. Единственият в света.
— Именно. Е, тръгвам. Лягай да спиш.
— А любовта? — попита тя взискателно.
— Никога няма да умре! — рапортува той. Целуна я и по другата й красива вежда.