Борис Стругацки
Търсене на целта (27) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава девета

— Къде е останалото? — попита Станислав.

— Това е всичко — каза Ваня, като старателно подравняваше листата в папката.

— Така ли? — попита бавно Станислав. — Не е успял? Или нещо друго?

— Сигурно не е успял… — Ваня още по-грижливо завързваше връзките. Не умееше да лъже. И не бе необходимо. Ще се научи. Бъдещето е пред него.

— Ти вярваш ли в това?

Ваня не отговори. Само повдигна едното си рамо, като гледаше настрани. Здраво държеше папката с двете си ръце, сякаш някой искаше да му я вземе.

— Твоят баща се увличаше… — меко каза Станислав. — Беше идеалист и дори мистик. Смяташе себе си за отявлен прагматик и го подчертаваше, но не беше вярно. Изобщо не беше вярно. Обичаше Гумильов. Обичаше да чете „Капитаните“ на глас и с чувство… Очите му светваха и гласът му кънтеше от вътрешен възторг, когато произнасяше: „Но има други сфери на света, измъчва ги измъчена луна. Те са съвсем недостижими за висша доблест и за висша сила.“ Четеше ли ти „Капитаните“?

— Да. И „Старият бродяга в Алис Абеба“ четеше. И „Шесто чувство“.

— Беше много доверчив. Избра човек, на когото искаше да вярва и му вярваше безкритично и безкрайно.

— Защо ми го казвате?

— Защото не искам да вярваш на всяка дума от записките на баща ти.

— Аз и не вярвам на всяка дума.

— Така трябва.

Но той, разбира се, вярваше. На всяка дума. И това беше напълно естествено. Дори можеше да се окаже полезно.

— Знаеш ли как загина баща ти? — попита Станислав.

— Да.

— Ти как мислиш, било ли е нещастен случай?

Ваня за пръв път го погледна в очите.

— Мислех, че ВИЕ ще ми кажете какво е било.

— Нещастен случай — каза Станислав решително.

Ако човек е отишъл за гъби край река Вълча и изчезне, а след седмица го намерят да виси със заклещена глава в най-дебелия чатал на бора в пропастта… Разбира се, че е нещастен случай. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРЕЗ ЖИВОТА си отишъл за гъби и ето ти резултата. Случайност. Естествено.

— Помниш ли имената, които баща ти бе споменал в началото на ръкописа си?

— Да. Александър Гуриков. Сергей Жукованов. Марлен Косоручкин.

— Правилно. Само че те не работят за органите. Специално проверявах — няма такива там… — Станислав направи пауза. — Отдавна, от няколко години ги няма. А този… Жукованов вече не е между живите.

Ваня нищо не отвърна, само помръдна устни… Очевидно обаче имаше свое разбиране по въпроса.

— Така — каза Станислав. — Струва ми се, че искаше да ме помолиш за нещо?

— Да. Искам да работя при вас.

— Така ли? И какво можеш?

Отново повдигане на рамото — неопределено и почти срамежливо. Но едновременно с това и предизвикателно.

— Да убивам.

Станислав си позволи да подсвирне тихичко.

— И къде се научи?

— Никъде. На улицата.

— На улицата нищо хубаво не може да се научи — рече Станислав.

Внезапно си спомни как майка му веднъж държеше мокър парцал, миеше пода и не го пускаше да излезе навън. Той й отговори дръзко и тя го плесна с парцала през лицето с думите: „Върви. Нищожество“. До тъмно стърча с хлапетата във вонящия двор, но не изпита удоволствие от това. С него стана нещо. Решаваща промяна. Стана му безинтересно. Улицата престана да го привлича… Смени приятелите си и ценностната си система. Престана да пуши и започна да чете… Думите имат върху нас непредсказуемо и непредвидено действие. Както и книгите, впрочем…

— Извинявай, какво каза? — попита той.

— Казах, че наистина не е хубаво. Но ме попитахте какво умея и аз просто отговорих.

— Да. Разбирам. Но виждам, че нямаш особено високо мнение за мен. Защо всъщност реши, че ми трябва убиец?

— Не зная.

— Нямам нужда от сръчни убийци. Самият аз съм такъв. Нали така?

Ваня не отговори. Хапеше долната си устна и бе червен като рак. Странно момче. Очевидно душата му е ранена. И не заздравява. Некроза на душата. Разбираме го…

— Нямах високо мнение за вас — каза Ваня. — Но това беше отдавна. Някога. Оттогава всичко се промени. Нали виждам…

— Добре — каза Станислав. — Убеди ме. Ще те взема на работа. Но при едно условие. Ще ми дадеш и останалите листа от записките…

— Не са в мен.

— При това всичките. И тези последните, и тези, които са по средата.

— Нямам нищо… — Сега той пребледня, дори устните му побеляха.

— Всичко разбирам — каза Станислав. — Сигурно накрая, в постскриптум, баща ти е написал: не МУ показвай тези записки, няма нужда да знае какво ти е известно за него. Но ти имаш свое собствено мнение. Сторило ти се е правилно да зная какви интересни работи са ти известни за мен… Но тук има две подробности.

Той замълча и запали нова цигара. Ваня чакаше. Естествено. Какво друго му оставаше? Да стане и гордо да излезе? Не, това беше изключено. Не можеше да си го позволи.

— Първо — каза Станислав и си дръпна от цигарата. — Три четвърти от това, което баща ти е написал за мене, не е истина. Това не са факти, а артефакти. Знаеш ли какво е „артефакт“? Някои неща си е измислил — имаше богата фантазия, на която се възхищавах, честна дума. Някои неща му подхвърлих аз, забавлявах се. Той, например, пише, че на стари години съм взел да се занимавам с момченца… Не ми възразявай, написал го е! Със сигурност е така. Тези момченца той сам ми ги водеше, а на сутринта тихо ги изпращаше, за да не събуди Господаря. Беше сигурен, че Господаря спи безпаметно след бурната нощ, но в същото време Господаря се хилеше, заврял лице във възглавницата — наспал се и съвсем бодър. Господаря имаше много недостатъци, но ТАКЪВ не. Според записките излиза, че Господаря е сладострастник, а това изобщо не е вярно. Нали така? Пияндур, Нерон, развратник, сатир, нали?

Ваня го гледаше навъсено. Трябваше да спре, юношата бе странен и опасно непредсказуем, но той не искаше да спира.

— Харесвах баща ти. Обичам нестандартните хора. Той ме развличаше. Въобразяваше си, че ми е необходим като съветник и помощник… Впрочем така беше — помагаше ми да живея. Без него веднага ми ставаше скучно и тъжно. Беше умен! Знаеш ли защо не е искал да ми показваш тези записки? Знаел е, че мене никой НЕ МОЖЕ да ме шантажира. По-добре направо да се гръмне. Това е втората подробност, която трябва да знаеш…

— Изгорих онези страници — каза Ваня с усилие. — Имаше много лоши работи за вас. Хвана ме срам. Заради баща ми.

— Така ли? И какво имаше?

— Не искам да говоря за това. Защо ли? Бяха лъжи или полулъжи… Знам още по-лоши неща за вас, но никога и никому не бих ги разказал… и няма да ги разкажа…

— Например?

И тогава той спомена онзи случай в гората.

(… Когато запалката отказа да запали.)

Разбира се, той нищо не знаеше и не можеше да знае. Каза само това, което мислеше. Което си въобразяваше. Очевидно някога сам бе имал неприятности с „изнасилване“. Вероятно в казармата. Или може би в затвора? Кой го дърпаше за езика? Прословутият синдром на юношеската откритост? Развали му настроението. Разговорът загуби всякаква привлекателност и завърши зле.

— Утре донеси липсващите страници — му каза Станислав на сбогуване. — Можеш да си оставиш копия, щом толкова искаш. Или ми донеси копията, а оригиналите запази за себе си. Но утре.

Само че на следващия ден Ваня не дойде. Нито на по-следващия. Изобщо не дойде. Наложи се специално да издирва тоя глупак. И го намери. В Москва, вече след преврата, в началото на септември в една болница. Беше силно обгорял — ръцете, лицето, гърлото, а дясното стъпало бе простреляно. Бяха го забелязали около Белия дом. Странен младеж.

— Ти си странен младеж — му каза Станислав накрая. — Но ми харесваш. И аз съм странен, нали така? Добре, успя да ме убедиш. Върви сега при Кронид Сергеич… да-да, още сега… той ще ти направи документи.