Борис Стругацки
Търсене на целта (33) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава шеста

Слава Богу, на автострадата нямаше мъгла. Третото, най-използваното платно дори бе сухо, макар че по другите две имаше заледени участъци. От черното небе се сипеше дребен сняг, а свирепият страничен вятър веднага го помиташе. Видимостта беше около двеста метра и той изключи локатора. Майкъл поддържаше добра дистанция и мълчеше. Бе мълчал и по време на бясната гоненица из града, когато всички крещяха като обезумели: полуделият от ужас Ванечка от задната седалка, нищо неразбиращият Кронид по радиостанцията и насралият се малък Славочка Красногоров от мрачните дълбини на подсъзнанието (той така ясно си представи как колата се врязва в някой самосвал, че му се прииска да живее на всяка цена и вечно).

Сега това бе минало и той караше с двеста километра в час — много над разрешената скорост.

„… Давайте, давайте… — зловещо дуднеше отзад Ванечка. — Засилете още малко и ще литнем по дяволите, като птички божии…“ „Не ругай.“ „Е, да — той може, той е велик, но обикновеният човек и дума няма право да каже…“ „Кой не ти дава право да говориш бе, дявол да те вземе? Просто те помолих да не ругаеш…“ И все глупости от тоя род. Старият страх изтичаше от тях ту като рядка струйка, ту на дребни капчици, но от това не им олекваше: прекалено много се бе насъбрал в душите им и приказките не помагаха…

… По-късно нищо не можеше да си спомни за този адски четвърт час. Нищо. Пълен провал. Сякаш тези петнайсет минути никога не бяха съществували. Ти си писател, бива те в мъдруването, спомни си. Спомни си. Възстанови го… Опиши го… Нищо не се възстановяваше.

За малко да се блъсне в нещо (бе изникнало внезапно на екрана на локатора)… Край… спирачка… наляво! Късно! Сега… Не. Уфф, мамка му! Отървахме се… (Престани да квичиш отзад бе!) И отново мъгла… Полицаите, край които профучаваше с вой колата му, отдаваха чест с огромните си бели ръкавици…

Ето ти ги всичките спомени. И впечатления…

— Стас Зиновиевич! За Бога. Дайте аз да карам.

— Не, ти си пиян.

— Абе как да съм пиян. От страх целият ми махмурлук отлетя яко дим…

— Ще се научиш делничен ден да не се наливаш.

— Не съм се наливал. Малко биричка пийнахме с момчетата…

Интересно как Майкъл бе успял да го следва? Той няма локатор. Вярно, че двигателят му е форсиран и той е ПРОФЕСИОНАЛИСТ!…

Намери микрофона.

— Майкъл?

— Аз, господин Президент.

— Какво става?

— Всичко е о’кей.

— Изклюкари ли ме на Артьом вече?

— Разбира се. Доложих, както е редно.

— „Както е редно“, „както е редно“… Как успяваш да не изоставаш?

— Справям се някак — бодро израпортува Майкъл. Прекалено бодро.

— Ясно. Ако все пак изостанеш, помни, че трябва да свиеш към Красная Вишерка на сто петдесет и деветия километър. По-нататък следвай табелите…

— Зная маршрута, господин Президент… Няма да изостана, не се безпокойте.

— Ох, ох, ох — каква увереност! Добре. В тебе ми е надеждата…

Трябваше да се свърже също и с генерала, но се страхуваше. Стараеше се да не мисли за Виконта — той беше някъде наблизо, присъстваше тъжно и безнадеждно като кълбо болка, потисната от аналгетик. Много му се щеше да засили още, да полети на въздушната възглавница, но имаше риск горивото да не стигне. Ако беше сигурен, че на завоя ще го посрещне ескортът, можеше и да рискува, но реши, че вече в нищо не може да е сигурен. Имаше чувството, че лимитът от късмет както за днес, така и за много дни занапред, е напълно изчерпан. Дали да не зареди? Бензиностанции имаше на всеки петдесет-сто километра. Би могъл, но щеше да загуби време. ВРЕМЕТО! Нямаше време. Както парите, както здравето, то или не достига, или съвсем липсва…

Добре осветена бензиностанция се мерна приканващо в далечината. Трябваше да решава. Щеше да отнеме пет минути.

— Да заредим ли? — попита той.

— Колко още имаме?

— Четвърт резервоар.

— Ще стигне — произнесе Ванечка с плебейски маниер; беше го усвоил напоследък и го използваше, когато се караха.

— Стига си се правил на глупак.

Ванечка каза:

— Стас Зиновиевич, не ми е приятно да разговаряте с мен като със слуга.

— Грешиш. Говоря ти като на син. Като на калпав син.

— Никой не говори така със сина си.

— А ти откъде знаеш КАК се разговаря със син?

— Откъдето и вие. С извинение.

— Нима не осъзнаваш в какво окаяно положение си?

— Осъзнавам, вече осъзнавам всичко! — отчаяно извика Ванечка. — И какво да направя сега?

— Нищо — каза той машинално. Някой облечен в бяло пресичаше шосето на бегом. Тичаше странно. Някак нелепо. Сякаш едновременно тичаше и пълзеше. Човек. Но приличаше на осакатено насекомо.

— Ей! — извика Ванечка.

Беше късно за спирачките. Сега ще катастрофираме, спокойно помисли той, сякаш това бе филм, който гледаха заедно. Вече е съвсем близко. Протяга ръце. Иска може би на стоп да се качи. Или да го убием…

Ако можеше да врътне кормилото на част от градуса, щеше да го избегне на една боя разстояние и да не катастрофира. Ванечка успя да викне още веднъж „мамка му!“. И край. Отпред вече нямаше никого. Отпред се мержелееше бензиностанцията, привлекателна като чаша с ледено питие за пресъхналото гърло… В огледалото за задно виждане белият човек бе коленичил с вдигнати ръце. Беше бял, защото бе по бельо — в бяла риза и наполеонки, каквито вече половин век никой не носеше. Нямаше лице. Имаше рошава коса, но лицето липсваше…

Майкъл светна ослепително с всичките си шест фара, мина отляво на фигурата и отново бяха сами на шосето. Нямаше я странната, жалка и страшна фигура без лице, имаше само две коли, които свирепо и мощно цепеха рядката ледена киша. Наближиха бензиностанцията с разноцветните й мигащи светлини (няколко десетки разнокалибрени коли и мърдащи черни фигурки между тях на фона на осветените витрини с десетметрови изображения на мъже, които пушеха „Вортекс“), мярна се отдясно и изчезна. Осъзна, че кара доста по-бавно от преди — с по-малко от сто и петдесет — опита се да натисне газта, но кракът не го слушаше. Беше нещо като безболезнено схващане. Кракът му не искаше да кара по-бързо.

— Едва не го убих — каза той през зъби.

— Да — вметна Ванечка. — Ненормален човек…

— Кого имаш предвид?

Ванечка се задави от смях.

— И двамата.

— Страх ме е да звънна на генерала — призна си той неочаквано и за себе си. — Боя се, че ще каже: напразно бързате, мамка му, късно е. А аз за малко да го смажа този глупак…

— Стас Зиновиевич, какво толкова? Много пъти сте изпадали в подобно положение… Двайсетина пъти най-малко.

— Сигурно. Отначало ги броях, после престанах от суеверие.

— Виждате ли. И всеки път е било о’кей. Нашият Виктор Григориевич здраво се държи за Вас.

— Като за последната сламчица…

— Като за бряг, казано по-точно.

— Успокои ме — рече той и се умълчаха.

Насили се все пак да вземе микрофона.

— Сто и втори — откликна младежки глас. Непознат. Просташки и самодоволен. Щабен.

— Аз съм Красногоров. Търся генерал Малнич — знаеше как трябва да се държи с подобни хора.

— Генерал Малнич е зает.

— Докладвайте ситуацията, сто и втори.

Гласът направи пауза, после произнесе внимателно:

— Вашият код, ако обичате.

— Зле ли чувате? Аз съм Красногоров — каза той, колкото можа по-твърдо, но сам разбра, че не звучи достатъчно убедително и че е загубил малкото сражение.

— Ще докладвам на генерала за Вашето обаждане, господин Красногоров.

— Изпратихте ли да ме посрещнат на шосето?

Отново пауза. Малка. Микроскопична. Но и многозначителна.

— Не разполагам със сведения.

— Обяснете! Длъжен съм да зная точно — чакат ли ме на кръстовището или не.

— Слушам.

— Изпълнявайте!

— Вашият код, ако обичате?

Станислав хвърли микрофона.

Не мисли. Не фантазирай. Не си въобразявай нищо. Карай. Навъртай километрите. „Двайсет часа без прекъсване с колата си сновем, и в хор ний четиримата горещо се кълнем: момчетата на Жека, докато не стигнем, няма да ядем, да спим, ни да серем…“ Кои бяха тия „момчета на Жека“? Някакви славни физици-химици в малко селце близо до незабравимата Гинучай… Добре. Ето за това си мисли. Гинучай. Зелените чисти хълмове на Литва. Оранжевите кожухчета на лисиците сред дърветата на склона. Жека — румен и безкористно чист и вътрешно, и външно, милият Жека… Всички си отиват. Първи най-добрите. Защо именно той трябваше да се разболее от левкемия в своя свръхчист институт, занимаващ се със Свръхчистотата? Защото така бе поискала Съдбата. Моите глупавички помощници си въобразяват, че аз управлявам Съдбата. Млади са. Младостта е глупава и самонадеяна. Самонадеяна е защото е глупава. Човек може да управлява кола. Танк. Себе си. Друг човек (в много малка степен). И това е всичко. Съдбата е равнодействаща на милиони сили (съвсем по Лев Николаевич). Да управляваш съдбата, значи да управляваш тълпи от милиони хора, а също и милиони разнообразни случайности… На такова нещо е способна само Съдбата — сляпото могъщо женище с мозък на крокодил, с неговите етически представи на крокодил…

… Нервите на Николас не струваха. Имаше тикове. Ръката му внезапно започваше да се тресе, когато се вълнуваше (вълнуваше се често, но умееше да го скрива: „треперенето на ръцете, треперенето на краката, треперенето на душата…“). Непрекъснато пиеше невролептици… Не, май не бяха такива, май им викаха невростатици. Спазмолитици… По дяволите, какво значение има? Просто най-добрите си отиват първи. А по-калпавите продължават да съществуват. А най-негодните… Така е било винаги. Затова не прогресира родът човечески. Въпреки всички победи на разума и прогреса. Оптимистите от незапомнени времена твърдят: в бъдеще ще става по-добре. Друг път!

… Но моите тъпанари вярват. „Търпението на Господаря се изчерпа и той умъртви врага си.“ Моя работа. Меа, отново, кулпа… Едва ли Кузма Иванич мисли така. Той не е балама. Но смята, че всички тези разговори и суеверия са от полза за делото. Ад майорем МЕА глориа^[1]. И всичко е наред. Защото в крайна сметка всичко се крепи на страха и само на него, всяка власт се крепи на страха и нищо не струва без него. Всичко останало са глупости: любов, възхищение, уважение, лична преданост, фанатично преклонение — глупости, евфемизми, фантоми, прах. Страх. САМО СТРАХ. И нищо освен страх. Чест ли казвате? Ум? Съвест? Истина? Страхът е по-силен от истината. Истината побеждава, вярно е, тя е способна всекиго да победи, тя е мощно и гордо оръдие. Но работата е там, че страхът никога не изчезва. Можеш да го победиш, но той остава, само прибира уродливата си глава, докато истината вилнее над него като праведна буря. После бурята утихва, изморява се, отива на заслужен отдих и тогава се оказва, че тя е направила на пух и прах всичко неправедно. Всичко, с изключение на Господин Страх. Господин Страх е тихият загадъчен живот на разлагащ се труп… Сянката на Госпожа Смърт върху белия саван на екрана…

— Стас Зиновиевич, накъде са тръгнали тия?

Беше се замислил. От двете страни на шосето ниско летяха дългите като оси хеликоптери на пътната полиция и святкаха с червени и сини светлини. Какво значение има накъде са тръгнали? Не ни спряха, стига ни. Впрочем карам с разрешената скорост от сто и шейсет. Опърничавият му крак продължаваше да не иска да натисне повече. Насили го. Сто и седемдесет… осемдесет… деветдесет… (Стас Зиновиевич, моля ви, стига…) Двеста. Достатъчно. Засега.

… Не съществуват безстрашни хора. Природата не го е предвидила, дори обратното — заложила е страха в гените, в ДНК-то. Господи, нима само него? Всички хора изпитват природно отвращение към алкохола, към тютюна, към кръвта, към лайното, към трупа, към плача… Но с всичко свикват. Нуждата ги принуждава. Май Амундсен беше казал: „Не може да се свикне със студа“. Правилно, потвърждавам. И не може да се свикне със страха. Това ни държи.

… Николас беше абсолютно безстрашен. Тоест умееше да скрие страха си, да го направи напълно невидим. Както някои умеят да скрият болката си. А други ума си. (Което впрочем е доста сложно умение!) Или да кажем — мъката… Всъщност той се страхуваше. Със сигурност зная, че се страхуваше. Боеше се да не се окаже по-слаб от себе си. Боеше се от паяците (нарича се арахнофобия). До смърт се страхуваше, че на неговия директен въпрос тя ще му отговори с „не“ — кратко и учудено. Боеше се да не загуби смисъла на съществуването си. Този изключително силен човек беше потресаващо слаб. Беше като митичен атлет с микроскопично малко сърце. Нямаше твърда почва под краката си. Беше танк върху тънък лед. Не бива да правиш подобна грешка, когато избираш смисъла на съществуването си. Основата трябва да е здрава, стените не са толкова важни. А при него беше обратното. Винаги. От детството. От момента, в който внезапно бе осъзнал, че не може нищо, а ще може всичко и това съзнание стана неговият modus operandi, и modus vivendi и модус-всичко-на-света. Не бива да залагаш всичките си пари на един кон. Дори това да е Буцефал…

… След час ще издърпам Виконта обратно в този свят, а през декември ще победя на изборите. Защо ли се съмнявах в това преди трийсет минути? От съдбата си не можеш да избягаш. Сляпото женище с крокодилски мозък няма да ме подведе. И ще стане така, както тя иска. Само не бива да й преча. Без излишни движения. Без викове и фокуси. Кузма Иванич е прав. Едик обаче греши, като смята, че жабата, попаднала в котлето с мляко, трябва да плува докрай. Великолепният отговор на великия Кузма Иванич гласи: защо смяташ, че сме в котле с мляко?

— Иване, кой ще победи на изборите?

— Нацистите — Ванечка не се поколеба нито за секунда. Сякаш очакваше въпроса. Сякаш го беше обмислял.

— Така ли? И защо?

— Времето им дойде.

— Но тава означава война?

— Именно. Мирът вече на всички е омръзнал. Пълна скука.

— От къде на къде? Нима живеем лошо?

— Средно. Но за тях ще гласуват не онези, които живеят средно, а онези, които живеят лошо и онези, които живеят скучно. А средните както винаги няма да гласуват.

— Правиш се на оригинален, Иван Вениаминич — каза той неприятно изненадан.

— Ни най-малко. Наистина, не мога да ви го докажа. Но това се носи във въздуха. И времето е назряло — от опита за преврат минаха десет години. Както по времето на Ваймарската република, ако се сещате. Така че „моментът е настъпил“…

— Все пак не сме немци.

— Немци сме и то какви! Когато идва времето да се подчиним, сме си немци и половина! Да се подчиняваме и да подчиняваме. Всички до един сме немци. Раса на господари, тире, на роби.

— Я виж какъв философ се извъди. — Не му се искаше да спори със себе си.

— Ами да. Слушам какво говори Красногоров.

— Очевидно. Обичаш баналностите — Ванечка нищо не отговори. След малко каза разтревожено:

— Стас Зиновиевич, какво е това зарево?

Той загаси фаровете. Отпред действително нещо гореше — виждаше се как хвърчат искри и някакви горящи парчета на фона на черен дим.

И таз добра, помисли си той.

Според картата до завоя оставаха още повече от десет километра.