Борис Стругацки
Търсене на целта (9) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава осма

Той даде ръкописа на Сеня Мирлин, който го отнесе в списание „Червена заря“, където имаше връзки. Списанийцето бе посредствено, младежко-ученическо, задушавано от идеологическия отдел на областния комитет, но, първо, завеждащият отдела за проза бе добър познат на Мирлин. Бе страхлив, иначе съвсем порядъчен човек. И второ, главният редактор всеки момент трябваше да бъде повишен в Москва и не му пукаше от нищо: присъстваше физически и дори подписваше разни книжа, но като че вече не бе тук — душата и партийният му дълг се намираха в столицата, в отдела за култура на ЦК, а обкомът още не бе назначил нов главен редактор и според слуховете нямаше предвид никого. „Вчера беше рано, а утре ще е късно“ — резюмира ситуацията Сеня и се хвърли в боя.

 

 

Отначало Станислав мечтаеше, страдаше и се надяваше. Всеки ден звънеше на Мирлин, досаждаше му, хленчеше, заплашваше, че „сам ще отиде и ще им даде да се разберат“. Сведения от бойното поле идваха от дъжд на вятър и все бяха мъгливи. Някакви никому неизвестни Колобродин и Околокаемов „взели да го четат“, „държали го“, „заплашвали да не го одобрят“, после проявявали милост и се съгласявали да оставят нещата така. Всеки момент добра рецензия щеше да даде Алсуфиев („… познаваш ли Алсуфиев? Известен поет-доносник. Мутра и половина!“) — тъкмо се навил, говедото му с говедо, и заминал за Баден-Баден, точка… Нищо, ще го дадем на Каманин… Каманин, братле, си е Каманин! И щеше да напише, ама калпазанинът му първо се запил задълго, а после влязъл в болница с микроинфаркт…

На Станислав всичко това изведнъж му омръзна. „Я вървете всички на майната си! Писнахте ми с вашите рецензии, отзиви, забележки, допълнения и разсъждения. Махайте се! Изобщо не ме интересувате!“ Всекиму своето в този тъп концлагер! Jedem das seine! Аз съм системен администратор. Водя диалози с компютри. Информатика. Моята работа, да ви вземат дяволите, са афоризмите, които вие никога не ще измислите, макар да се смятате за майстори на перото, художници на живота и инженери на човешките души.

Разсъждението е организирано подражание.

Вярата и любопитството никога не се погаждат.

Завистта е дреха на вкуса.

Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание.

Мисълта е карикатура по усет.

Програмата му за измисляне на афоризми работеше добре и ежеседмично произвеждаше по две-три перли на човешката мъдрост. Колегите му го поздравяваха по този повод, както и някои непознати, тщеславието му трепкаше удовлетворено и всички останали неуспехи бяха без значение… Поканиха го в колектива на Ежеватов, работещ по програма „Евразия“ — истинска победа на разума и прогреса. Преди година не можеше и да мечтае за подобна чест. Ежеватов бе почти легендарна фигура в института. Беше професионалист от висока класа, познаващ приложната информатика от „А“ до „Я“. Но се занимаваше не само с наука — с весел пиянски хъс се опълчваше срещу обединената институтска сган, „съветската власт“, отровния змей с три глави — профкома, парткома и АХЧ^[1]. Освен това бе голям женкар, разказваше вицове и псуваше като хамалин. Мразеха го, обожаваха го и се бояха от него. Казваха, че има връзки в КГБ и в областния комитет. „Там имам не връзки, а…“ — казваше той, без да се стеснява от дамите, потвърждавайки по този изискан начин слуха за близките си отношения с една високопоставена лейди от Големия ЦК. (В един донос за него пишеше: „Злоупотребява с нецензурни руски думи за полови органи и отношения“.)

Ежеватов го прие лично, хвърли телефонната слушалка и още разгорещен след поредната телефонна битка, му викна, святкайки с очи: „К…те трябва да се е…, нали, Станислав Зиновиевич?!“ Чак тогава премина към работата, очерта кръга от задачи и сферата на очакванията. Станислав трябваше да се занимава с програмата АНТИТЮРИНГ — да създаде програма, способна да опровергае отдавнашната идея на Тюринг, че машината може да се нарече мислеща, тогава, когато диалогът с нея (обмен на писма, да кажем) няма да се различава от диалога с човек. Неофициално такава програма вече бе създадена, оставаше само да бъде шлифована до блясък и да се докаже окончателно, че няма и не може да има никакъв изкуствен интелект, а само ум, умения и квалификация на програмиста… (По този повод Виконта произнесе едно замислено „Хм… Със същия успех може да се каже, че няма и не може да има никакъв разум в човека, а само умения и квалификация на възпитателя и педагога…“)

Тогава внезапно се обадиха от „Червена заря“ и го помолиха да отиде. Веднага. Днес. Дори по-добре вчера. Но може и утре… Той веднага забрави за всичко — за афоризмите, за Тюринг, за Ежеватов и дори за Лариска, на която през утрешния ден бе обещал „мигове селски наслади“… Облече най-официалния си костюм и пристигна в редакцията десет минути преди определения час. Чака редактора само някакви си четирийсет и две минути.

 

 

Редакторът се здрависа, покани го да седне и веднага заговори бързо, многословно и неразбрано. Сякаш го правеше нарочно — за да не бъде разбран. При това от време на време разлистваше ръкописа, като че ли е искал да илюстрира тезите си с примери от текста, но веднага е сподавял желанието си. Станислав престана да разбира за какво иде реч и само се дивеше на очилата на другия — огромни диоптри в много модерна рамка. Всъщност схвана най-главното: редакторът беше харесал творбата му, но Станислав трябваше на всяка цена да вземе предвид забележките на рецензентите. Те бяха в писмен вид и Станислав се надяваше, че после ще ги прочете в спокойна домашна обстановка и ще се съобрази с тях. Готовността за това растеше в него с всяка изминала минута и затова само кимаше, помръдваше устни и се усмихваше вежливо, когато му се струваше, че редакторът се шегува. После до слуха му достигна „да се съкрати“.

— Да се съкрати? — попита той за всеки случай.

— Да — отвърна редакторът решително, затвори папката и взе да връзва връзките й.

— До колко страници? — попита Станислав, пресмятайки вече, че епизодът с газката може да бъде безпроблемно изхвърлен.

— До два листа — каза редакторът и му подаде папката.

— Тоест? — обърканото му въображение отказваше да допуска такова тотално съкращаване: две жалки ръкописни листчета.

— Например до петдесет страници.

Ръкописът се състоеше от двеста тридесет и три страници.

— С петдесет страници? — попита Станислав за всеки случай.

— Не. ДО петдесет — редакторът го заля с нов водопад от неразбираеми думи. Той доказваше, че Станислав всъщност е написал не повест, не роман, а разказ и сега трябва да приведе формата в съответствие със съдържанието. Тяхното списание е тъничко и те нямат възможност… Станислав го прекъсна:

— Правилно ли разбирам, че вие искате да съкратя от тази повест сто и осемдесет страници?

— Това не е повест — каза редакторът уморено и вече съвсем ясно. — Това е разказ.

 

 

Вечерта те решиха да се натряскат. Виконта пиеше, слушаше оплаквания и проклятия, а сам мълчеше. После каза:

— Забравил си най-главното.

— Нищо не съм забравил — възрази заплашително Станислав. — И никога няма да забравя!

— Забравил си. Забравил си, че всичко… или почти всичко, написано от теб, е истина. Забравил си, че това е ставало с теб. Не с твоя измислен Йосиф, а лично с теб.

Станислав се вторачи в него и изведнъж разбра.

— Да, аз не съм Йосиф — каза той с крива усмивка. — И нямам Мария, а Лариска.

— Не се преструвай на по-голямо магаре, отколкото си — посъветва го Виконта, докато внимателно сипваше спирта в чашите. — Много добре ме разбираш.

— Не се преструвам… — рече Станислав бавно. — Аз наистина не зная предназначението си. Да не мислиш, че не ми е идвало наум, че романът си е роман, а животът си е мой? Но в моя живот не мога да намеря нищо такова, че… Пък и не вярвам в това. Разбери — това не е роман, че да измислям… То трябва да изникне от само себе си… Но няма нищо. Няма нищо такова в моя живот!

— Търси — каза Виконта както преди една година. — Търси: трябва да има! Почти съм убеден, мой Стак, че всеки човек си има свое собствено предназначение. Всеки! Това е хипотезата ми. Някои осъзнават предназначението си и после имената им стават известни на целия свят. Някои грешат по отношение на предназначението си. Те страдат от мания за величие. Повечето смъртни изобщо дори не подозират, че имат предназначение. Не им е даден знак! А на теб ти е даден. Ти си уникален. Така че търси го! Трябва да има нещо!

 

 

Животът продължи, сякаш не беше минала цяла година в литературно безумие, сякаш никога не бе измислял друго освен писаните съвместно с Виконта весели куплети: „Ах, девойченце сладко, за ухото си хванала батко! Държиш го здраво, а той примижава.“ Ежеватов буквално изстискваше подчинените си и в главите им — дори насън да ги бутнат — оставаха само разните му там машинни кодове. И когато Мирлин намекваше, че, видиш ли, „не всичко е загубено за нашия роман“, че всеки момент в играта щели да влязат главните му козове, Станислав съвсем откровено го пращаше на майната му.

 

 

За отбелязване е, че историята с романа направи огромно впечатление на Виконта, както скоро се изясни. Той недоумяваше как Станислав е успял да го напише. Как! Двайсет години двамата бяха заедно, старателно дращеха по хартията рамо до рамо, трудеха се, страдаха от мъчително творческо безсилие (само чистият медицински спирт, който бяха изпили надвишаваше сто литра), съвсем се бяха отчаяли, бяха на път да зарежат безнадеждното си начинание и изведнъж — те ти булка Спасовден! Старият литературен импотент сам, без чужда помощ, със сигурна ръка написва пълноценно съчинение от десет авторски коли! Къде си, справедливост? Къде си, равенство? Къде си, братство? Или хората вече не са братя? (По този повод Сеня Мирлин казваше: „не всички“. Нещо повече — „не всички братя са братя…“)

Това раздразнително-шеговито (обаче не изцяло и не просто шеговито) хленчене завърши така: един прекрасен ден Виконта дойде при Станислав с шишенце живителна течност в едната ръка и с тънък ръкопис, озаглавен „Импровизатор“ в другата. Това беше разказ дълъг дванайсет страници. Действието се развиваше в Северна Шотландия сред „свеж, опияняващ въздух, силен вятър, солена влага, писъци на морски птици, безкраен пустинен бряг, калунови поля и купища сухи, превити от ветровете дървета…“ — в хан „Крилото на албатроса“. Лирическият герой бе художник (истински чужденец — флегматичен, ироничен, с лула), главният герой, някой си Ерик П. Доваджер, в миналото прочут футболист (Ерик Стена), а днес прегърбен, измършавял, обезобразен човешки остатък, белокос самотник, отблъскващ, но истински джентълмен.

Особено страшно бяха обезобразени ръцете му (Виконта явно бе копирал ръцете на един техен далечен познат, запален автолюбител, чиито ръце бяха простреляни надлъж още на Невска Дубровка). По повод тези ръце в разказа възниква сюжетообразуващ разговор: Ерик П. Доваджер разказва на лирическия герой доста загадъчна история за свой приятел, който пропаднал (изчезнал, разтворил се във въздуха) буквално пред очите му. Току-що се били разделили на прага, Ерик не успял да направи и десет крачки, когато зад гърба му се разнесъл отчаян вик, шум и повече никой никога не видял приятеля му. Нямало следи. Нямало улики. Нищо. На сутринта Ерик тръгнал да дава показания в полицията и бил прегазен от огромен автомобил, чийто номер никой не успял да види… Лежал половин година в болница, завинаги бил осакатен и се превърнал в днешната развалина. Изчезналият му приятел не бил открит и делото било прекратено. Край. Това е историята.

Лирическият герой е потресен и заинтригуван, но най-важното предстои! Следващата сутрин става ясно, че Ерик П. Доваджер е изчезнал, оставил е бележка, в която поднасял по най-изискан начин извиненията си за „малката мистификация“, която вчера разиграл „подтикван от отвратителната скука, съпътствана от отвратително лошото време“. На лирическия герой не му оставало нищо друго, освен да повдигне рамене и да се засмее.

Но това още не е краят! Защото солта на Виконтовия разказ бе именно в края на разказа. След една година действащите лица се срещат отново на пустинния бряг, сред хлъзгавите скали и водораслите, гниещи след отлива. Кресливите чайки се носят над вълните, почти докосвайки ги с криле, кацат на крайбрежието, наближава буря и пурпурното слънце се скрива в черните облаци… И героят вижда как бледото изранено лице на Ерик П. Доваджер става още по-бледо („бяло като корема на старец…“). Очите му застиват, той тежко се подпира на лакирания си бастун и започва да мърмори неразбираемо и някак насила: „Птиците над вълните… и този залез… Извинете ме… Напомнят ми за една история… страшна история… Започна в Сомо…“ Точка. Край на разказа. Импровизаторът се вдъхнови и се роди нова история.

— Добър край — искрено рече Станислав. Изведнъж му хрумна, че всъщност Виконта е написал този разказ за себе си. Ерик П. Доваджер е самият той — цял живот измисля страховити истории, защото му е забранено да разказва истинските. Впрочем, в Доваджер не се усещаше никакъв подтекст, той бе просто импровизатор, артист и човек, който измисля. Да каже ли на Виконта? Или не трябва? За какво?

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Виконта. — Целият ти възторг?

— „Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание“ — рече Станислав. Реши нищо да не пита и нищо да не казва.

— На какво знание? — попита Виконта подозрително.

— Изобщо. Но според мен нещо подобно вече съм чел.

— Уви — въздъхна приятелят му — аз също. Но не си спомням кой го беше писал… Четох го на ингилизки… И идеята така ми хареса, че реших да я опиша посвоему… — Той си направи сандвич с риба и каза тъжно:

— Нищо не може да се измисли. Всичко вече е измислено… Или наистина съществува — добави той изведнъж и Станислав разбра, че е бил прав за него и Доваджер. — Това е ужасно, мой Стак. Повече никога няма да докосна перото.

— Глупости — каза Станислав. Беше му неловко. Нещо изведнъж свърши и май по негова вина. Повече нищо не можеше да се направи — бе свършило завинаги. Някакви пътища се разделиха. Нещо, което по-рано винаги бе до него, се отдалечи и си замина.

— Знаеш ли с какво най-незначителното туземно божество се отличава от най-гениалния архитект? — попита Виконта. — Божеството винаги може да материализира своя план, дори да е напълно бездарен… В мене няма Бог, мой Стак. Следователно той изобщо не съществува.

— Защо? — попита тъпо Станислав.

— Защото Бог е в човека. Или изобщо го няма. Запиши си го в своята книжка.

— Нямам книжка — каза Станислав, чувствайки, че неловкостта между тях нараства.

— Зная. Това е просто цитат. Още един цитат… Но малък. И хайде да пием, мой Стак. Време е да звъннат чашите.

Пиха, за да загладят неудобството, замезиха, за да разкарат горчивия му привкус. Наистина нещо бе свършило, уви. Все пак не всичко! Нещо беше останало! Виконта взе китарата и изсвири най-сложния акорд, на който бе способен:

Капитан е той единствен —

Кървавият Джон —

има за лице

носорогово гъзе.

После дойде лятото. И щастието. Всичко се бе раззеленило, слънцето грееше, вятърът вееше под синьото небе. Червеният запорожец на Лариска, подарък от татето по случай завършването на университета, весело тичаше на запад към прекрасния залез, към свободата, към волята, към нови градове и те пееха и лудуваха, внезапно започваха да се целуват като ученици при скорост сто километра в час, кискаха се силно и измисляха рими за идиотските и многочислени надписи покрай пътя…

ПАРКИРАЙ ИЗВЪН ШОСЕТО — пази си дупето.

НЕПРЕВКЛЮЧВАНЕТО НА СВЕТЛИНИТЕ ВОДИ ДО КАТАСТРОФА — отиде твойта кофа.

ЗАДМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО — но не е отменено.

ПАЗИ ЗЕЛЕНИТЕ ПОЛЯНИ — и гащите изпрани.

НЕСПАЗВАНЕТО НА ПРАВИЛАТА ВОДИ ДО АВАРИЯ — а спазването до диария.

Съчиняваха и великолепни диалози, каквито не можеше да създаде дори програмата АНТИТЮРИНГ:

— Пак оня зелен гнуснярник ни задмина!

— Кой зелен гнуснярник ни задмина?

— Ей тоя продажник. Натоварил си е целия багажник.

Измъдряха също глупашки радостни частушки.

Той:

От ужас аз треперя, с изумление се зверя:

Уж бях на шосето, а на дърво се кикеря!

В отговор тя:

Мой мили, прости и ме помни без горест —

срещнах аз бреза при висока скорост.

И се смееха. И бяха щастливи. И беше лято. И бъдещето беше прекрасно.

 

 

Настъпи странно, мъртво време.

Всеки ден идваха нови слухове — понякога забавни, но често страшнички и винаги нелепи.

… Пет-седемгодишни деца изчезвали. След няколко месеца ги намирали в предградията. Живи и здрави, но с ОПЕРИРАНИ очи…

… Бил обискиран апартаментът на известен (дори знаменит и уж напълно благонадежден), при това вече покоен писател. Писателят умрял, погребали го тържествено, както изисквало положението му, и още урната с праха му не била погребана, когато на вратата позвънили цивилни мъже и показали заповед за обиск. Носели металотърсач. Изследвали стените, пода и рамките на картините. Урната също. Небрежно разлистили десетина случайно подбрани книги от огромната библиотека и си тръгнали така внезапно, както били дошли, отнасяйки със себе си неразбираем, наистина кафкиански комплект от: антикварен бронзов прибор за писане; камара листа от бюрото; четири кухненски ножа; едно издание на Батюшков… Без обяснения. И без обвинения. Само едно разпореждане: името на писателя да не се споменава в статии, очерци, рецензии и предговори.

Друг един писател — Каманин, приличен човек, макар и пияница, същият, комуто Сеня искаше да даде романа на Станислав, но така и не успя — според слуховете умрял при странни обстоятелства. Сам ли се бил застрелял на пияна глава, застреляли ли са го — цялото бюро било в кървища и в мозък, дори домашната помощница, която първа го намерила, леко се побъркала от ужас… Москва пое контрола по делото, но така и не се разкри нищо. Което, впрочем, не учуди никого. (Домашната помощничка — това вече бе сигурно — била пратена в лудницата: дали защото бе дрънкала повече отколкото трябва или защото имала нужда от лечение — също не беше съвсем ясно.)

Ни в клин ни в ръкав изгониха половината от работещите в редакцията на „Червена заря“. Говореха, че заради някакво стихотворение, но заради кое именно, никой не знаеше. „Да не заспива рибокът“ — многозначително обясни ситуацията Сеня Мирлин и очевидно беше прав.

Затвориха Института по свръхпроводимост. Кадрите не стрували. Търпението на нашия Областен комитет не е безгранично. Свили си, разбираш ли, ционистко гнездо, разбираш ли…

Появиха се нови вицове за генералния секретар.

„Скъпи и многоуважаеми другарю Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев!…“ — „Е защо така официално? Наричайте ме просто Илич^[2]“.

Всъщност вече го наричаха дори по-просто — Льолик.

В музея Льолик разглежда картината „Демон“. „Хубава картина… Красива… — Навежда се, чете месинговата табелка. И не е скъпа! Само В РУБЕЛ…“^[3]

Наближаваха изборите за Върховен съвет. Хората брояха по вестниците колко колектива издигат кандидатурата на този или онзи член на Политбюро. Твърдеше се, че по този начин можело да се установи истинската степен на влияние на тези дейци. Станислав преброи, че Брежнев е номиниран петдесет и шест пъти, Косигин и Подгорни — по двайсет и пет, Суслов и Кириленко — по десет. После идваше Кулаков с пет. Сеня Мирлин дяволски дълбокомислено и много, много убедително коментираше получените резултати, а Виконта свиваше африканските си устни и мърмореше: „Занимавате се с глупости. След десет години тези никой няма да ги помни…“

После като вълни ги заляха слуховете за пришълци от Космоса, за летящи чинии, за филипински лечители… Възникваха трескави като припряна караница (по-бързо, по-бързо, докато не са ги забранили!) дискусии в популярните вестници. Виконта съчини епиграма, като имитира Александър Сергеевич^[4]:

Пришълци има! — рече мъдрец брадат —

и може би са вече между нас.

Пришълци няма! — каза един кандидат,

лечителите кимаха в захлас.

Сеня Мирлин също съчини епиграма за съветските писатели:

Съветските сатирици се скриха в клозета —

и тихичко там си седят,

а другите пишещи мислят:

дали да пишкат или просто да помълчат.

Евреите заминаваха един след друг — далечни познати, близки познати, роднини на близките познати. От съучениците им двама заминаха. Единият беше чист руснак, но нарочно се ожени за еврейка. „Евреин не е националност; евреин е средство за придвижване…“ Тази тема бе благодатна за шеги и народът се шегуваше на воля, но стиховете, които довлече отнякъде Жека Малахов, не бяха никак смешни.

Утре пак от заранта

ще изпращаме евреи,

бягат те от нашата страна

ние не бягаме — и где ли…

Хората четяха самиздат като луди — сякаш наближаваше Краят на света. А може наистина да наближаваше. Текстовете на Солженицин и Амалрик бяха издирвани и конфискувани от притежателите им. За „Раковата болница“ не съдеха — тя се смяташе просто за „упадъчна литература“. Уведомяваха ръководството на службата, в която работеше провинилият се, а там всичко зависеше от началството. Но за „Архипелаг ГУЛАГ“ съдеха по параграф седемдесети от НК на РСФРС, който гласеше „за притежание и разпространение…“ Според слуховете следователите наричали книгата „Архип“, по-лошо от „Архипа“ нямаше — дори „Технологията на властта“ беше като лека настинка в сравнение с нея. Казваха, че Андропов се е заклел да изкорени самиздата. „Безплодността на полицейските мерки разкрива некадърността на правителството — пресичането на последствията води до укрепване на причините.“ Настъпи ново време. За затоплянето започнаха да забравят. Най-умните вече разбираха, че това вече е завинаги. Но за предпочитане беше да не се мисли за това.

Пияният Сеня Мирлин цитираше Макиавели: „… защото хората са лоши, докато необходимостта не ги принуди да станат добри“.

А трезвият Виконт, играещ си както обикновено на супермен, цитираше Тома: „Не е задължително познанието да е гаранция за успех или живот; то може да доведе до нашия край“.

А Ежеватов с мазохистична наслада цитираше своя любим Михаил Евграфович: „Само онези науки, които способстват за изпълнението на предписанията, разпространяват светлина“.

Мама пък предупреждаваше: „Камшикът няма да надвие брадвата“.

Самите те бяха още доста млади и изпълнени със сили! Чувството за безчестието ги измъчваше и угнетяваше като тежка болест. Басът на Галич изгаряше съвестите им така, че дъхът им спираше. Трябваше да се излезе на площадите. Но беше не само страшно, но и безсмислено! Те бяха готови да страдат, да се измъчват, за да облекчат съвестта си, но ако имаше полза, а не в името на гордата фраза или красивия жест. Понятието за чест не им беше напълно чуждо, но то беше за тях все пак вторично: тях ги създаде и отгледа двайсетият век, а деветнадесетият век само лекичко закачи душите им със златното крило на литературата си и със съдбите на героите си. Битието мощно определяше съзнанието им. Делото! Преди всичко делото! Всъщност по възпитание и в същността си те бяха болшевики. Комисари в прашни будьоновки. Рицари на светото дело. Само дето бяха престанали да разбират на кое именно.