Борис Стругацки
Търсене на целта (18) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Тези записки ги донесе висок ъгловат юноша с бледо лице, покрито едновременно със светъл пух и доста отвратителни пришки. Той търпеливо чака от три следобеда до единайсет вечерта Станислав да се върне у дома си. Кронид го посъветва да не чака, но младежът пренебрегна съвета му. Кронид му предложи да си остави координатите, но той не пожела. Трябваше да предаде на господин Красногоров нещо лично. „Оставете го на мене и аз ще ви дам разписка.“ „Не, благодаря. Ще му го дам лично.“ Така вися до единайсет в коридора, превърнат в приемна. (Станислав тогава живееше още в стария си апартамент и не бе извършил широкоразпространената сред младите политици глупост да се премести в нов апартамент и да наеме офис. Само премести Мартянова, съседката, на друго място при по-добри жилищни условия.)

Станислав се върна уморен, ядосан и болен от човешката глупост и лошотия. Като го видя, Кронид стана, изслуша нарежданията за през нощта, предаде му списък с най-важните телефонни обаждания и едва след това кимна към упорития младеж, който, подпрян на стената, все още търпеливо чакаше да му обърнат внимание.

— Слушам ви внимателно — му каза Станислав и закачи на лицето си усмивка номер шест. Надяваше се разговорът да свърши делово още тук, в приемната.

— Фамилията ми е Красногорски — каза момчето тихо. — Аз съм Ваня.

Секунда преди това Станислав го беше познал.

— Да влезем — каза той късо и те се озоваха в кабинета.

— Сядай — покани го домакинът и сам се пльосна в едно кресло, чувствайки се като надута лодка, на която са извадили запушалката. — Извинявай, че не те познах веднага. Все пак мина повече от година, нали? Е, как си? Ще се радвам, ако мога да ти бъда полезен с нещо.

— Донесох ви записките на баща ми — каза тихо Ваня Красногорски и Станислав (за кой ли път!) се учуди колко неведоми са пътищата на природата. — Красногорски-младши приличаше на майора много по-малко, отколкото, да речем, на Сеня Мирлин, също дълъг, кльощав и ъгловат.

Той пое мръсната папка, на чиято корица с червени печатни букви бе написано ЗА ИВАН и развърза връзките. „Щом ти четеш тези записки, значи аз не съм между живите. Вече са ме убили…“ — прочете и я затвори.

Ваня стоеше, готов да си тръгне.

— Почакай, къде си се разбързал? — попита Станислав, превъзмогвайки се за пореден път. — Нима не искаш да поговорим?

— Искам, дори много — каза юношата. — Имам и молба към вас. Но ще ви кажа каква, след като прочетете това.

— Добре — каза Станислав. — Разбрахме се. Ще я прочета.

— Телефонът ми е същият…

— Разбрах. А къде беше през цялото време? Два пъти те търсих…

— Пътувах — късо отвърна Ваня и Станислав не прояви любопитство.

Още същата нощ прочете записките.