Борис Стругацки
Търсене на целта (29) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава втора

Към един часа през нощта, когато вече бяха решили да си лягат, нахлу министърът на печата — весел, ухилен до ушите, словоохотлив и гръмогласен. На всички веднага им стана ясно, че носи добра новина. Най-сетне. Първата за деня.

— Е? — казаха почти в хор.

Бе излязло шестото издание на „Щастливото момче“. Подаръчно. В десет хиляди екземпляра. В ярка синьо-черна лакирана обложка. С илюстрации от Аркелян. С предисловие от Некрасавин. Елегантно. Скромно. Достойно от всяка гледна точка.

— Пу, да не ти е уроки — каза Кузма Иванович с уважение, макар и доста равнодушно. Не беше любител на изящната словесност, но допускаше, че даденото литературно произведение внася в политическия имидж на обожаемия Президент неуловим, но съществен нюанс.

— Отлично! Отлично! — пееше Едик, разлиствайки гланцираните страници, кантирани в синьо. Леко мургавото му лице светеше вдъхновено — това издание беше негова идея, негова грижа и той го беше редактирал. Чувстваше се като съавтор в сянка. Книгите на политическите дейци винаги имат съавтор, скромно и почтително скриващ се в титаничната сянка на величествената фигура. Едик на драго сърце се беше съгласил на подобна роля.

А Кронид сияеше от безкористна радост. Сияеше и гордият от себе си министър на печата — Добрият Вестоносец, който потриваше огромните си бели длани. Всичко беше прекрасно. Всичко беше МНОГО ХУБАВО. Книгата ще се появи утре в четирите най-големи книжарници в Санкт Петербург и в три московски. И утре ще излязат рецензиите в „Невское время“, „Петербургские ведомости“, а в столицата — в „Известия“, в „Обща“ и разбира се, в „Правда“… А после щафетата поемат радиото, телевизията и рекламните агенции… Бяха помислили за всичко…

Шумяха, разглеждаха книгата, разлистваха я, любуваха й се, гордееха се с нея, пускаха шегички, докато накрая той улови в ласкавите и топли вълни на всеобщата еуфория ледените струйки на скуката. И взе книгата решително с думите:

— Стига. Достатъчно. Отивам да лягам. И никой да не смее да ме безпокои преди десет, иначе да му мисли.

Изпрати го нестроен хор от пожелания за лека нощ.

Той премина през тъмната и студена билярдна, напоена с миризмата на хубав тютюн, на одеколон и на още нещо. Зад стъклената стена отляво се виждаше мъглата навън. В мрака проблясваха лакираните повърхности, тежките и неподвижни топки леко светлееха върху билярдната маса.

Той подмина масата и стойката за щеките. Вече бе хванал дървената дръжка на вратата, когато за миг изпита болезнен шок. Трепна, вцепени се, дори се изпоти — в най-тъмния ъгъл до масата с пепелника, кутиите с цигари и пакетите тютюн имаше някой, по-черен от тъмнината, с щръкнала напред брада. Николас. Казваха, че си е пуснал брада и веднага заприличал на Иван Грозни, изпълняван от артиста Николай Черкасов… Влажните му неподвижни очи блестяха. Нямаше никой. Призрак. Игра на сенки. Не биваше да мисли толкова много за него, той не струваше толкова. Ей Богу — не струваше…

Пое си дъх, преодоля шока и влезе в хола — на светло, на топло, в уютния Златен хол.

Тук всичко бе бяло и златисто, празнично и малко помпозно. Министерство на външните работи… Не обичаше това помещение. Беше за приеми — вместилище на разкошни мебели, златисти драперии, нощни лампи, подобни на полузатворени от нега очи. Но дума да няма, беше много красиво.

Набързо, без да чува собствените си стъпки по покрития със сукно под, премина през Златния хол. Бе готов да свърне в анфиладата, но в последния момент размисли и влезе в кабинета си.

Тук беше тъмно, прохладно и студено. На екрана на компютъра слабо блещукаше звездно небе, модемите безшумно и стремително подаваха информация — мегабайти, гигабайти — тя веднага се обработваше. Той не разбираше тази информация, но не се и опитваше да разбере: вътре работеха непознати и изключително сложни програми. Информацията можеше да се окаже полезна, да му потрябва във всеки момент, но това все не се случваше…

Самата мисъл, че притежава това невидимо съкровище, го изпълваше с възбуда. Или го правеше глупав? Или наивен като дете? Всички компютърджии, програмисти, хакери и просто юзъри са като деца, които си играят. Винаги. С каквото и да се занимават, те играят, играят с разкошна умна играчка… Щастливи деца…

Решително седна и включи програма PERS. На екрана светна ФАМИЛИЯ. Той написа КРАСНОГОРОВ и машината веднага поиска ИМЕ, до него мигаше червена седмица. Тя означаваше, че сега в паметта се пазят седем имена и е нужно уточнение. Миналия път имаше пет Красногорови.

— Множат се като зайци — измърмори той, набирайки името си.

Компютърът откликна неочаквано и странно:

— СТАС — появи се на монитора, после: — СТАНИСЛАВ.

— Какво става? — попита той недоволно, но веднага разбра, че сам си е виновен — бе написал СТАСЛАВ. — Добре, добре — пропя той, — значи още един Стас се е появил. Да видим що за Стас е този — и той кликна на СТАС.

Оказа се, че е някой си Стас Красногоров, с истинско име Сергей Андреевич Кургашкин, 35-годишен, рок певец, вокал на група „Господар“, автор на знаменития шлагер със същото име.

— Това се казва слава — каза той със саркастична усмивка. — Щом името ти го вземат за псевдоним, значи си се прославил… А рейтингът ми пада… „Ще се провалим, ще се посрамим“ — изрецитира и безцелно изтрака с пръсти по клавиатурата.

На екрана се появи напълно безсмисленото УФЖКАН, компютърът се замисли за секунда, но не се изложи:

— УФЖКАН — НЯМА ДАННИ. ВАРИАНТ: УВАЖКАН, АЛЕКСЕЙ БАРЕЕВИЧ.

Този Уважкан изобщо не го интересуваше, но изведнъж се сети и набра КИКОНИН, ВИКТОР ГРИГОРИЕВИЧ. Какво ли прави той, отдавна не сме се виждали.

Машината познаваше този човек — напълно порядъчният, унил и скучен член-кореспондент на две академии (на Военномедицинската и Селскостопанската), директор на Института по генетика на селскостопански животни, почетния член на три международни фонда и т.н., и т.н. Кого интересува това и кой ще седне да го чете? Къде са сведенията за неговите пристрастия и предразположения? За интимните му дела? Къде са навиците му, греховете и грешките? Компроматите? Онези нишки, които, като ги дръпнеш, човекът става твой? Кузма Иванич сигурно ги притежава. Де да можеше да ги погледне! Ама Иванич не би разрешил. „Не, не, Станислав Зиновиевич! Не си и помисляйте! За какво са ви? После три дни ще се миете… Пък и нищо нямам. Сам забранихте да използваме компромати, а ако е така, за какво да ги събирам? Само място ще ми заема…“

Всички лъжат, и то непрекъснато. По-точно всички НИЕ непрекъснато и ожесточено лъжем. Едни — с крива, виновна усмивка, други — преодолявайки с мъка гаденето, а трети — смело, предизвикателно и с боен хъс. Но всички…

Да напиша Мирлин, помисли си той, и да го поставя над всички нас, за да не ни дава да лъжем. Тази мисъл го възпламени, но само за миг — хладен вътрешен глас веднага му напомни, че е вече стар пръч, че е прехвърлил седемдесетте, че трябва да се опомни, защото Мирлин можеше да не е между живите… Давай, стари чудако, напиши името му: Мирлин, Семьон… виждаш ли, дори бащиното му не помниш, а може и никога да не си го знаел… ЮАР, редактор на вестник еди-кой си (вестничето се списваше на местно наречие — как да го запомни). Починал еди-къде си и еди-кога си. Това ли искаш? Не. Само това не… С чуждата съвест искаш да се оправдаеш? Твоята не се справя? Не би било лошо. Но и без това ще минеш. Досега си се справял и занапред ще се справяш. Край. Минутата на слабост свърши…

Позволи си да напише Николас.

Разбира се, тук имаше много материали. Компромат също, но почти всичко останало бяха подробни преразкази на последните му речи пред ветераните, пред пристрастените, пред феминистките, пред представителите на Генералния щаб — с точни цитати и други подробности: броят слушатели, възрастта им, как реагират, на какво НЕ реагират… В аналитичната част бе отбелязано това, за което днес говореше Едик: неочаквано повишеното внимание на обекта към приятелството на Станислав Зиновиевич с Виктор Григориевич. (Може ли Станислав Зиновиевич да се скара с Виктор Григориевич? По дяволите! Какво общо има с това Виконта? Защо изведнъж Виконта изплува в неговите речи и прояви? Случайност?

Случайности няма, отбеляза по този повод Кузма Иванич и никой не се реши да спори с него.)

Тук имаше доста любопитни неща, но самият Николас го нямаше. Нямаше го уродливото, тромаво, тъпичко, феноменално БЕЗПЕРСПЕКТИВНО човече, което изведнъж (защо, какво го накара, как се случи?) се отърси като мокро куче и за няколко години направи със себе си чудо…

(Истинското му име бе Никита. Сам се наричаше Ник: беше прочел Хемингуей: „След бурята“, „Нещо свърши“, „Никога да не бъдете такива“ и „Петата колона“. Шегаджиите в института го нарекоха Николас, името му се лепна и остана за цял живот. Само ТО. Всичко останало се промени, но разбира се, не по заповед на щуката, в промяната нямаше нищо приказно, освен едно — при нормалните хора така не става. Нормалните хора са слаби, вяли и безволеви.

Те се задоволяват с даденото им от Бога, а ако нищо не им е дадено, се наливат с бира и тихо злобеят към онези, които искат повече от другите. Ник-Николас не беше ненормален, беше типичен self-made-man^[1]. Такива в природата изобщо не съществуват, никога не ги е имало и скоро няма да има.

… Пелтек? Демостен според слуховете също бил такъв. Ако искаш да станеш оратор, трябва да говориш много, високо и дълго. Година. Две. На мама, на сестра си, пред огледалото. Всеки ден по няколко часа…

Ако искаш да се научиш да свириш на китара, а почти нямаш слух, трябва да си купиш самоучител, китара и да свириш. Дълго. Много. Година. Две. Всеки ден. На сестра си, на нейните приятелки шегаджийки. Няма да станеш като Ричи Блекмор, но ще можеш да зарадваш компанията си при нужда.

Още в гимназията учителят по физическо го бе огледал с известно изумление и бе казал загрижено: „Не можеш да скачаш — къси са ти краката. Баскетбол и волейбол също няма да играеш. Може би ще хвърляш граната?“ Не го прие добре. Беше тромав като чайник. Не само че беше непригоден за спорт, а спортът му бе противопоказен. Тогава започна да играе на пинг-понг. Много. Често. Всяка вечер. Партньорите и хубавичките зрителки му се смееха сподавено. Той играеше до припадък. Вие знаете ли как изглежда чайник, който се опитва да играе на пинг-понг? Отвратително. Не стана отличник в курса по тази игра, но се класира трети.

На пет километра даде много добър резултат. А десетте ги пробяга така, че го изпратиха да участва в студентската спартакиада, но той отказа — беше му вече безинтересно — бе постигнал своето. За пореден път бе преодолял чайника в себе си и получи това, което Господ бе отказал да му даде…

Нямаше време. Предстоеше му да преодолее абсолютната си невъзприемчивост към чужди езици, към танци, към плуването и живописта… И той я преодоля. Тъй че към трийсетата си година имаше костеливо лице, сбръчкана, приличаща на костенурка шия, кожа с цвят на земя и крив огромен нос. Зъбите му бяха развалени, очите — без вежди, без мигли.)

И за какъв дявол хвърли око точно на нея? Нямаше ли други момичета? Имаше колкото искаш. Ама не — глупакът се влюби в момичето на Господаря. В любовницата. В жена му. Дали тя не го е поощрявала? Дори и така да е. Тя е младичка, глупавичка, агънце блеещо… („Той харесва ли ти?“ — „Да.“ „Господи, какво му харесваш?“ — „Веселяк е.“ — „Аха. Значи аз съм скучен?“ — „Не, ти си велик.“ О, Господи! Не са хора все пак. Жени са.) Беше непоносимо. Беше срамно. И гадно. Блудство. Съблазън дяволска. И абсолютна безизходност.

— Къде си вреш гагата? Любовник ще й ставаш, а? Та ти си изрод, погледни се. Устата ти смърди като помийна яма и шията ти е мръсна. Не виждаш ли, че тя е принцеса, а ти си боклук. И нищо повече. Върви при курвите, помияр такъв…

Идеята беше правилна. Трябваше да го откаже веднъж завинаги. С чук по главата. Ще се поизмъчи една седмица и ще дойде на себе си. „Кратковременното безумие“ ще отмине и всичко ще бъде като преди. Не. Прекали. Прекали и още как. От ревност. Проклето чудовище със зелени очи…

Не ставаше дума само за ревност (на стареца към младия, на богатия към бедния). Съществуваше и болезнената обида, че този умен, безгранично силен, блестящ урод изведнъж се унизи до състоянието на обезумял самец, готов на всичко заради една разгонена кучка… Искаше да го вразуми и откаже, като син, но го обиди и унизи като враг. Смъртно. Завинаги.

— Прости ми, Ник — каза той в пространството.

Късно. Сега вече бе късно. И не съществуват думи, които биха могли да поправят стореното…

Той разсеяно отвори последния текстов файл, над който работеше, и без каквото и да е удоволствие прочете:

„Прекрасно разбирам защо са необходими творческите личности — учени, писатели, архитекти, художници, философи, поети, композитори… Такива по света има стотици хиляди. Изобщо талантливи хора. Тук влизат и шлосерите, стругарите, грънчарите, зъболекарите, шофьорите, санитарните техници, ловците на змии, кулинарите, докторите — всички, които си вършат работата ДОБРЕ. Те са милиони, дори десетки милиони.

Но къде да се дяват онези СТОТИЦИ милиони и милиарди, които Бог не е дарил с творчески живец? Които работят лошо и не могат, или не желаят, да си вършат работата ДОБРЕ? Какво да се прави с тях? Кому са нужни? На какво имат право? И имат ли? Какво се полага на човека, просто защото е човек? Не е бръмбар, жаба, лос, а човек?

На лоса, например, нищо не му се полага заради това, че е лос. В най-добрия случай да му сипеш малко сол, за да лиже. А на човека? Хляб, сол, мир? Уважение? За какво? А ако разсъждаваш…

И изобщо какво значи справедливо устроен свят? Свят, в който на ВСИЧКИ ИМ Е ДОБРЕ? Що за справедливост е това, когато му е добре и на работливия и на безделника? На този, който дава на другите много, на онзи, който изобщо нищо не дава (не може, не умее или не иска), а само взема? Всекиму според труда ли? Но ако твоят труд НИКОМУ не е нужен? (Класически пример е адският труд на графомана или на Сизиф.) Нищо ли да не му даваш на такъв? Като Сизиф? Но ти си РАБОТИЛ, работил си КАТО ШАНТАВ!“

Беше правилно, но безинтересно. Днес това не го интересуваше. Всъщност каква справедливост може да съществува, ако една-единствена дума може да изгори всички мостове? Време е да върви да спи, въпреки че утре има свободен ден. Запали нощната си лампа и за няколко секунди се загледа в разтворената книга „Щастливото момче“, в собствената си снимка. Радваше се на златистата хартия и на своето лице, осеяно с бръчки — приличаше на пророк или на американски генерал. Чудеше се какво да й напише? Преди малко имаше лоши мисли за нея — несправедливи, обидни, жестоки и сега се чувстваше виновен. Смешно. Трябваше да е нещо такова, което не е писал на никой друг. Нещо, което да я разсмее…

Внезапно си спомни надписа, който един шофьор на такси в Минск написа на снимката си, преди да я подари на Лариска. Преди сто четирийсет и пет години. В по-миналото си съществуване. Когато всички бяха живи, млади и непознати. Когато всичко предстоеше, а миналото не съществуваше… Шофьорът беше смел, току-що уволнил се от армията, с перчем, с прозрачни очи на ласкав негодник. Жора написа на младичката засмяна Лариска:

Нека милият взор на очите ти

се плъзга по снимката ми

и може би в паметта ти

ще възкръсне споменът за мен.

Това беше страхотно. И той реши да го напише.

Няма да го оцени, със съжаление си помисли той, драскайки със златния „паркер“ по луксозната хартия. А аз толкова обичам, когато тя се смее…