Борис Стругацки
Търсене на целта (37) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава десета

— Какво означава това? — попита той, но не чу гласа си. Не чуваше и какво му говори генерал Малнич, само виждаше, че генералът се оживи неестествено, че се гордее, че сияе. Тук бе станало нещо забележително, епохално. Велико откритие. Победа. Фантасмагория и фойерверк.

— По дяволите! — кресна той с всички сили. — Прекратете този цирк! Как да разбирам това?

Генералът не каза нищо, смути се, но не престана да сияе. Победата бе пределно велика, бе абсолютна, а трудно можеш да развалиш радостта на победителя.

— Как да го разбирате ли? Като чиста случайност! Или, ако предпочитате, като продукт на отчаянието. Какво друго ми оставаше? Той умря. Съвсем. Отначало изпадна в кома, после умря… И си спомних как обичаше да повтаря: като не помага докторът, викайте шамана!

— Какъв шаман? Какво общо има шаманът? Не ви питам за това.

— Е, „шаман“ е просто фигуративно казано. Разбира се, няма никакъв шаман. Просто се замислих и внезапно ме осени: имаме пълна идентичност на генотипа! И не само на генотипа, но и на фенотипа, на сомите… В това се състоеше същността: да се обезпечи ПЪЛНА идентичност…

Той го слушаше и не го чуваше. Гледаше младото подпухнало сънено лице, синкаво, болнаво, без капка кръв, безизразните очи на човек, който не е спал през нощта, може би от няколко поредни нощи. Този човек не го виждаше, не го забелязваше, а може би и не подозираше присъствието му. Може би просто бе уморен, смъртно уморен, изтощен, измъчен и сега изобщо нищо не виждаше и не съобразяваше. Млад, силен, но смъртно уморен. „Красив, но вял“…

Беше идиот.

 

 

Някога двайсетгодишният Стас Красногоров беше глупав, самодоволен и фанатичен до идиотизъм. Но беше нормален комсомолец от началото на петдесетте, оптимист и сталинист, един от стотиците хиляди. Онзи тогава беше НОРМАЛЕН. А този тук беше идиот… Дебил. Имбецил. Кретен. Защо? Откъде се взе? Кой е той?

— Кой е това? — викна той на генерала. — Отговорете на въпроса ми!

Но генерал Малнич изобщо не можеше да разбере на кой именно въпрос трябва да отговори. Бе безкрайно озадачен. И обиден. Всичко стана не така, както той се надяваше. Титаническите му старания пропадаха. Легендарните му подвизи не само не бяха оценени, но дори не бяха забелязани. Генерал Малнич изведнъж се оказа в света на кошмара и виденията, при това в момента на най-висшето си тържество, в момента, когато очакваше да получи награда и поощрение от началството за постигнатото с труд и пот…

Всички тези чувства и мисли се четяха ясно на скулестото му лице, изведнъж придобило плачлив и обиден израз. Той ги разшифрова лесно, сякаш генералът му се жалваше на глас или писмено. Но не разбираше НИЩО друго. Ставаше някакво огромно недоразумение. Някакво титанично взаимно неразбиране. Отново взе да долавя предишния странен и гаден шум и внезапно схвана в него ритъм, мелодия и различи могъщия сподавен рев на Шаляпин: „Страх ме е. Срещнах погледа му! В лъчите на луната… познавам… СЕБЕ СИ!“

— Аз не разбирам, обаче… — бърбореше генерал Малнич. — Струва ми се, съгласете се… Стори ми се, че в тази ситуация може… Аа! — Лицето му за миг се озари от щастлива догадка. — Ама вие май не сте го виждали преди? Така ли е? Ама разбира се! А аз се чудя защо… Това е „резерва-три“, Станислав Зиновиевич. Последното люпило! Виктор Григориевич сега предполага, че трябва да се залага именно на възраст осемнайсет-двайсет и пет години… Това е оптималната! Максимум лабилност и минимум… ъъъ… фира…

Той не разбираше нищо. Каква резерва? Каква фира? Но неочаквано осъзна друго и вероятно то бе ключът: според генерала той ТРЯБВАШЕ да разбира всичко това. То трябваше да е нещо, което му е добре известно, многократно обсъждано и дори одобрено от него… И отново смътно почувства приближаването на опасност — наближаваше най-обикновена, физическа, полицейска опасност, когато могат грубо да те хванат, да те сритат и да те изправят до стената. Направо тук. Без да го извеждат навън. Без съд и присъда… Не бива в никакъв случай да признава, че не разбира какво му се говори и какво става! Можеше да пита, но при това всеки въпрос се превръщаше в страшна мина, която бе в състояние да му откъсне ръката, челюстта, езика. Всеки въпрос можеше да се окаже куршум в главата. Но не биваше и да мълчи — прекалено много взаимно неразбиране се беше натрупало за тези няколко трескави минути…

— Къде са останалите? — попита той рязко. Досещаше се, че щом пред него е „резерва-три“, то МОЖЕШЕ ДА ИМА и „резерва-две“, „едно“ и, вероятно, „четири“.

— Ами тук са… — каза напълно изумен генералът. — В рекреацията, както трябва…

— Заведете ме.

— Но… ъъъ… защо?

— Заведете ме, казах!

С периферното си зрение забеляза, че идиотът със синкавото лице отново държи ръката на Виконта, вкопчена доверчиво и привично, сякаш така и трябваше да бъде, сякаш така е било винаги. Ревност и отвращение пронизаха сърцето му, стиснаха го за гърлото, за миг му се стори, че ще повърне, но веднага забрави всичко, защото чувството за опасност се засили. Стана по-силно от всичко останало.

Генералът никак не можеше да осмисли и да приеме очевидното: най-близкият приятел на боготворимия му началник, вторият човек в света, почти президент, нищо не разбира, нищо не знае за тези неща, следователно няма ДОСТЪП! Да приеме тази истина, да я осъзнае, да я РЕАЛИЗИРА, означаваше за генерала да поеме такава непосилна отговорност, за която се страхуваше дори да си помисли. На помощ идваха предвидените от устава и инструкциите, добре отработените и съгласувани действия и мерки, строги и недвусмислени, прекалено строги и недвусмислени… Картините, изникващи хаотично в съзнанието на генерала бяха прекалено енергични и безсмислени, за да ги реализира незабавно. Бяха необратими. Започне ли да ги реализира, няма да има връщане назад. Започне ли, ще стигне до край. Това беше психологията на останалия прекалено дълго на една длъжност полковник. Или подполковник. Авантюрист. Мошеник… А генералът беше сериозен човек. Беше магаре.

— Покажете ми пътя! — повиши гневно глас господин Президентът.

Не виждаше друг изход освен атаката, бе готов да хване генерала за яката и да го разтърси като пале, но чувстваше, че щеше да е прекалено. Не биваше да преиграва. Беше се включил в някаква луда игра, на която не разбираше нито правилата, нито целта, но знаеше, че не бива по никой начин да преиграва. Пред ошашавения генерал трябваше да играе ролята на величествен, недоволен от всичко велможа, какъвто той за съжаление не беше и никога не е бил, но какъвто без съмнение изглеждаше в очите на този оперетен военен, глупав, самодоволен, но и дяволски опасен, способен на нещо страшно, заради което го и държи тук Виконта… Може би заради способността му строго да се разпореди в нужния момент и да изправи някого до стената?

Генералът отстъпи. Очевидно така и не успя да се ориентира в ситуацията, която беше прекалено опасна и прекалено немислима, за да я осмисли бързо и засега продължи да следва своите военни инстинкти: да се подчинява и изпълнява.

Пред вратата той се спря и погледна през рамо. Нещо го накара да го направи. Предчувствие? Необходимостта да се сбогува с поглед? Или просто неясната надежда, че Виконта е отворил очи, че гледа сърдито и е готов да стане и да каже ядосано: „Ето пак! За какъв дявол? Къде ми е панталонът?!“ Но Виконта продължаваше да НЕ Е ТУК. Плещестият, леко наклонен встрани силует го закриваше, но лицето му се виждаше — изпосталялото старо лице на мирно спящ старец — човек, на когото всичко вече му е дошло до гуша.

… Искам вкъщи, помисли си той поддавайки се за секунда на внезапно обзелата го паника. Тук всичко е решено вече… не съм нужен… трябва да бягам… Защо да се намесвам във всичко това? „О, двойнико мой! Образе мой печален! — ревеше нечовешки глас в мозъка му. — Защо възкръсваш отново?“

Краката сами го носеха след бързо крачещия генерал. Иван се движеше безшумно до него. Очите му бяха станали като на паяк — малки и блестящи. Нечовешкият глас ревеше все по-страшно и по-страшно… А към тях се присъединяваха и прииждаха появяващи се от нищото мълчаливи мъже и жени, делови и много решителни — в сини и бели престилки, в маскировъчни облекла или със сака и вратовръзки. Бяха вече осем, когато генерал Малнич хлътна в появилата се внезапно широка врата. Посрещна ги буря от звуци, топъл, спарен въздух и странно замириса на варен лук. Той се озова под самия таван на помещението, в полумрак, долу видя ТЯХ.

Бяха много. Отначало му се сториха стотици, но всъщност бяха двайсет-трийсет. Облечени бяха в захабени болнични пижами. Повечето ходеха в кръг. С ръце на гърба като затворници… или хванати за ръце, като в детска градина. Бяха много бледи, почти синкави или сиви като мишки. Болни. Болни хора. Без въздух, без слънце. Без живот.

Всичките бяха идиоти. Сънени, тъпи, с вдървени лица.

Бяха съвсем близо. Той ги разпознаваше. Не веднага. Не всички. Но всеки път с ужас и отвращение, мъчително потискайки нарастващото гадене. Разпознава: Виконта… себе си… днешния премиер… днешния шеф на КГБ… отново себе си… пак Виконта…

Той беше в три екземпляра, всичките различни — един възрастен, на около шейсет години, другите съвсем млади.

Той беше единствен тук. И имаше двама президенти, които позна трудно и не веднага — бяха по-млади от днес действащия с около двайсет години — помнеше снимките в досието му… Тук беше и съпругата му. Породиста холандска крава с огромно виме… И най-главният руски фашист с превръзка на лявото око… и най-главният кабадино-балкарец… (Веднага си спомни, че преди половин година на този фашист му бяха счупили главата на митинг, но лекарите му СПАСИХА ОКОТО!)

… После видя Динара. И забрави всичко.

… Танц на вдървени, неподвижни, болни тела. Шум. Стогласни стонове, викове, вой — жални, отчаяни, страстни, страшни. Как плачеха те, как тъгуваха! Безшумен, грозен, дървен танц на манекени… и нежно сплетени ръце, тела, лица… Те бяха хора. Хора бяха. Хора… Защо ги създадохте, върколаци? Върколаци безмилостни със змийско гнездо. Змийско гнездо са свили под носа ми?

Загледа се в Динара. Тя беше тиха, тъжна, синкава. Приличаше на католическа статуя. Тромав, огромен, млад Стас държеше ръката й. Беше глупав, не можеше да се смее, а виеше… Тя като че го слушаше.

— Господин Красногоров! — страшно извика генералът, хващайки го с две ръце. — Не бива! Там не бива, ще се пребиете!

— Змийско гнездо? — каза му той. Вече не се владееше, пропадаше в нищото и почти нищо не виждаше. Безумният хоровод на сините хора изчезна, остана кремавият таван над главата му, отблясъци на светлина в края на съзнанието и ридаещият шум.

После:

— Никакви инжекции! — каза заплашително Иван, със скърцащ глас на наемен убиец. — Ще ти откъсна ръцете!

Сега ще го убие, помисли си със странно удовлетворение Господаря и припадна.

 

 

… Намираше се в просторна, светла стая, в която навсякъде бе простряно пране — чаршафи, кърпи, долни гащи и ризи. Миришеше на влажно и свежо, Виконта пушеше, но се усещаше миризма на тютюн.

… Сън, каза му Станислав, но Виконта намръщено поклати глава и го поправи: припадък. Не се заблуждавай — това е припадък.

… Гледай, каза му Станислав. Гледай — това е Сенка! Семьон Мирлин седеше с гръб към тях и играеше на карти с някого, който не се виждаше и чиято ръка току изскачаше иззад чаршафите. А Семьон блъскаше картите, прибираше ръцете и тихо си тананикаше някаква незначителна песничка, която в негово изпълнение придобиваше значителен смисъл — като на песен от Съпротивата. Пол Робсън. „Мисисипи“. „Джо Хил“… После Станислав позна партньора на Семьон — това беше Сашка Калитин. Те всичките бяха отново в колхоза на името на Тойво Антикайнен, но нямаше никакви момичета — само Лариска внезапно мина покрай тях, строга и непристъпна. Стана му тъжно и неловко.

… Знаеш ли, каза той на Виконта, когато мама сънуваше мъртвия ми баща или леля Лида, ми казваше съвсем сериозно: чакат, знаят, че скоро… Правилно, отбеляза Виконта, но ти не сънуваш, а си припаднал…

… Добре, рече му Станислав. Но ми кажи, моля ти се: кой е управлявал страната ни? Винаги. От самото начало… Някога е било добре.

Отначало по целия свят хората, без изключение, били добри. Но вземи новите и най-новите времена. Що за хора са това? Равнодушни синове. Развратни мъже. Бездарни бащи. Разсеяни братя-чичовци… И някакъв си мъж, очевидно неспособен да осигури човешки, що-годе щастлив живот на собственото си малко семейство (майка, жена, две деца, сестра, брат, племенник — десетина РОДНИНИ, всичко на всичко ДЕСЕТИНА!), се захваща да организира, да ощастливи двестамилионна страна!…

… Това вече си ми го казвал, напомни му Виконта.

… Да, да. Аз не претендирам да съобщавам новина. Ти също постоянно се повтаряш…

… Аз не се повтарям. Аз цитирам. Обичам да цитирам. Това е доста по-безопасно.

… Добре, добре. Просто се опитвам да ти обясня основния си принцип… Този така наречен Велик човек в крайна сметка не управлява никого, освен шепа нищожества, които може да убива и унижава, но не може да ги направи по-добри — не знае как и не иска… Откъде се взема тогава нашата извечна жажда за преклонение пред великата личност? Ще ти отговоря: просто ни се иска да вярваме, че един-единствен човек може да промени историята с грандиозно усилие и за едно поколение. Но великите хора не променят историята, те просто съсипват съдбите на другите.

… И така ще бъде винаги, дотогава, докато не се научат ДА ПРОМЕНЯТ ПРИРОДАТА на човеците.

(Кой го каза? Виконта?)

… Не хора ще спасят хората, каза Виконта мъдро, а нехората. Хората не са способни на това, както китовете не могат да спасят китове или плъховете — плъхове…

… Същността и основният белег на нашето време, продължи той, е естествеността на неестественото и дори на противоестественото… Единственият начин да ядеш евтин салам, е да го направиш от човешко месо…

… Обърнал ли си внимание, каза Виконта, колко трудно е да намериш в нашите джунгли бюрократ: наоколо колкото искаш жертви на бюрократизма, но нито един бюрократ!

… По-добре ми обясни от какъв зор държиш при себе си този Малнич? Та той е идиот.

… На мен ми харесва. Полезен човек е. Ако в кабинета му надникне кентавър, знаеш ли какво ще му каже? „Заповядайте. А коня оставете в коридора.“

(До преди малко светлата стая стана мрачна и пуста. Стана задушно, а бе толкова свежо. И в нея остана само Виконта. Лежеше в леглото, болен от грип, а Станислав, който бе дошъл да го навести, седеше на стол и двамата пушеха. Произнасяха думи, които имаха двоен и троен смисъл. Като че никой не искаше да бъде разбран. Но всеки искаше да изкаже това, което го болеше, а болката беше нетърпима.)

… Изобщо не съм приятел на човечеството, възрази Виконта. Аз съм враг на неговите врагове.

… Пак ли цитат? Кажи най-сетне нещо свое.

… И защо? Ако искаш да разбереш кой кой е и защо, нима не ти е все едно с какви думи ти го обяснявам? Със свои ли, или с чужди. Може и с пръсти. Сапиенти сат.

… Не вярвам на цитати. Те винаги лъжат, защото по определение са същността на ПАРАИСТИНАТА. Те са безопасни. Ако искаше да си откровен, щеше да говориш със свои думи — грапави, невинаги смислени може би, но свои. Ако искаше…

… Ако гимназистките летяха във въздуха, всички щяха да станат летци…

… Браво. Умник. Добре го каза.

… Още си ТАМ, мой Стак. Ти все още си в „страната, която и насън няма да видиш“. Няма такава страна и никога не е имало. „Но винаги, в радост и скръб, е достатъчно да затвориш очи: в далечното синьо море, бригантината вдига платна…“ Флибустиерите са били обикновени престъпници, мой Стак, морски разбойници, кървави и подли. А авторът на тези редове е умрял от най-обикновената страшна смърт — беше убит на война… Ти непрекъснато си въобразяваш, че има Рай, мой Стак, и Ад. Те не са някъде си, а тук, около нас, мъчителите живеят в Рая, а мъчениците в Ада и Страшният съд отдавна се е състоял, а ние дори не сме го забелязали, защото сме мислели за Бъдещето…

… Понякога ми се струва, че съм абсолютно ненужен, Виконте. Ти си си отвратително самодостатъчен — никой не ти трябва.

… Грешиш. Ти си ми много необходим. Заложил съм на тебе. Ти си моята армия, моята ударна сила. Така че не приказвай глупости…

… Не смяташ ли, че моето Предназначение е нещо повече, отколкото си ти… или аз… или двамата заедно?

… Не. И да не говорим повече за това.

… Виконте, искам само да разбера… да…

… Не е необходимо, каза Виконта ядосано. Не трябва. Има неща, които е по-добре да знаеш, отколкото да разбираш. „Спомням си слънцето и искам да забравя, че тайната е грозна.“ Тайната е грозна, мой Стак. Винаги е грозна.