Борис Стругацки
Търсене на целта (39) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава дванадесета

Колата подскочи меко като гигантска механична котка и за няколко секунди той видя под себе си мъгливия предутринен свят: черната четка на храстите и дърветата около зданието, бодливата тел върху стената и някаква осеяна с мигащи червени светлини кула в далечината. Мъглата бе дебела четири метра, над нея тихо се сипеше ситен сняг, луната светеше мътно. После колата отново слезе в мъглата, двигателите ревнаха късо и мощно, Иван като по чудо успя да смекчи удара — суперресорите скръцнаха, но издържаха, челюстите му тракнаха и колата тръгна по пътя. Гумите изцвилиха и димяха — Иван влизаше в остър завой. Бързаше, докато онези още не се бяха усетили да изпратят потеря и да съобщят на патрулите си. Идеята беше глупава, момчешка, замислена от момче и затова се провали, дори не започна както трябва — след пет минути горивото им свърши.

Седяха вътре и мълчаха. По таблото мигаха червени и зелени светлини. Червената лампичка за горивото светеше строго, непреклонно и осъждащо. Двигателят изстиваше. Купето също. Трябваше да излязат и да вървят към автострадата. Десет километра. Може би пет. Можеха да успеят да избегнат патрулите. Можеха да успеят да избегнат момчетата на Гроб Вакулин. Можеха да успеят да посрещнат и спрат Кронид, който трябваше да е наближил… ако не са го спрели и пленили.

— Прапоршчикът ли отмъкна радиостанцията? — попита той. Не защото това имаше някакво значение, а защото никак не му се искаше да излиза навън — в купето все още бе топло.

— Не мисля — отвърна Иван. — Предполагам, че те са я демонтирали преди това. Почакайте, Стас Зиновиевич, не излизайте засега. Имам в багажника някакви дрехи — може да не са вашият номер, но все пак ще сте по-добре, отколкото с тези болнични дрипи…

— Добре — каза той послушно. — Чакам.

Трябваше още веднъж да обмисли ситуацията. Самостоятелно. Без Едик. Без Кузма Иванич. Без Николас. Без свитата, която в този момент обичаше повече от всичко на света. Без своето знаменито Министерство на пробите и грешките… Някъде сбърках, помисли си той. Нещо много важно не съм разбрал навреме (отдавна, много отдавна!) и именно заради това днес се оказах в небрано лозе.

… „Салам от човешко месо…“ Не, не е, това е само фигуративно казано. Нещо друго ми бе казал той преди много време, преди много години, когато още нищо не беше решено, когато всичко едва започваше и нищо още не изглеждаше окончателно. (За президента Красногоров всичко започваше, а за член-кореспондента Киконин вече всичко е било решено и се е развивало с пълна сила.)

… „Боговете даряват Предназначението. И онзи, който получи този дар, става един от тях… Ти дори не можеш да си представиш, мой Стак, какво рядко нещо е ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО!“

… Виконте, приятелю, ти единствен ми остана. Как така се случи, че именно ти се оказа сред моите неприятели? Да, ти не си приятел на човечеството, ти си враг на неговите врагове. Но нали и аз също! Как се оказа между нас генерал Малнич с просташкия си лик на лъжец и мошеник? Защо моят божествен дар е безсилен пред него?

Не виждаше отговор.

Честно казано и въпрос не виждаше. Ставаше нещо смътно, необяснимо и хлъзгаво като парче лед. Отдавна бе отвикнал от това — бе вече разглезен. Чувстваше се необикновено стар, слаб и безсилен. Беше мъчително и гадно чувство, каквото се случва в лош сън, когато искаш, но не можеш да се събудиш…

Заслуша се. Отвън се чуваше някакъв шум. Сякаш оправяха шушляков плащ. Кой сега помни какво е това шушляков плащ? Впрочем Ванечка е прав — по-добре е от тези лилави наполеонки… Плащът още един път шумна и изведнъж някой се засмя. Не беше познат. Не беше Ванечка.

… Той се дръпна силно и удари главата си в стъклото на дясната врата. Пред лявата стоеше баскер, гледаше го със святкащите си червени като въгленчета очи и се смееше.

Изпита внезапен задушаващ ужас. Тик, който сви душата му в точка. Безумие, вцепеняване, изгуби себе си. Баскерът продължаваше да стои неподвижно, да го гледа — като мрачен ескиз на Франсиско Гоя и също толкова неправдоподобен.

… Говореше се, че имат поглед на базилиск^[1], под който набелязаната жертва се вкаменявала, онемявала и кръвта й спирала. Говореше се, че някои баскери откъсвали краката на човека и го оставяли да поизгние. После се връщали и го изяждали. Говореше се, че всъщност не обичали да убиват — не харесвали прясно месо. Говореше се, че ако не виждаш друг изход, е по-добре да се застреляш…

Първият шок премина, той беше целият в ледена пот, но вече разбираше всичко. Отново бе старият, обладан от гордост, злобен и властен човек, привикнал да подчинява и отвикнал да се подчинява. Не желаеше нито да умира мъчително, нито да се застреля, за да избегне мъките. Искаше да живее. (Колко много загуби за едно денонощие!… Проклета нощ. Проклета липса на късмет…) Той не откъсваше очи от мрачното видение зад стъклото, протегна ръка и отвори жабката. Пистолетът не беше там. Прапоршчикът го беше откраднал. Впрочем пистолетът беше газов и безполезен срещу баскера. (Колко необратими загуби само за една нощ!) Свиня, помръдна устни той, без да издава звук. Обхвана го пристъп на омраза, която потисна всички останали чувства. Опипа пространството под седалката, там, където Ванечка тайно държеше осколочна граната за всеки случай.

Глупавият прапоршчик не я беше намерил и сега той я стисна в юмрука си, със зъби издърпа шплента и протегна свободната си ръка, за да отвори лявото стъкло.

Но баскерът вече го нямаше.

Гадино умна. Мамицата ти! Излезе навън и внимателно обиколи колата, държейки гранатата, готов да я хвърли или в краен случай просто да разтвори пръсти. Вървеше през непроницаемата мъгла. Нищо не се виждаше. Абсолютно нищо. Светеха само габаритите на колата, но не осветяваха нищо.

Заобиколи колата и видя в отворения багажник Ванечка, който лежеше там неподвижен и го гледаше. Ванечка беше съвсем малък. Черна, лепкава локва заливаше целия багажник. Ванечка беше в съзнание, но мълчеше. Нямаше крака.

После заговори. Гласът му бе като звъняща струна.

— Гос-с-сподар-ю-ю, доубийте ме… — и умря.

Той видя как животът си отиде от черните неподвижни очи и как тялото, което преди малко бе пружина, натегната до край от болка и ужас, омекна…

Остана неподвижен няколко секунди.

(Никога не бе знаел как да се държи с мъртвите. Десетки хора бе изпратил вече ТАМ, но така и не се научи да склони глава, да докосне с устни леденото чело, да се изправи и отново да склони глава… Това му се струваше театър. Евтина самодейност. Представление — неизвестно защо и пред кого.)

После протегна свободната си ръка към сънната артерия на Ванечка. Нямаше пулс. Ванечка вече не беше тук. И никога нямаше да бъде. Затвори капака на багажника и сякаш внезапно се събуди. Обкръжаващият го свят, току-що съществуващ отделно и някак далече, се стовари отгоре му безпощадно. В този свят (освен ледена мъгла) имаше леден студ и вятър, ледена безнадеждна самота и мъртвешката воня на звяр, който доскоро бе тук и може би все още бе наблизо: гледаше, чакаше, преценяваше, решаваше…

Потрепери целият. Ръката му стискаше гранатата. Усети металическия вкус на шплента, който все още стискаше със зъбите си. Дойде на себе си и си спомни какво именно трябва да направи. Не можеше да върне шплента обратно. Изплю го. Гранатата остана в него. За всеки случай. Не срещу баскера — изведнъж придоби увереност, че звярът е заминал, че ще се върне след няколко дни, за да разпори със стоманените си нокти капака на багажника и да стигне до онова, което бе вътре. За да попречи на това, сега трябваше да се насили и за пореден път да преодолее себе си — да върви, да пълзи, ако е необходимо, но да намери хора, каквито ще да са, макар по-добре свои.

Вървеше бавно, почти не усещаше вкочанените си нозе, с които несигурно, като слепец, напипваше пътя. Не виждаше почти нищо пред себе си, беше протегнал напред свободната си ръка и грижливо притискаше към гърдите си юмрука с гранатата. Не мислеше за нищо. Ако имаше начин да си върне способността да мисли, сигурно щеше да мисли само за това, колко проклета бе тази нощ и за това, че няма да я преживее. Страхът тихо го ядеше и той запя: „Закука сива кукувица… по ранина, на разсъмване…“ Пееше, стараейки се да подражава на интонацията на майка си, но не знаеше украински, просто помнеше думите, мотива и интонацията наизуст. „Ой заплакали са юнаците… хей-хей, в чужбина в затвора…“ Беше забравил думите и започна отначало. Вярваше, че това ще му помогне. Страхът му вече побеждаваше разсъдъка. Но нищо не се случваше. Очевидно заклинанието притежаваше сила.

После, когато мъглата започна да се разсейва, когато на небето се появи и увисна над черната стена от храсталаци нащърбената мътна луна, той, ни в клин ни в ръкав, си спомни съчинената някога от него и отдавна забравена песничка с туристически мотиви:

На небето луната

блести като тиган,

наоколо мечки и слонове

и ние сме сред тях…

Защо там мечките и слоновете бяха заедно? Кои бяха тези „ние“? Някога песничката беше съвършено конкретна, той ясно помнеше това, но сега всичко се беше изтрило, изветряло и за нищо не ставаше. И за никого. Не и за него. Не и за този бетонен път. За тази мътна огризка космическа беда над косматите храсталаци. Не и за самите храсти, където живее нещо по-зло от мечка, макар и, слава Богу, по-малко от слон…

Десет дни без троха в устата,

отдавна изядохме кучетата.

Вървим към мечия хребет

четвърта седмица.

… Какви кучета? Ловни ли? Или за теглене? Къде се намира този Мечи хребет (а също послушно изплуващите по асоциация: Въшлив хълм, Грибановска караулка, Сто и втора отметка)? Поне да можеше да си спомни през коя година беше това?… Никога през живота си не съм ходил на лов. Сашка Калитин беше ловец, но ходеше предимно за патици и глухари, какво общо имат мечките?

Мой приятел, гладна свиня,

нарочно плю в душата ми.

Целеше слона, а улучи мене

и ще ме схруска.

Това да не е за нас с Виконта, усмихна се той и внезапно усети отново своите фалшиви мустаци — мокри миризливи кълчища под носа. „Целеше се в слона, а улучи мене…“ Не е лошо. В това явно има нещо. Виконта винаги бе смятал, че нашето въображение е по-голямо от нашия свят: всичко измислено съществува. Всеки стих е вместилище на Истината. Просто невинаги ни е дадено да разберем, каква именно и за какво… Ние знаем много повече, отколкото разбираме. Това е наша беда и щастие едновременно…

Потъмнява златото на огъня,

дими и гасне.

Дано доживея, братя, до утрото.

Моят приятел ме гризе!

… Това е много точно. Като природен закон. Нито да прибавиш, нито да извадиш: гризе. Не бива, Виконте, помоли се той. Аз съм твой завинаги и завинаги с теб. Макар че това твое змийско гнездо ще го унищожа, ако е рекъл Бог. Защото не бива. Защото има неща, които не бива да се правят. Неща, които са нужни, много нужни, но в същото време и много ужасни, не бива да се вършат. Невинаги умеем да се изразяваме. Да разбираме. Да формулираме. Трябва да се стараем. На всяка цена трябва да се стараем. Но дори ако не сме успели нито да разберем, нито да формулираме, трябва да почувстваме (просто с грубата кожа на душата): това не бива да се прави.

Песента му свърши. Започна я пак отначало, изпя я цялата на висок глас и когато пак свърши, продължи да върви без песен. Всичко се виждаше наоколо. Мъглата остана назад, отпред беше обикновена тъмнина с дребен сняг, а луната, макар и поизносена от годините си (като валенки, изядени от молци), светеше ярко и му позволяваше да избира къде да постави крака си (полумъртъв, с болящо разбито коляно) и къде не бива в никакъв случай. Беше си загубил пантофите, краката му бяха боси, но той не го знаеше…

Сега свикна тук, както винаги свикваше навсякъде и в каквато и да е ситуация. Знаеше, че ще върви точно толкова, колкото трябва и няма да позволи на никого и на нищо да го спре. Винаги се бе стремял да бъде честен, най-вече със себе си. Познаваше себе си като доста твърд, не особено добър човек, неумеещ и нежелаещ да лъже и придаващ на това обстоятелство прекалено голямо значение. Честността е валута на нравствеността. Политиката не приема тази валута, тя си има своя валута, но докато светът се управлява от безчестните или, в най-добрия случай, от умерено честните хора, дотогава светът ще е безчестен или в най-добрия случай, умерено (според обстоятелствата, от време на време, ако е полезно за делото, деван-лез-анфан, за пресата и телевизията) честен. Или — или. Разбира се, Виконта винаги (и сега) се бе отнасял към тази идея скептично. Честността е нещо като ума на красива жена: не е лошо, но не я обичаме заради това… Виконта е циник. Но и учен. Знае цената на честността. Знае, че честността няма цена. Като живота. Нея просто я има или я няма. Тя е самоценна…

Опомни се. Какво ми става? С кого говоря? Или това не съм аз? Но някой току-що бе до мен. Седеше в креслото и гледаше огъня през висока чаша със скоч…

Наоколо нищо не се случваше. Той вървеше. Тътреше краката си и разбитите колене го боляха ужасно. Почти нищо не помнеше, бе забравил за Николас, за Ванечка, за Майкъл и съвсем бе забравил за непознатите хора. Ясно помнеше само едно: ако отпред се появят непознати, трябва да се скрие в храстите, а ако и това не помогне, трябва да разтвори пръстите на дясната си ръка; ако отпред се покажат фарове, това ще е Кронид — тогава трябва да излезе на средата на пътя и да разтвори ръце… Само дето не беше сигурен, че ще му стигнат силите да разпери ръце. И много се съмняваше, че ще успее, ако се наложи, да разтвори пръстите си — ако трябваше да бъде честен докрай, беше сигурен, че НЯМА да успее да го направи…

… Фаровете се появиха неочаквано и съвсем близко. Той се опомни, затича се към тях и замаха със свободната си ръка. Колата го избегна с рев и скърцане на спирачки, сякаш се дръпна от него с отвращение. След нея с рев се носеше малък щабен БТР, подарък от предишния Министър на отбраната. Беше пълен с момчетата на Артьом. Въздушната вълна го отхвърли, не успя да се задържи на краката и падна върху бетона, без да почувства болка и дори без да разбере, че е паднал.

— Проклети алкохолици — нервно каза Кронид, който седеше зад волана на пакарда. — Едва не сгазих този боклук…

— А може би той искаше да го сгазиш? — промърмори Артьом, мрачно захапал цигара. — Видя ли какъв е?

— Какъв?

— Мустакат. Очевидно е избягал от лудницата. Търсеше си смъртта.

На което Кузма Иванович отвърна меланхолично: „Всички ще умрем“. Това прозвуча при него като прогноза, но никой не подозираше колко бързо ще се сбъдне тя.

— По дяволите, закъсняваме — каза Кронид.

— За какво се тревожиш? — попита Кузма Иванович. — Той е омагьосан.

— Господ пази предпазливия.

— Него и така Бог го пази… — каза Кузма Иванович, а Динара за пръв път каза от задната седалка с непознат, явно спаднал глас:

— Стига сте дрънкали! Млъкнете, за Бога!

Тогава видяха „адиабата“ с отворена дясна врата.

Той не виждаше и не чуваше нищо от това. Не можеше да го чуе дори ако се намираше съвсем близо до тях в колата им, на система и с кислородна маска на лицето. Стори му се, че седи на стар, полуразвален стол в малката стаичка на Виконта, досами него. Той ровеше в купата с лули, антикварните бокали проблясваха с рубините си (или топазите си), половината му живот бе останал в миналото, в бъдещето бе другата половина, пълна със скрит смисъл, и Виконта заговори по своя пренебрежителен начин: „Можеш да знаеш предназначението си и да не го разбираш. Дори е по-добре да е така, защото е казано: СПОМНЯМ СИ СЛЪНЦЕТО И НАПРАЗНО СЕ ОПИТВАМ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ ТАЙНАТА Е ГРОЗНА. Тайната е грозна, мой Стак. Тайната винаги е грозна. И ако искаш да имаш евтин салам, ще се наложи да правиш от човешко…“

— Не! — каза той решително и в същата секунда малкото, почти микроскопично петънце мъртва тъкан на варолиевия мост спря дишането му.

… Свий пръстите, помисли си той безпорядъчно, вече задъхвайки се, вече съвсем без въздух. По-силно. Да не закачиш Виконта… Пръстите…