Борис Стругацки
Търсене на целта (14) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава пета

Сеня Мирлин бе арестуван на рождения ден на Ленин. Отиде на поредния разпит, петия или шестия поред, и отначало всичко вървеше както обикновено. Но после изведнъж осъзна, че следователят говори нещо не както трябва — назовава непознати имена и разказва за събития, които не подлежат на разгласяване. Полудял е моят майор, помисли си Сеня с определена тревога. Та нали ще се прибера у дома и ще разкажа на пичовете… Но майорът изобщо не бе полудял и след като свърши добре обмислената беседа, предяви на ошашавения Сеня заповед за арест, тъй че той не си тръгна към вкъщи да разправя на пичовете оперативни данни, а се озова в килия, разположена в съседство с тази, в която някога бе лежал самият Владимир Илич за антидържавна дейност.

Всички тези подробности станаха известни на Станислав много по-късно, а тогава вечерта в осем се обади Софя и каза: „Стас. Арестуваха Семьон.“ — „Сега ще дойда“, каза той и затвори телефона. Изключи котлона с врящата супа и започна да се облича.

Забеляза, че ръцете му треперят и това го изненада неприятно. Арестът на Мирлин бе неочакван — някак си всички свикнаха с мисълта, че него няма да го затворят, че не го следят — кому ли е нужен? Но от друга страна никому не би дошло наум да твърди, че ТОЧНО него няма да закачат. ДС си е ДС^[1] и нямаше смисъл да се предвиждат действията им, още повече че те и сами никога не знаеха какво ще правят утре. Каквото заповяда обком^[2], това ще правят, а обкомът, както е известно, е друг свят, чиито закони надхвърлят пределите на човешкия разум… При това не е приятно да откриеш, че си съвсем неподготвен за най-лошото. Изведнъж Станислав осъзна с пронизителна яснота какво в действителност се бе случило: този път снарядът бе паднал в неговия окоп и той се почувства ранен…

Беше вече обул едната си обувка, а другата държеше в ръка и се замисли, седнал така на сандъчето в антрето. По-голямата част от своя самиздат той бе изнесъл от апартамента си и го бе скрил при Громобой още в началото на април, веднага след първия обиск при Семьон. Но бе напълно възможно да не е изнесъл всичко и в бързината да е взел нещо друго, а не това, което трябва. Пък и за последвалите три седмици бе писал нови неща. След обиска при Мирлин нищо повече не последва и всички бяха на мнение, че се е отървал и ония са се успокоили. Но ситуацията сега изглеждаше различна. Трябваше да предприеме нещо. И то бързо. Добре, че запорожецът бе в движение…

С въображението си виждаше една разрошена и разплакана Софя, седяща с безсилно отпуснати ръце край кухненската маса, виждаше притихналите момиченца с кръгли от уплаха и недоумение очи… напрегната тишина… съседите със загрижени лица…

Външната врата бе широко отворена. Отдалеч се чуваше глъчка. Апартаментът бе пълен с народ. Софя бе действително раздърпана, но не и разплакана, само прекалено развълнувана и с червени петна по бузите. Шеташе в кухнята, правеше чай, кафе и сандвичи. Децата бяха безкрайно доволни, че не ги карат да си лягат. Някои от съседите бяха дошли със своите и сега шест хлапета играеха на гоненица сред възрастните. Имаше много хора и повечето бяха непознати или слабо познати, димът можеше да се реже с нож, всички пушеха, разнасяха се пиперливи шеги, избухваше нервен смях, всеки се държеше малко неестествено и само Владлен си бе същият както винаги — седеше в ъгъла, мълчеше си и от всеки новопристигнал вземаше пари: Мирлин бе оставил семейството си без пукната пара и с неплатени сметки.

Станислав му даде двайсет и пет рубли, настигна Софя със сандвичите, прегърна я за секунда — искаше някак да изрази… да й предаде… а-а, нищо не се получи… „Как си, момиче?“ — „Добре.“ — „Наистина ли?“ — „Да, ей Богу, добре съм.“ За какво можеха да говорят? И защо? Остави я да домакинства, седна до Владлен, взе една цигара и я запали. Чувстваше се излишен, но това не го огорчаваше, а го ядосваше. Повечето от присъстващите не му бяха симпатични. Слушаше ги с половин ухо и се дразнеше, защото говореха тъпи и банални неща за бездарността, неопитността и слепотата на служителите от КГБ, нервни глупости и язвителни нервности. Вероятно така разсъждаваха мишките в дупката за тъпотията на домашната котка, току-що схрускала мадам Мишколда Двайсет и втора… Искаше му се да се намеси и да ги попита: „Ако са толкова глупави и бездарни, защо те ловят вас, а не вие тях?“ Впрочем прекрасно разбираше, че въпросът му ще прозвучи нервно и глупаво, каквито бяха техните разсъждения, пък и нямаше намерение да защитава господин Котарака. Самият той бе мишок — това чувство убиваше в него всичко естествено и го превръщаше в нервно захилено, дребнаво, язвително и потриващо ръце същество.

Чувстваше се отвратително заради факта, че подсъзнателно през цялото време си повтаряше гадна мисъл по адрес на Семьон: „Намери си майстора! Дрънкало озъбено — сто пъти ти се каза: не дрънкай, ще те приберат.“

Беше му гадно, че той, както и всички останали тук, се чувстваше малко нещо герой: ето какъв съм — не се уплаших, не трепнах, веднага дойдох без колебание, изпълних дълга си на порядъчен човек… без да се съобразявам с нищо… а нали можех и да си трая…

Беше му противно, защото откак седна зад волана и запали запорожеца, не го напускаше мисълта, че непрекъснато е под наблюдение. Каква беше тази бяла жигула зад храстите? Там по-рано никога не са паркирали коли…

Седеше и пиеше чая, който му поднесе най-малката дъщеря.

Хората около него оживено обсъждаха до кого да пишат жалба, какво писмо да съчинят и на кого да го дадат за подпис, къде и как да открият чужди кореспонденти, които вечно стърчат в Москва, а в Питер ги няма никакви… Беше му противно да ги слуша, но особено отблъскващ беше един непознат — дебеличък, младеещ старец, плешив, румен, непоносимо амбициозен и авторитетен. Надвиквайки всички, той разсъждаваше относно подбора на кадрите в органите — „там отиват най-глупавите, най-безнадеждните и най-верноподаническите — какво да очакваш от такива хора? Това е казарма със своя дисциплина, подчинение, безпрекословна изпълнителност, никаква инициатива!“ — „Така е — възразяваха му другите, — но това е машина. Каквито и да са другите, те представляват единен, добре смазан механизъм.“ — „Не може машина, сглобена от дефектни части, да работи добре!“ Станислав не издържа.

— Грешите! — каза той високо; прекалено високо, защото всички веднага млъкнаха и се вторачиха разтревожени в него. — Грешите — повтори той по-тихо. — Четете фон Нойман^[3]. Как се създава надеждна машина от калпави части…

— Предполагате, че те там — дебеличкият направи неопределен жест — четат фон Нойман?

— Нямам представа — каза Станислав и стана. — Но аз го чета. И никога не разчитам на това, че противникът ще направи най-глупавия ход. Напротив, смятам, че ще направи най-умния…

— Нали не искате да спорите…

— Не искам — рече Станислав с наслада. — Утре ще ставам в шест — излъга той. — Софя, миличка, извинявай, но ще тръгвам… Ако имаш нужда от нещо, ще се обадиш, нали?

Зад храстите продължаваше да стои бялата жигула и вътре светеха червени огънчета на цигари. Тези дори не се криеха. И за какво? Всичко е ясно.

Внезапно го обхвана сляпа ярост. С дървена походка се приближи до колата, прекалено силно тропна по стъклото и каза със свито гърло: „Ще ми дадете ли огънче, моля?“

Дадоха му с готовност. Зад волана седеше младеж с разкошен кок на темето. Леко се стресна от неочакваната му атака. В него се гушеше позната девойка — дъщерята на Зоя Иванова от третия етаж. „Пардон“ каза им Станислав, който дори не запали, а побърза да отиде при запорожеца си. Нерви, мислеше си, докато въртеше стартера. Страхуваме се — там е работата. Страхуваме се! Без вина, при това. Уж настъпиха други времена. А страхът си остава в нас като трън. Като хромозомна болест. Като наследствен сифилис. И нищо не можем да направим. А може би и не трябва? Ако се замислиш, ще откриеш, че този страх е спасителен. Помага ни да не правим простотии… Глупости! Изобщо не помага — шлифова в тебе роба, ето цялата полза от него. Не ти имаш полза от него, а ТЕ… Караше колата по влажните, лошо осветени улици и мислеше колко хубаво би било да отиде сега в командировка в Тмутаракан и да остане там, докато отмине смутното време.

Вкъщи се приближи до шкафа с огледалото, извади долното чекмедже и седна на пода пред купчина папки, в които от години трупаше: изрезки от вестници (още мама бе започнала да ги събира), черновите на неговите статии и разкази, големи пликове със снимки, албуми, дипломи (на отдавна мъртви приятелки на мама), вързани с ластиче квитанции, неговите писма до Лариска и нейните до него — всичко бе в насипно състояние, недокосвано никога и от никого… Тук имаше малко самиздат, но все пак имаше. Особено го разтревожи фактът, че бе забравил за много от тези неща. В началото на април, когато апартаментът на Мирлин неочаквано бе обискиран, всички панически изпокриха собствения си самиздат. Никой освен Станислав нямаше печка, в която да го изгори, пък и им беше жал. Затова се мотаеха по града под покрова на нощта с тежки чанти и отнасяха своите папки и пакети в роднини и познати. (Те общо взето не възразяваха, но не мина без неприятни инциденти.) Тогава на Станислав му се струваше, че е изнесъл от къщи всичко съществено.

Оставил бе „Ракова болница“^[4] — папка, дебела колкото две библии. Бяха останали още няколко ръкописа: „Безпокойник“ на Гладилия^[5], „Кучешко сърце“ на Булгаков, стихове от Бродски, отпечатани песни на Висоцки, Галич и Ким.

Позволи си да остави серията „Завчера“. Преди две години Жека Малахов я донесе от Новосибирск. Бе работа на местни момчета от будкеровския ИнЯд и се състоеше от къси разказчета от по двайсет и три реда. Всеки започваше с думата „Завчера“ и се описваха напълно съвременни събития, които уж ставаха в царска Русия. („Завчера седяхме в «Стгелна» — Пашка Молоствов, княз Дуду и аз. Поръчахме шест бутилки шампанско и чакахме. И тогава, представете си, край нашата маса се появява някакъв цивилен: «Какво, господа, мисли руското офицерство за войната във Виетнам?» Наложи се да го гръмнем!“)

Бяха останали и неизвестно как попаднали вкъщи два броя на списание „Нюзуик“: единият с портрета на Иди Амин Дада^[6] на корицата, а другият със снимките на Троцки, Бухарин, Риков и други. Напряко на всяка физиономия бе напечатано с черни букви: MURDERED или SUICIDED… Неприятно изненадан откри, че в чекмеджето има цяла папка с „бял ТАСС“^[7] (съвършено секретно, за служебно ползване). Още Сашка Калитин беше довлякъл тази папка отнякъде преди повече от десет години. Бюлетинът не съдържаше нищо особено — всичко се знаеше вече или от слухове, или от чуждите радиостанции. Обаче можеше да възникне въпросът: а откъде имате тези материали, гражданино Красногоров? И тогава щеше да се наложи или да лъже, или да издаде Сашка. Сашка вече го нямаше и му беше все едно, но кой можеше да каже предварително докъде ще доведе следата и кой ще опере пешкира…

Оказа се, че е запазил и екземпляр от „Размишления за пресата, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ на Сахаров^[8]. Беше го получил за един ден, бързо го преписа на машина, размножи го в десет екземпляра, унищожи файла, екземплярите раздаде, а оригиналът така си остана у него и лежеше в папката „Документи на Епохата“.

Почувства пристъп на ледена паника при мисълта, че не всичко можеш да предвидиш, да запомниш и да пресметнеш. Купчината хартия в краката му му се стори зловеща клопка със скрита мина.

Едва виждайки редовете, прелисти поредния ръкопис. Не можа веднага да го познае. Името на автора липсваше. Заглавието бе странно: „… СВОЯТА ПАРТИЙНА ЛИНИЯ…“ — май беше нещо от Ленин. После се сети: това беше статията на Сашка Калитин за събитията на остров Дамански. И по-общо за културната революция в Китай. Помнеше, че бе добра статия. Впрочем напълно верноподаническа, но с някакъв особен привкус и никъде не искаха да я публикуват. А Сашка много искаше да пробие! Да си създаде име! Заради това бе готов почти на всичко. А може би и без „почти“. Виконта му каза в лицето жестоко, но точно: „Ти си готов да им лижеш задника, Алексей. Узрял си. Но не разбираш, че това е малко. Те обичат не просто да им лижеш задника, а да го правиш С УДОВОЛСТВИЕ!“ Горкият Сашка… Захвърли всичко тук и замина за Москва. Мяташе се там като риба на сухо, пиеше с разни гадове, подаде документи да бъде приет в партията, почти нищо не постигна и умря от пиене на трийсет и пет ненавършени години. (На пияна глава май бе претърпял катастрофа или го бяха убили по някакъв зверски начин — очевидно е бил обезобразен, защото го погребали в затворен ковчег.) Виконта го смяташе за най-талантливия между тях… Може би беше точно така. (Макар че понякога в него се проявяваше нещо неизразимо плебейско, някаква гадна утайка и тогава Виконта с погнуса му казваше: „Пропуските в твоето възпитание, братле, са съизмерими само с пропуските в твоето образование…“) Сега всичко това нямаше значение. Въпросът беше какво да прави със статията. Да я изгори? Не… На ви среден пръст. Нека стои. Статията си беше напълно партийна. Партията не осъди ли културната революция в Китай? Сашка Калитин също. И дори С УДОВОЛСТВИЕ… Откъде се появи това чувство на вина пред тях? Малко ли им е, че мълчим, гласуваме ЗА и послушно стърчим на шибаните им митинги. Защо искат и да ги обичаме? Никога няма да ги заобичаме и те го знаят много добре. Но упорито искат ние ДА СЕ ПРЕСТРУВАМЕ, че ги обичаме. Длъжни сме да се преструваме, че лижем задниците им, при това с удоволствие. Такива са правилата на тази интересна игра. Ако не ти харесва, избирай: на Изток или на Запад? И бъди благодарен, ако ти позволят да направиш този избор сам.

Спомни си внезапно как тогава посред нощ бе събудил цялата комуналка, защото Преподобната Азора, последната Сашкина курва, му се бе обадила по телефона^[9] и се бе развикала: „Слава! Слава! Той умря! Слава! Как ще живея сега!“ Той тичаше до гарата, но билети нямаше. Със Семьон и Жека все пак стигнаха до Москва. Погребаха го. Върнаха се в Питер. А след два дни дойде писмо от оня свят. От мъртвия Сашка. Написано и пуснато няколко часа преди смъртта му. Постскриптум той бе написал: „Намерих ти страхотна работа, Стас. Идвай веднага. Пари ти изпращам днес. Подробности не мога да ти съобщя с писмо или по телефона.“ Беше по времето (кратко, но неприятно), когато Станислав бе изпаднал в криза и работеше като пощальон. Какво му бе намерил тогава Сашка? Пари не пристигнаха. Самото писмо беше странно, накъсано, с цинични стихчета и глупави новини. Накрая, след подписа, имаше постскриптум. Ако Сашка бе живял още седмица и ако неговото писмо не беше пиянска дрънканица… Щях да живея сега в Москва и да съм си екстра…

Към два часа след полунощ дойде Виконта, мрачен и ядосан. „Архивите ли си чистиш? — попита той ехидно. — Напразно. Няма да те тарашат, никому не си нужен. Пък и не можеш да скриеш всички улики.“ — „Ще ги скрия.“ — „Няма. Кривата си физиономия никъде не можеш да скриеш. Лъжливите си очи също.“ — „Хубаво. Я по-добре погледни себе си…“ Препираха се в този дух десетина минути, а после Виконта попита: „Какво ще правиш с романа?“ — „Нищо — отвърна Станислав, малко стъписан. — Защо питаш?“ — „Скрий го“ — посъветва го Виконта късо. „От какъв зор…? На кого пречи?“ Тогава Виконта сухо, но енергично му напомни историята с романа на Гросман^[10]. „Аз не съм Гросман!“ — „Не се прави на идиот. Ще ти го конфискуват и няма да го видиш повече. Искаш да го преписваш ли? Отново? Отначало?“ Той имаше право. Станислав запали цигара. Фантазията му заработи. Виконта го гледаше печално и строго.

— Свине — каза Станислав с горчивина. — Какво правят с нас? Нали сме напълно добронамерени, мирни и безобидни еснафи. Защо умишлено ни правят нелегални?

Вече знаеше на кого ще отнесе романа. Трябваше да е абсолютно сигурен човек и в същото време такъв, за когото никой нямаше да каже, че е най-близкият му приятел, когото нямаше да претърсват.

— А собствения си самиздат къде скри? — попита той. — Не бива да ми казваш. Глупав въпрос. Извинявай.

Виконта се ухили.

— Страхуваш се, че няма да издържиш на мъченията ли? — попита той хитро.

Тогава Станислав изведнъж попита:

— Слушай, а защо ония всичките бяха сини?

Много отдавна искаше да му зададе този въпрос, но се въздържаше, защото разбираше, че е, меко казано неуместен. Сега реши да полюбопитства и веднага съжали. Очите на Виконта сякаш се покриха с кепенци. Той замря. Няколко секунди в стаята бе неестествено тихо, после гостът каза:

— Ти сподели ли с някого това?

— Не. На глупак ли ти приличам?

— Не зная — каза Виконта с неприятна усмивка. — Може би. Аз се надявах, че тогава не си обърнал внимание. Или ако си видял, си го забравил.

— Така е. Можеш да не се тревожиш.

— Магаре. Не аз трябва да се тревожа за това, разбираш ли? НЕ АЗ.

— Добре. Край. Млъквам. Извинявай.

— Хубаво — каза Виконта. — Да се надяваме, че ти и по-рано си разбирал как трябва да се отнасяш към това, а сега вече ти е съвсем ясно.

Станислав кимна. Чувстваше се като дрънкало подобно на Мирлин. (Мирлин бе сигурен, че Виконта в своето „чекмедже“ се занимава с достигане на практическо безсмъртие. Това беше единственото нещо, според Мирлин, с което трябваше да се занимава всяко порядъчно „чекмедже“. „Ти откъде знаеш колко пъти е умирал Сталин, преди да обявят официално смъртта му? А покушението срещу Кастро — било е успешно! Затова американците загубиха ума и дума, когато след две седмици го видяха на трибуната като нов! А колко пъти ще умира нашият Льолик? Ако искаш да знаеш, веднъж той опъна петалата. А сега е като новороден. Само малко позагуби дар слово, но той никога не е бил като Демостен. Направо виждам как след около трийсет години нашето Политбюро ще си седи в пълен състав: дванайсет и три пъти възкръсвали мъртъвци, всеки на по сто и кусур години, не могат свързано да говорят, но управляват!“ — „Напълно възможно — подхвана тогава Станислав. — И дванайсетте са сини.“ Веднага се сепна, но Мирлин като че не обърна никакво внимание на репликата му — очевидно пред очите му стояха други картини.)

— Добре — каза той, пъхайки папките в полиетиленовия плик. — Край. Поговорихме. Вземам си думите назад. И не се тревожи. Аз съм плямпало, но ще се поправя. Сбогом…