Борис Стругацки
Търсене на целта (7) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава шеста

През петдесет и шеста Виконта го подмами да участва в археологическа експедиция. Той имаше някакъв приятел археолог, който всяко лято отиваше в района на Пенджикент да копае древни кушански (ако не се лъжа) погребения. Както се изясни, Виконта го придружаваше за трети път и много заплетено обясняваше (без всякакво съмнение лъжеше), защо толкова му е притрябвало да ходи там: уж било свързано с новото му увлечение по древната история, със Сасанидите, Персия и въпросите, свързани с древноперсийската ветеринарна медицина и най-вече… „Ушите ми ще хванат мазоли да те слушам!“ — каза му тогава Станислав, потресен от лошо скалъпената лъжа. „Ами не ме слушай!“ — горещо го посъветва Виконта. — „Ти само ми кажи: вее ли се още Черният Роджър над моретата?“ — „Е, вее се. Но за какво съм ти аз?“ — „Има ли значение! Да вървим и толкоз.“

Тръгнаха, при това Станислав избяга от научния ръководител, без дори да му се обади по телефона и да излъже нещо от приличие, както изисква елементарното възпитание.

(… Изтънчено прекрасни бяха арабските калиграфски надписи, излезли сякаш изпод майсторско перо — с извивки, със завъртулки, с многозначително разхвърляни точки… Изтънчено прекрасни бяха новите думи — „девани“, „магреб“, „насталик“, „фарси“, „ирани“. Гърленият говор с придихания, породени сякаш от сподавян с мъка възторг… Как се появи всичко това в живота на Виконта? Защо, за какво? Само заради това, че дядо му, генералът, му бе оставил колекция от древни монети? Или за да се наслади на Фирдуоси, Низами, Саади в оригинал? На неописуемо прекрасните стихове:

Далеч от милата ме гнети мъка,

близо щом съм, страх ме е, че ще изневери,

и с теб, и без теб е Мъка!

И за душата, и за ума — Мъка!

Свито е сърцето ми сред високите стени!

Хвърли го в тази тъма,

за него затвор построи

Мъката!

„Мъка!“, казваха те сега по повод и без повод. „Джя таршед ва баче нист“, вместо на руски да рекат „току-що, преди малко“… Казваха и следното — просто така, заради красотата на слога и особено пред момичета: — „Мястото е още мокро, но бача вече замина“… Мода. Внезапен каприз. Умопомрачение… При това благородно! Добре, но за какво сега да хукна да пресичам целия Съюз неизвестно къде, през девет планини в десета? И от къде на къде сега пък и древноиранска ветеринарна медицина?)

Копаеха тепе (място на древно погребение) с името Кала-и-Муг — в превод „Крепостта на магьосниците“. Според слуховете това тепе беше нечисто, омагьосано и легендарно. Наоколо (пак според слухове) имало уранови залежи, та там бродеха и геологични експедиции в търсене на онова, което на съответния жаргон се наричаше „азбест-две“. (Членовете им бяха мрачни, брадати, мълчаливи, намусени и внимателни младежи с мръсни филцови шапки и протрити кобури на кръста.)

Археоложкият лагер беше установен на брега на рекичката Мугиан под една огромна стара черница. Цялата местност се наричаше Мугиан, тоест „Магия“, „Врачуване“, „Страна на Чудесата“. В две палатки се настаниха научните работници, в три по-големи — работниците таджики, а в една отделна — Рахматуло със съпругата си.

Учените бяха двама: археологът пан-шеф-баща, началник на експедицията и приятел на Виконта, той беше и пан-шеф-баща — чернобрад, изговарящ неправилно „р“, на външен вид малко чалнат и археоложката — толкова тиха, старателна, мълчалива, безцветна и незабележима девойка, че Станислав изобщо не можа да й запомни името. (Мъка! Той по принцип трудно запомняше имена и бе невнимателен към новите си познати.)

Виконта и Станислав се водеха препаратори. На повикване. Работниците бяха шест или седем души. Или осем. Станислав така и не се научи да ги различава. Имаха сложни (произнасящи се гърлено, с придихание) разнородни имена, но самите те си приличаха много, сякаш бяха близки роднини. Всички носеха сиви халати, препасани с мръсни кърпи, бяха небръснати, ниски, на неопределена възраст, всички пушеха самоделни цигари от канабис и предпочитаха да не гледат събеседника в очите. Някои от тях носеха тюбетейки, други филцови шапки, а трети — чалми. Рахматуло изпъкваше сред тях. Беше млад — на не повече от двайсет и пет години. Освен това говореше руски по-добре от всички останали взети заедно. Толкова много обичаше да говори руски, че беше дотегнал на всички с разговорите си. (Най-много на Виконта, когото особено тачеше. „Ис-лушай, защо на твоя ръка пръсти няма, а? Как така ис-е ис-лучило, разкажи, Викторе, моля? Гледай: три пръста изобщо няма, лошо, как се случи това лошо, а?“ Виконта отначало се шегуваше, но после освирепя: „Ей, Рахматуло, не знаеш ли какво е НЕТАКТИЧНОСТ?!!“ — „Разбира се, зная! — зарадва се Рахматуло. — Това е болест: пръстите болят силно, гният, гни-ят, а после са-всем окапват!…“) Не на последно място той имаше жена. Рускиня. Млада. Нищо особено, но все пак. Тя изигра значителна роля в цялата тази история.

Отначало всичко вървеше добре. Ставаха рано, прозявайки се, вдигаха флага (бяло парче с черно изображение на древна согдийска^[1] монета.) В същото време звучеше химнът. Знамето беше ушито и извезано от безименната археоложка. А химнът беше съчинен от Виконта въз основа на песента за доблестния артилерист Ярбурк. Така че всяка сутрин над хълмистия простор на Мугиан се разнасяше:

Той издигаше знамето, ой ладо, хей люли!

И песен пееше, ой ладо, хей, люли!

Снаряд внезапно долетя, ой ладо, хей, люли!

Главата му откъсна, ой ладо, хей, люли!

Но той не падна, ой ладо, хей, люли!

И песента продължаваше, ой ладо, хей, люли!

Вечер флагът се спускаше в съпровод на същата песен, разбира се, леко модифицирана. Сутрин съпругата на Рахматуло приготвяше закуската. Закусваха и отиваха на разкопките. Работеха с кирки (като малки копачки) и с лопати. Археолозите почистваха находките от втвърдилата се през вековете глина. Находките бяха предимно парчета от различни по форма и размери антични гърнета и стомни, рядко наистина гигантски, наречени хуми. Чирепите внимателно се събираха в кофи и кошници, старателно се измиваха, после се сортираха и квалифицираха… С напредването на деня жегата ставаше непоносима, горещият вятър гонеше жълти облаци прах, работниците час по час сядаха да пушат канабис и всеки път — все по-дълго. Накрая пан-шеф-отецът обявяваше обедна почивка…

(Жената на Рахматуло готвеше и обяда. Готвеше лошо. „Не само е малко — каза по този повод Виконта, — но е и помия…“)

Още на третия ден този начин на живот бе възпят подробно и с любов от колективния автор (Киконин-Красногоров) в безсмъртна песен-поема, изпълнявана с популярна в онези години мелодия:

Не съм поет, ни аскет,

тъжно ми е да призная —

наплюсках се яко и кирката грабнах,

гърнета тръгнах да копая…

Стича се пот и корем ме боли,

от сушените зарзали ми се пикае,

стила се прах, носът ми шурти,

чак ми се ще да ругая…

Завършва денят тъп като пън,

до палатката стигам, виждам му края.

На реката измивам находки безчет,

без съмнение си заслужавам чая…

Песента беше дълга двайсетина куплета — поетите не бяха жалили таланта си — и бе истинско удоволствие да я пееш под акомпанимента на китара в странния прозрачен сумрак на вечерна Мугиан. Твърде скоро обаче започнаха неприятностите. Отначало дребни. Станислав преяде с кайсии (че там бяха евтини) и си развали стомаха. Нито бесалолът, нито разтворът от калиев перманганат, нито чаят от треви на Рахматуловата съпруга му помогнаха. (Мъка!) Пан-шеф-отецът му даде болнични и го освободи от разкопките. Ставаше заедно с всички, но оставаше в лагера, под сянката на гигантската черница — оттам бе доста близо до гъстите храсталаци, можеше винаги да полегне (сънят е най-доброто лекарство). Уязвената му гордост страдаше от тази случка и от това, че и без него се справяха чудесно. Станислав прекарваше много време в храсталаците, а когато болестта го поотпуснеше, тичаше в кристалните ледени води на Мугиан да поизмие част от находките. Не си позволяваше да пие черен чай вечерта, пазеше диета и се хранеше със сухари, тъй че едновременно страдаше от глад, жажда, киселини и разстройство. За да не буди по нощите Виконта и шефа, изнесе походното си легло навън — по-далеч от хората и по-близо до храсталаците. На третия или четвъртия ден от Диарията, след мръкване, когато всички бяха вече легнали, шефът дръпна Станислав настрани и му съобщи интересни новини. Трябвало спешно да се измисли нещо, защото Рахматуло се измъчвал от ревност и от ден на ден заплашвал с все по-страшни неща. Станислав, естествено, не разбра за какво иде реч и шефът търпеливо му обясни, че работниците започнали да вземат на подбив Рахматуло — един вид ти тук цял ден копаеш земята, глупако, а там Стас се развлича с жена ти от сутрин до вечер. Рахматуло в действителност е глупак, от шеги не разбира и се разхожда побеснял от злоба. Трябва нещо да измислим, Стас, сам разбирате какви са обичаите тук…

Той завинаги запомни мъчителното чувство, обхванало го в този момент — не му достигаха думи, мисли, жестове, аргументи, дори междуметия. Беше ясно, че трябва да реагира на думите на шефа при това бързо, изразително и точно, да изключи всякаква двусмисленост… всякакви тълкувания, съмнения и неясноти! Беше шокиран. Мълчеше вкаменен и май дори се хилеше идиотски. Не можеше да се каже, че изобщо не е забелязал жената. Тя беше млада, привлекателна, приятна за окото и нямаше как да не забележи отсъствието на сутиен под басмената блузка, както и това, че гърдите й заслужават внимание… Но, първо, той бе още сополанко, в смисъл, че още бе изпълнен с всевъзможни романтични заблуди по повод жените, брака, дълга и всичко останало. Второ, любовните му отношения с Лариска по онова време бяха в разгара си — пишеше й писма през ден при това в стихове! За него тогава не съществуваха други жени: „не повече от една едновременно“ — по онова време отстояваше този принцип във всички теоретични дискусии на тази тема и се придържаше строго към него вече доста години… И накрая, диарията, господа! ДИАРИЯ! Как си ме представяте, идиоти! — искаше му се да викне високо. С една ръка да си придържаш гащите, в другата да държиш вестник „Съветски Таджикистан“ и да си готов за любовни подвизи? Че аз дори името й не запомних, ако искате да знаете.

Разговорът с шефа приключи без резултат. И как иначе можеше да завърши, мамка му! Шефът с виновен вид му съобщи, че вдругиден сутринта пристига камион с продукти — може би Станислав ще се съгласи да замине с него за Пенджикент? За няколко дни? Временно? Далеч от греха? Станислав възмутено отказа. От къде на къде?!

На следващата сутрин той крадешком, но внимателно се вглеждаше в Рахматуло. Не видя нищо особено — човекът бе весел, бъбрив и еднакво доброжелателен към всички. Жена му (как все пак се казваше тя, по дяволите? Люся? Или Люда?… Май Дуся…) му се стори по-тъжна и угрижена от обикновено и като се вгледа в нея с неприятно бодване в сърцето откри по лицето и ръцете й напудрени, но все пак отчетливо виждащи се синини… Пак останаха двамата в лагера и през целия ден той странеше от нея, чувствайки се като истинско магаре. Най-смешното беше, че разстройството сякаш намаля, почти не тичаше в храсталаците, въображението му работеше… През този ден нищо ново не се случи.

Вечерта от радост си позволи да вечеря нормално и резултатът не закъсня. Събуди се в два през нощта и едва успя да стигне до храстите. Като че всичко започваше отначало.

Беше му доста зле и с последни сили се връщаше към походното си легло. Не виждаше нищо в мрака, нямаше луна, нямаше звезди и когато стигна до черницата чу тихи, но отчетливи звуци, толкова странни и различни от всичко познато, че замря неподвижен, ослушваше се напрегнато, не се реши да продължи. Отпред, където трябваше да се намира леглото му, се чуваше някакво драскане, звън, шум… нещо като кашлица… скимтене — нито кучешко, нито човешко… Въображението му заработи. Колкото и да се стараеше, не можа да отгатне от какво биха могли да са тези звуци. Притисна се до топлия, грапав дънер и остана неподвижен. Взираше се мъчително в тъмнината, осъзнавайки, че няма да направи повече нито крачка или поне дотогава, докато не разбере какво се случва край кревата му.

След няколко минути, или може би и секунди, шумът престана. Настъпи тишина, непроницаема като тъмнината. Сякаш нищо не се беше случвало. Сякаш му се беше сторило. Но той знаеше, че не е така и внезапно осъзна, че е мокър, със схванати мускули и го е страх да диша.

Не можа да се насили да тръгне напред, а повече нямаше къде да ходи и остана при дървото, като се вглеждаше мъчително в нощта и се ослушваше. После притисна гръб към ствола, първо застана на колене, а после седна подпрял ръце върху сухата земя. Продължаваше да не вижда нищо и да чува само равномерния ромон на реката. Остана така до разсъмване.

От какво все пак се изплаши толкова? Не разбираше. Не се страхуваше от кучета, от чакали, вълци, змии — не беше страхливец — но точно сега и тук изпита унизителен, съкрушителен, безсмислен и безпорядъчен страх. Очевидно, без да го съзнава, ЗНАЕШЕ повече, отколкото разбираше, или бе способен да си въобрази…

Дочака утринния сумрак. Стана хладно, падна роса, нощните облаци се разсеяха. До изгрева имаше още време, но вече се виждаше целият лагер. Излезе ветрец, който лениво запрелиства страниците на книжката, която някой бе забравил на масата и това беше единственото движение в прозрачното сиво утро.

Видя походното си легло. До него нямаше никого. Спалният чувал бе увиснал до земята, но дали той го беше оставил така, или не, не помнеше. Озърташе се предпазливо, беше го срам от нощния страх и много се надяваше, че всички спят дълбоко — до времето за ставане имаше още два часа.

Спря се до леглото. Отново се изпоти и мускулите му се напрегнаха, сякаш се готвеше да вдигне огромна тежест. Изведнъж разбра естеството на нощните звуци. Разбра и своя неконтролируем, безпорядъчен страх, и неспособността си да си представи какво се случва там — то беше трудно да си го представиш. Старата сплескана възглавница бе разрязана, разпрана, раздрана, горната част на спалния чувал също. Било е взрив. На ненавист. На бяс. На сляпа злоба. На отчаяние… На безнадеждност. На самосъжаление…

Било е смъртоносен танц на ожесточен, заслепен нож… На местно наречие на такъв нож му викаха печак или пчок. Спомни си за един такъв печак — по-остър от бръснач, с надпис на острието, с резбована костена дръжка — Рахматуло демонстрираше на всички желаещи как тук колят овен: опират коляно в гърба, дръпват главата с обезумелите очи назад и с едно точно движение на ножа прерязват гърлото… (никой не догледа тази картинка докрай и после ядоха пилафа без удоволствие)…

Разбрал всичко докрай, той не изпита нов пристъп на страх, както можеше да се очаква. Обхвана го непоносимо мъчителен срам! Трябваше веднага, незабавно, без да губи и секунда, да прибере, да скрие, може би дори да унищожи всичко това, за да не го види някой… срам, срамотище, кошмар! Панически сграбчи постелката, сгъна походното легло и повлече всичко да го скрие в голямата палатка на „командния състав“… Шефът спеше, завит до брадата, Виконта — също, изпънал настрани осакатената си ръка (сбръчкано чуканче с нелепо стърчащи два пръста)… Той безшумно напъха своето легло под това на Виконта и разстла спалния чувал на старото място, влезе в него и затаи дъх като куче, направило беля. Страхът и срамът бавно го напуснаха и той заспа.

Станислав проспа ставането — спа като пън, без да чува нищо. Събуди се към дванайсет. Жегата набираше сила, бе останал сам в лагера, което го учуди, но и зарадва. Стомахът му се бе успокоил напълно. Извади обезобразеното си походно легло и го скри под купчина чували, легени, ръждиви лопати и някакви денкове. Ах, колко му се искаше така дълбоко и завинаги да скрие и всичките си нощни спомени… Впрочем на дневна светлина те не му се струваха толкова отчаяно трагични и срамни. Оказа се, че може да живее с тях, дори да се радва на живота…

Тогава дойде Виконта, за да готви обяда и му разказа за сутрешните събития. Веднага след закуска Рахматуло получил епилептичен припадък — издал протяжен, нечовешки звук, приличащ на вой, на рев, паднал и взел да се гърчи и да се извива. Било страшно зрелище, но жена му (очевидно свикнала) не загубила самообладание, направила каквото трябва и, за късмет, в този момент пристигнал камионът. Семейство Рахматуло заедно с багажа си се натоварили и заминали за града. Работният ден започнал със закъснение и всички отишли на разкопките, изпълнени с лоши предчувствия.

Имало за какво!

Работниците попаднали на гунда и така дошъл краят на всичко. (С гунда е свързана легенда. Ако се вярва на разказите и описанията, това е доста голямо крилато насекомо на черно-жълти райета, но не е оса, нито стършел. Живее под земята. Ухапването му убива на място. Когато случайно го изкопаят от почвата, то жужи специфично, заплашително. Дори обикновената среща с него предвещава нещастие.) Виконта, който отдавна живо се интересуваше от насекомото, не успял да го види. Работниците изведнъж се разшумели и побягнали от изкопа с панически викове: „Гунда!… Гунда!“ Само един от тях го видял, но паниката обхванала всички. Шефът с огромно усилие успял да ги върне на работа, но това бил краят на разкопките. Край — гунда!

Същата вечер Виконта го сполетя поредния псевдоинфаркт: по време на вечерята той изведнъж пребледня, взе да говори разтегливо и изведнъж припадна, катурна масата, столовете и съдовете. Всички се изплашиха до смърт, само Станислав остана спокоен (не му беше за първи път!); след малко пристъпът премина… Но на всички вече бе ясно, че тук не ги очакваше нищо хубаво и след ден шефът приключи с разкопките на Кала-и-Муг. Край. Повече тук не можеше да се работи. Гунда!

… Съмва се и пак напразно

колата карам по друми разбити,

не пия, не ям, търся тепето,

където са статии и монети зарити.

Мъка!

Когато след време Виконта прочете тази история, попита:

— Ти, братле, май си започнал да послъгваш?

— Съвсем не, ваше сиятелство — отвърна Станислав в пристъп на самодоволство, сякаш преди време бе извършил подвиг, за който светът узнаваше едва сега.

— Дали е искал да те убие? — попита потресен Виконта и Станислав искрено каза:

— Не зная.

Това сега бе невъзможно да се разбере. Дали Рахматуло отначало бе забил своя печак, за да пререже омразното гърло, да пробие главата, мозъка, да наръга подлото сърце под ребрата? Или е знаел, че Станислав не е там? И после си е излял злобата, като е разпарял, късал, разсичал, пробивал със стоманеното острие в пълно отчаяние. Дали е бил доволен, че може да внушава ужас и да се наслади безнаказано, без да се превръща в убиец? Сега това вече не беше важно. Тогава също. Но следва ли даденият епизод да се включва в списъка на доказателствата на Теоремата? Обсъдиха този въпрос и решиха, че може. Случката бе зафиксирана като ДЕСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО на Намесата на Съдбата или ВИНАГИ ЗНАЙ СВОЕТО МЯСТО.