Борис Стругацки
Търсене на целта (32) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава пета

Генерал Малнич се оказа не дотам солиден мъж. Беше се паникьосал и дори не се опитваше да го крие. Гласът му доста се изтъни и от време на време достигаше пискливи нотки. Лицето му бе потно и нещастно, яката — разкопчана, жестовете — нелепи и жалки.

Нямаше никаква полза от него.

Имал още един вертолет, но го ремонтирали и щял да е готов чак в четвъртък.

В питерската автомобилна рота други коли освен камиони и бронетранспортьори нямаше, но по-лошото е, че с нея не може да се установи връзка. Изглежда, в дежурната са се напили.

На Виктор Григориевич от само себе си няма да му мине — невъзможно е. Това беше казано, по-точно изкрещяно, истерично и с облещени очи.

— Извикайте Иван с колата — каза той на Кронид. — Ще пътувам с бронираната. Търсете хеликоптер.

Изведнъж се почувства млад и изпълнен с енергия. Макар че беше почти на шейсет. Чувстваше се като през август деветдесет и първа. Хората от щаба му се разтичаха. Трябваше да установят връзка. Нужна им беше информация. Опитваха се да намерят хеликоптер. Нима в огромния град, където са филиалите на абсолютно всички търговски структури и в чиито околности не можеш да се разминеш от войска, е невъзможно да се намери хеликоптер?

Хората му грабнаха радиостанции и телефони. А той, сякаш бе в казармата, кресна на генерала и го приведе в състояние на безпрекословно подчинение.

След няколко минути стана ясно, че е фасулска работа да се стигне до базата (обекта) — сто и шейсет километра по разкошна високоскоростна автострада, още дванайсет по стар, но скоро ремонтиран бетонен път. Но първо трябва да излязат от Питер — най-бавният участък от целия път. На автострадата на места имаше мъгла и заледени участъци, в града също имаше гъста мъгла, но за сметка на това почти нямаше движение.

… Дреболии. За два часа можеха да са в базата. Ще издържи ли два часа? Гледайте да го крепите два часа, генерале, иначе лошо ви се пише. Да, можете да изпратите да ни посрещнат на завоя на автострадата, не би било лошо. Какво? Кой прави пакости там? „Вакулинците“? Тия пък какви са? Ах, фермери… Не, драги, бъди любезен да осигуриш безопасността ми. Вие предполагате, че те са свалили вашия хеликоптер? Абе какви ги вършите в тая провинция… Добре, ще си взема охрана. Благодаря, генерале, желая ви същото. Действайте. Ще поддържаме връзка през спътника, с този код, нали? Довиждане, тръгвам след пет минути… С кола, да, пък може и с хеликоптер.

Но нещата не бяха толкова лесни.

Хеликоптер така и не се намери. Командващият на окръга си почиваше и никой не искаше да го буди заради такава дреболия, а без неговата санкция армията не смееше да даде хеликоптер дори на Господаря. Не е разрешено. (Всъщност попаднаха на дежурен, който бе лош човек и не искаше да се кара с генерал Суковалов — един отровно-вежлив простак, подъл като куче и злопаметен като проститутка.) Търговските структури се изложиха. Едни искаха да услужат, но нямаха хеликоптер, други имаха, но нямаха възможност да го дадат, трети имаха други причини, а четвърти изобщо не вдигаха телефона по това време на денонощието. Оставаше бронираната кола. И това не беше най-лошият вариант. Поне така изглеждаше, докато се появи Ванечка. Един поглед обаче бе достатъчен, за да стане ясно, че е пиян като свиня. Пак се беше наливал цяла нощ.

Кръвта се качи в главата на Господаря, в ушите му забуча и той изкряска:

— Говедо. Сто пъти ти се каза…

— Какво толкова е станало? — Провинилият се отстъпи за всеки случай и взе да хленчи:

— Какво съм направил?

— Сто пъти ти се каза да не се напиваш в делнични дни!

— Че кой се е напил? Малко бира съм сръбнал, голяма работа…

Но Господаря вече бе преодолял ненужния си бяс. Нищо не става така, както е замислено. Хеликоптер няма, Ванечка се е насвяткал…

Това вече не е и политика. При мен винаги е така. Винаги. Ако не е едно, ще е друго.

— Отивай и пали колата да загрее — каза той спокойно.

— Направих го.

— Подготви я за дълъг път. Триста километра.

— Ако е на възглавница, горивото може и да не стигне.

— Едва ли ще е на възглавница.

— Тогава е о’кей.

— Върви. Слизам след малко.

Ванечка моментално изчезна.

— Извиках Боб и момчетата му — доложи Кронид делово и се върна при селектора си. — Вече са долу.

— Не ми трябват — каза той. — Никой не ми трябва.

Всички се вторачиха в него. Трима различни, но еднакво разтревожени мъже мислеха едно и също: пак капризничи старецът, пак се глези. Стана му смешно, като ги гледаше и се захили.

— Какво сте се нацупили? — попита ги той. — Никой не ми трябва! Сто и петдесет километра по автострада и още толкова обратно. За какво ми е охрана? На автострадата е безопасно, а по бетонния път ще ни съпровожда генералският ескорт. И за какво ИЗОБЩО ми е нужна охрана? Бъдете поне последователни в суеверието си!

— Разбира се — каза делово Кронид. — Аз и Ванечка сме достатъчни.

— Не, Кронид Сергеевич. Иван стига. Вие ще останете тук и ще отбранявате крепостта. Всичко, свързано с погребението, е ваша отговорност. Едик, отивайте си и се захващайте със статията. Кузма Иванич, забелязали ли сте, когато заминавам все нещо се случва тук… Разбирате ли? На вас разчитам… Обяснете на Динара Алексеева какво е станало. И й съобщете за Николас. Тя го обичаше, тъй че бъдете внимателен… Чао. Ще държим връзка по радиостанцията.

 

 

Във фоайето по диваните и фотьойлите бяха насядали петнайсетина журналисти, наблюдавани зорко от момчетата на Боб. Тук бяха и общинските охранители с черни кожени костюми, издути от бронежилетките, с каски, с радиостанции, с къси смъртоносни ОСИ. Вестникарите веднага наскачаха и се втурнаха към него. Засвяткаха светкавици, гръмнаха въпроси.

— Вярно ли е, че срещата ви с президента се отменя?

— Не, не е вярно.

— При кмета ли отивате?

— Не.

— А къде?

— По лични дела.

— Какви лични дела имате в четири сутринта?

— Най-различни.

— Защо пада рейтингът ви?

— Това знаят само аналитиците.

— А вашето мнение?

— Правим нещо не както трябва. Коригираме ли го, ще се вдигне и рейтингът.

— Може би трябва да сте по-добър патриот?

— По-доброто е враг на доброто.

— Вярно ли е, че съпругата ви чака дете?

— Не.

— Каква база имате край Красни Станки?

Така. Идиотите явно са надушили нещо. Как? Кой? Кога успяха?

— Нямам представа за какво говорите.

— Казват, че вие говорите само истината. Истина ли е?

— Да.

— Защо?

— Така ми харесва.

— Вярно ли е, че сте отказали да влезете в коалиция с Демократичния съюз?

— Не.

— Допускате ли, че фашистите могат да дойдат на власт?

— Няма да го позволя.

— Какво означават намеците на Никита Акимов за вашата, така да се каже, зависимост от академик Киконин?

(Мамка му. Пак.)

— Нямам представа. Попитайте за това самия Акимов.

(По дяволите. Сбърках. Не бива да се ядосвам, не бива.)

— Поддържате ли още отношения с Никита Акимов?

… Уфф! Вратата. Най-сетне. Боб я отваря. Момчетата му препречват пътя на журналистите. Шумящата тълпа остава зад гърба му. Измъкнах се! И отвън има много хора, но са безвредни: предимно любопитни чуждестранни туристи и фанатизирани поддръжници. Веднага го познаха, вдигнаха врява и се запротягаха за автографи… Не. Не, приятели. Извинете ме, днес не мога, много бързам. Обичам ви, благодаря ви, но бързам! Кълна се, честна дума, не мога да се бавя нито секунда повече…

 

 

(Динара от петнайсетгодишна ходеше на такива събития, винаги бе на първия ред, сияеща, прекрасна, с огромни радостни очи. После се записа в списъка на желаещите лично да се срещнат с него. Чака реда си два месеца, влезе и каза: „Обичам ви и не мога без вас. Не искам без вас…“ Не му харесваше да си спомня тези дни, но го правеше винаги, когато се оказваше сред усмихната, излъчваща беззаветна преданост и любов тълпа.

Той хвана здраво за рамото Иван, който го чакаше при колата с отворена врата, и му каза: „Отивай отзад!“ Ванечка се намръщи плачливо, но не започна да спори. А на Боб каза: „Благодаря, приятелю. Всичко е ОК. Пожелай ми късмет.“ „Желая Ви късмет, господин Президент“ — веднага отвърна сериозният, винаги загрижен и верен Боб. „Благодаря още веднъж. Днес късмет ще ми е много нужен.“ Той гальовно сръга Боб в железните му ребра и седна зад волана. Вратата се затвори безшумно. В колата бе топло, тихо и миришеше приятно на кедър. Може би. Този автомобил бе от най-висока класа, уникат — фантастично творение на фантастичната фирма „Адиабата“, която преди пет години се бе появила буквално отникъде и веднага стана известна. Той обичаше много тази кола и по детски се радваше винаги, когато можеше да седне зад волана й. Двигателят бе загрял и работеше, но това можеше да се разбере само по уредите — нямаше никакви вибрации и звуци. Само светлинките на лампичките по таблото. Двигателят на тази кола се чуваше само при форсиране и тогава тя звучеше като истинска ракета.

Включи светлините и потегли внимателно, леко, с наслада — право срещу шумната тълпа, осветявана от фаровете. Хората отстъпваха бавно, с нежелание и скоро ги отмина — излезе на празния площад и едва сега видя колко гъста е мъглата, паднала над града.

Нищо не се виждаше. Смътно мъждукаха оранжевите светлини на уличните лампи, внезапно изплуваше витрина, проблясваха мокрите покриви на колите, паркирани отстрани… На два пъти изскочиха патрулни коли с пуснати сирени и сини светлини и отново се стопиха в млечната мъгла като хищници, които бяха изпуснали жертвата си.

На ъгъла на Големия и Първа ги спря патрул — мрачни фигури, дебели заради бронираните жилетки… Бяха с фосфоресциращи петна върху плащовете… със светещи палки… с блестящи мокри дула на оръжията, сочещи напред. Провериха документите му, осветиха лицето му, козируваха и напрегнатите им очи се смекчиха: „Лек път, Господарю…“ И отново пусти улици, и отново черното корито на Нева.

Спомни си вица, който вече няколко години бе популярен в Питер. Патрул спира кола, единият проверява документите и я пуска. Другият го пита: „Кой беше в мерцедеса?“ „Не зная — отговаря стреснат вторият. — Не зная кой беше вътре, но го возеше самият Господар!“ Всъщност вицът беше стар, може би дори от сталинските времена — началствата винаги са обичали, особено когато си пийнат, да подкарват служебните коли. Харесваше му, че макар все още да не измисляха анекдоти за него, приспособяваха старите вицове. В последно време често взех да се оказвам в анекдотични ситуации, помисли си той. Като че нарочно. Веднага след сватбата Ванечка го попита: „Не разбирам, ей Богу, Бос. Та тя сега е на шестнайсет… Вие ще сте на осемдесет, а тя на двайсет и шест. Какво ще правите тогава?“ Той веднага си спомни съответстващия виц и отговори с наслада: „Много просто: ще се разведа и отново ще се оженя за шестнайсетгодишна.“ Тогава все още се чудеше дали не е направил глупост с тази женитба, всички го усещаха и си позволяваха да се шегуват на тази тема. Доста бързо им омръзна и престанаха. Да се шегуват с него стана неприлично. Приличното беше да демонстрират подчертано уважение и деликатно внимание към него… Той вече нямаше колебания — знаеше, че е постъпил странно, но правилно. Появи се чувството на защитен гръб. И вече не беше сам…

— Някой ни следи — тихо и деликатно се обади Ванечка. — За Бога, Стас Зиновиевич.

— Виждам — каза той. — Отдавна се залепиха.

— Зная кой е това. Майкъл е. Левият му фар е по-слаб от десния.

— Прав си! — Той напипа с ръка микрофона, натисна копчето и каза:

— Кронид, Кронид, аз съм Първи. Как ме чуваш?

— Чувам ви отлично, Първи.

— Лоша работа, Кронид Сергеевич — каза той с трагичен глас. — Преследват ни. Принуден съм да пусна огнева завеса. Иване, давай пушката.

— Слушам! — радостно откликна Ванечка и се захили по глупавия си начин, сякаш се задъхваше.

— Първи, Първи! — тревожно го повика Кронид, но разбра за какво става дума и каза сконфузено:

— Господин Президент, какво ви става? Нима можехме да постъпим иначе?

— Разбира се, че не — веднага допълни Ванечка. — Само колата струва един милион…

— Хубаво — каза Господаря. — Господ да ви е на помощ, непослушници такива. Нека е вашето. Край на връзката.

След това се свърза с Майкъл и му каза да се приближи, щом като се е помъкнал без заповед и разрешение. „Как така без заповед? — веднага се обиди Майкъл. — Имам писмена заповед от началника на охраната.“ „Добре, добре, орли бойни… Кой е заедно с тебе?“ „Константин Балуев.“ „Поздрави го и му кажи по-малко да пуши. Да си пази здравето, че е най-скъпото нещо…“ „Зависи“ „Млък! Недей да спориш с началството! Край на връзката.“

От мъглата отляво изплува арката на Московската порта, накичена с реклами, като новогодишна елха. Преобърната кола с вдигнат капак преграждаше булеварда, някакви хора се втурнаха, размахвайки отчаяно ръце. Той направи остър ляв завой и гумите изсвириха. „По-полека! — викна Ванечка предупредително. — Ще катастрофираме…“ „Я да мълчиш — каза му той, без да се обръща и дори без да поглежда в огледалото. — По-малко трябваше да пиянстваш…“ „Чак пък пиянствал… Пих малко бира с момчетата…“

Господаря взе микрофона и набра кода на генерала, който се включи моментално — сякаш бе чакал на слушалката.

— При Московската порта съм. Как е при вас?

— Зле — призна генерал Малнич отчаяно. — Много зле, господин Президент. Вече почти нямам надежда. Той е в кома. Сърцето му съвсем отказа…

— Жив ли е?

— Почти не е. Не зная как…

— Жив ли е, или не?!

— В кома е…

— В кома? Посерковци шибани, вземете се в ръце! Пристигам след час. Ясно ли е? След час! Ако не го запазите жив дотогава, ще ви застрелям всичките! Край на връзката!

Захвърли микрофона на съседната седалка и настъпи газта. Колата се извъртя като сритано псе и дръпна така яко напред, че главата му се опря в облегалката и бузите му се сплескаха. „Ей, ей! — развика се отзад Ванечка с ужас и отчаяние. — Не бива така!“ Мълчи, глупако, гракна той. А може би не гракна — не му беше до това сега. Не гледаше напред, защото там, в мъглата, нищо не се виждаше, следеше екрана на локатора, очертаващ неясни зелени контури, после включи всички външни сензори, двата прожектора и сирената, която веднага зави, като дявол, на когото изтръгват опашката.

— Мълчи, глупако — повтори вече по-спокойно. — Мълчи и се моли.