Борис Стругацки
Търсене на целта (35) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава осма

… Защо това ме засяга всеки път, когато се сблъсквам с него? Не е ли време да свикна — нали вече всичко е осъзнато, разбрано, формулирано и (с горчивина) прието преди много години. Преди много скърби. Преди много разочарования и пароксизми на унинието. Притрябвали са му на обикновения човек твоята честност, твоята порядъчност или кристалната чистота на твоите намерения! Той не ти вярва. Не иска да ти вярва. И да искаше, нямаше да може. Не умее. Ако ти вярва, то е по навик, до първата ти грешка. „Елате и ни владейте“. Господи, колко века още ще виси над милионните наши тълпи този унило-покорен, анемичен лозунг? Ела и ни владей. Ти ги владей, а те (с удоволствие) ще се страхуват от теб (дори с гордост, с горделивото чувство за неописуема и необяснима особеност). Но на всяка цена — и преди всичко — ще се страхуват. Защото в момента, в който престанем да се страхуваме, у нас се пробужда някакъв специфичен апетит и веднага започваме да се изяждаме. Както става при някои стадни животни… Такава е тази отколешна пошлост: изяж, за да не бъдеш изяден…

… Не искам да мисля за това. Нека ТЕ мислят. Само че те никога не мислят за това. Всъщност рядко мислят. Пресмятат, размишляват, разсъждават, обмислят, схващат, досещат се, вникват, но не мислят. Защо? Великолепно си спомням онова забележително състояние на духа, когато да мислиш не беше ИКОНОМИЧНО. Трябваше да се вярва. След известно време също толкова икономично стана да НЕ вярваш. На никого. На нищо. За нищо на света…

Той мълчеше, Ванечка също. Не му се говореше, пък и нямаше за какво. А на Ванечка не му беше до това. Той караше с около четирийсет километра в час, скорост, която сега им се струваше огромна и опасна — по този път просто не можеше да бързаш. Беше тесен, със завои, разбит. Не го бяха ремонтирали поне от двайсет години. Пред тях от тъмнината току изскачаха унили, черни, мокри и голи храсталаци, озарени от оранжево-бялото сияние на фаровете и изчезваха. Колата се друсаше непрекъснато — суперресорите не помагаха в случая, а когато Ванечка след поредната дълбока дупка се опитваше да премине на възглавница, изведнъж така се мятаха в ъгъла, че им се струваше, че идва краят, че са дотук… Отпред след поредния завой се показваха за малко червените стопове на Майкъл и пак изчезваха. На този път неговите преимущества бяха очевидни — професионализмът си казваше думата. Ванечка беше добър шофьор, дори отличен, но Майкъл беше МАЙСТОР. Не беше възможно да го догонят, макар че Ванечка се опитваше (тайничко): засилваше на правите участъци, вземаше плавно завоите, плъзгаше се като смок из коловозите. „Какво? — попита той. — Кисело ли е гроздето?“ „Ами — отвърна Ванечка небрежно, но моментално. — Ако имах неговия опит…“ Рубиновите широки стопове на Майкъл отпред мигнаха за пореден път и отново изчезнаха зад завоя.

Местата тук бяха диви, но обитаеми. Ту отляво, ту отдясно се мяркаха прави просеки. В далечината тук-таме примигваха жълти светлинки от мрачните постройки на тукашните латифундии: нелегални плантации от коноп и мак, оранжерии или загадъчни баскер-ферми… Натъкнаха се на обгорял бронетранспортьор с разтворени люкове. Дали не беше изпратеният от генерал Малнич? Едва ли — този беше стар, обрасъл с храсталаци, с някаква доста древна конструкция. Странни места. Странни местности имаме в Русия, и то съвсем близо до цивилизацията…

Интересно как Ванечка си представя движението на Коляновия вал на Съдбата? Господаря стои с каменно изражение, съсредоточен и с втренчен поглед, а във фокуса му е негодникът, който трябва да бъде унищожен. Беззвучен ход на блестящия от смазка Лост и черепът на негодника се пръсва на парчета, мозъкът му хвръква като ветрило и краката на обезглавения труп се подкосяват. Според мен нещо такова си представяше Веник Иванич — бащата на Ванечка, царство му небесно. Ванечка беше прочел дневника му и е повярвал в същото…

Любопитно е, че моята Съдба сякаш получи тренинг с течение на годините и започна да действа на принципа на максималната икономичност. (Пак икономичност. Принципът на Хамилтън-Окам.) Дори когато излязох на „свободен лов“… Не искам да си спомням. За какъв дявол да ровя в гюбрето на собствените си идиотизми? Във всеки случай всичко това сега изглежда по съвсем различен начин в сравнение с тогава, през младите ми години. Сега изглежда повече от икономично: мъничка некроза, микроскопична язвичка във варолиевия мост. Само че аз нямам нищо общо с това, ето какво не искате да разберете, душички, вие мои доверчиви мистици материалисти, мои религиозни прагматици…

(За последен път това се случи така: очите му изпаднаха, сякаш ИЗТЕКОХА от очните ябълки и увиснаха на жилки… или се лепнаха… към бузата… под брадата… Тогава повърнах. Но това стана само един-единствен път, през една лятна, топла, задушна, болна, трескава бяла нощ, когато моето безумие кипеше в мен, катализирано от безсилната ми омраза към съдбата, към света, към мен самия и към всичко на земята…)

Нищо, скоро ще го видите това наяве, мои рошави адепти. След не повече от десет-петнайсет минути. Няма да има никаква преграда на пътя, няма да има и противотанкова мина: на Гроб Улянич Вакулин му трябва кола в естествен вид, а не смачкано желязо изгорели трупове. Вероятно ще има, както предсказва нашият храбър Иван-мамка-му-Сусанин, останала кой знае откога бариера, намръщени, небръснати мъже ще излязат от ледената тъмнина и ще преградят пътя. Тогава ще влезе в действие безжалостният Колянов вал на моята загадъчна Съдба.

Едва ли. Защо? Къде е опасността? Кое ще попречи на моите планове и как? Ами ще им дам колата! Без съпротива. А ако настояват и двете ще им дам. Нима ще се трепем заради тях? Ето това е то. В такава ситуация никого не бих убил, обаче какво ще реши моята Съдба, само тя си знае. Ако. If anybody. А може би и Тя не знае. (Знае ли монетата, когато я хвърлят, дали ще падне на ези или на тура?) Ръката на Съдбата е полезно нещо, но понякога дразни и унижава, като всяка чужда, космата, безцеремонно бащина, пазеща те, бутаща те напред и поддържаща те Ръка.

Странно, че не ме е страх от нищо. Вече от много години. Това не е правилно. Правилно е Родителят Страх сам да изпитва страх и колкото повече страх внушава, толкова по-страшно му става на него самия. Така е било винаги и е нормално. Аз съм изключение. Тук нещо не е така. Патология някаква. Отдавна я чувствам, но не мога да разбера нито причините, нито същността й, а няма с кого да се посъветвам. Не съществува лекар, на когото да разкажа за тези симптоми.

По дяволите, къде е тази бариера? Време беше да се появи. „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“ Какъв? „Уморен“. Не. „Унил?“ Не. „Безгрижен инвалид…“ Не. По дяволите. „Иване, ИЛИ В ЧЕЛОТО ЩЕ ПРАСНЕ някакъв ИНВАЛИД. Какъв инвалид?“ Ванечка, зает с кормилото и педалите, само изсумтя: „Да ви имах грижите, гражданино началник“ и тогава го повика Кронид:

— Първи, Първи, аз съм Кронид, как ме чувате?

— Добре ви чувам, Кронид. Говорете.

— Докладвам ви данните за Вакулин. „Герб Улянович. Роден през шестдесет и трета, със средно специално образование, шлосер…“

— Само най-същественото.

— Слушам. Воювал е в Афганистан. Сержант от ВДВ^[1]. Участвал във военни действия в Карабах, в Приднестровието, в Лоста и т.н. Последното му участие е в Кандим. Основател на „бялото движение“. Съпредседател на Съюза на фермерите, организатор на бойните фермерски дружини. Едър земевладелец, организатор на мрежа от баскер-ферми. Обявен за издирване. Два пъти е бил следствен, всеки път е пускан под гаранция. Следствията са били прекратявани заради недостатъчно доказателства. Обвиняван е…

— Стоп — каза той. Видя бариерата. — Благодаря. Край. Установявам контакт.

— Желая ви успех.

— Благодаря. Отбой. — Внимателно остави черното яйце на микрофона в гнездото му.

Така. Майкъл спря. Мъртво проблясва синята лампа. Фарове. Прожектор. Няколко прожектора, може би всичките… Бариерата е пусната. Хора не се виждат. Изобщо освен бариерата и мрачните храсталаци нищо друго не се вижда. Никакво движение. Тихо е. Само двигателят бръмчи. Все пак отляво на Майкъл има някакво раздвижване. Някакви червени бликове… Или са по стъклата? „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“

И изведнъж като че замръзналите храсти се отместиха и заплуваха над пътя, сякаш главата му се завъртя и му притъмня пред очите. „Гос-с-с…“ — едва чуто каза Ванечка в ухото му.

Чудовищно животно с неестествени размери. Почти невидимо. По-точно неразличимо. Жълто-сиво на черни напречни ивици — то се спря и веднага се сля с пейзажа. Въображението отказваше да го приеме. Не и като реалност. А като бълнуване. Халюцинация. Игра на смътни сенки върху голия замръзнал върбалак. Страшният кон… Кон бледен. Всичко друго, но не и реалност. Такова същество няма и не може да има… Но то беше реално. Беше. Тук. До колата. То ГЛЕДАШЕ. Мътночервени тлеещи очи. Крива неприятна уста… Не паст, а уста. Не глава, не череп, а кратуна… И миризма. На гнило. Или смърт… Или страх.

Ако страхът имаше мирис, той щеше да е точно такъв. Миризма, от която замръзваш… Значи страхът МИРИШЕ.

— Какво е това, шефе? — пошепна Ванечка като изплашен ученик.

— Тихо — едва помръдна устни. — Това е баскер. Тихо, той чува…

 

 

Говореше се, че ги хранят с човешко. С трупове. Леко позагнили.

Говореше се, че със зъбите си разкъсват желязото, а с ноктите си трошат предното стъкло на колите. С едно небрежно движение на лапата.

Говореше се, че разбират човешката реч. Че чуват ударите на сърцето от разстояние един километър. Че виждат през мъглата като локатори. Че могат да дишат под вода. Че нямали никакво обоняние. Изобщо. И глас. Че мълчат. Само много рядко се СМЕЯТ.

Казваха, че се подчинявали само на деца под тринайсет години. Не признавали възрастните за господари — а само за храна. Смятали възрастните за КУЛИНАРЕН ПРОДУКТ.

Говореше се, че в известен смисъл са разумни. Но явно нещата бяха по-зле. „Разумни ли? — попита веднъж Виконта, като се усмихна намусено. — Те не са разумни. Те са БЕЗУМНИ.“

Баскерите бяха селекционирани специално за охрана. Бяха идеалните охранители. С голямо желание ги купуваха някои страни с твърди режими. Прекрасен износен артикул! Баскерите не се размножаваха. Баскерът можеше само да бъде СЪЗДАДЕН, формиран, СКУЛПТИРАН — уникат. Как се правят, знаеха само собствениците на баскер-ферми, при това далеч не всички. В Русия от пет години търговията с баскери беше забранена. Самите баскер-ферми бяха полунезаконни. Но фермерите не знаеха по-добра защита срещу скитниците, срещу чевръстите и напористи спецбригади, опустошаващи полята, и срещу мафията, която искаше да контролира всеки свободен земеделец. Работата беше там, че да убиеш баскер бе практически невъзможно. Той ВИЖДАШЕ куршумите. И снарядите. И бавните самонасочващи се ракети…

Разбира се, трябваше да бъдат забранени. Още вчера. Преди да е станало късно. Докато сме още цели в домовете си. Докато не са се заинтересували от нас истински. Докато още не са се научили да се възползват от нас. Докато не са съобразили, че прясното човешко, което никак не им харесва, лесно може да се превърне в гнилото, което им е любимо…

 

 

Баскерът продължаваше да ги гледа с тлеещите си очи — високомерно и равнодушно, а някъде там на края на света викаше Иван Сусанин: не трябва… Господарю… страшна работа… с добро трябва да се разделим, с добро! И изведнъж от нищото мегафонен глас произнесе:

— Господарю, щом си тук, отзови се. Защо да си играем на мълчание?

Той бавно протегна ръка и включи външното озвучаване.

— Тук съм — каза той.

— Бил тук, виждате ли — произнесе гласът язвително. — А защо си тук се пита? Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Защо си дошъл тогава? Да не си намислил да ни провеждаш предизборна агитация? Това е умряла работа.

— Не. Не идвам при вас. Отивам в института.

— Защо?

Всичко трябва да ти обяснявам, помисли си той. Баскерът слушаше внимателно. Бе се приближил съвсем близко, внезапно отпусна кратуната си и се подпря с косматата си брада на предния капак, без да ги изпуска нито за секунда от страшния си поглед. Кого гледаше? И какво всъщност виждаше през фотохромното стъкло?

— Ей, Господарю? Защо мълчиш? Готвиш се да ме излъжеш ли? А във вестниците за теб пишат, че никога не лъжеш.

— Там е моят приятел, който умира. Мога да го спася.

Внезапно прозря, че сега може и трябва да говори каквото поиска. Без задни мисли и сметки. Че думите нищо не решават. Че друго има значение… Всъщност всичко вече беше решено, още преди началото на разговора. Сега ще продължим пътя си…

— Измисляш си! Да не си доктор?

— Не. Но мога да го измъкна. Имам си начини.

— Екстрасенс ли си?

— Да.

— Мен екзема ме мъчи — каза гласът с насмешка. — Ще ми помогнеш ли?

— Не. Аз мога да помагам само на един човек.

— Хе. Тогава за какво си тръгнал да ставаш президент? Той трябва да помага на милиони…

Не отговори. Гледаше в червените очи на звяра и се стараеше да се отърве от мисълта, че говори ТОЙ, баскерът, а не Гроб Улянич. Не съществува никакъв Гроб Улянич с мегафон — звярът разговаря с метален глас насмешливо и равнодушно-язвително, влажните му криви устни леко помръдват…

— Мълчиш? Ами ако те изберат? Какво ще правиш тогава, Честен Стас? Ще вдигнеш данъците?

— Не зная. Може би.

— А какви ще са цените на зърното? С баскерите какво ще правиш? Ще ги забраниш ли?

— Не зная засега. Това са дреболии, Гроб Улянич. Ще търся оптимални решения.

— А за чиновниците? Също ли оптимално ще решаваш?

— Ще им намаля бройката. Обичам ги не повече, отколкото ги обичате вие.

— По-скоро те ще те разкарат… Макар че ти притежаваш сила! Трудно ще им е… Впрочем що за сила е тя, господин Красногоров? Обяснете на мен, простия човек.

— Съдбата — каза той, гледайки в тлеещите очи на Звяра. Предназначението. Фатумът. Кармата.

— Не разбирам — по-подробно, моля.

— Господин Вакулин — рече той. — Моля за извинение, но ви предлагам друг път да обсъдим този въпрос. Бързам.

Гласът помълча, после каза разтягайки думите:

— Разбързал се… Нещо не ми харесваш, Господарю!

— Взаимно е, ГРОБ Улянич.

Сега ще продължим, пак си помисли той. Да. Сега. Само още няколко фрази и ще тръгнем…

— Жалко. Отдавна исках да поговоря с теб. Отдавна. А сега излиза, че бързаш…

Млъкна отново. Не можеше да се отърве от чувството, че разговаря със звяра, а не с човека. Мираж. Главоболие. А очите червенееха подобно на огън, който не можеше да реши да се разгори или да угасне.

— Добре — каза гласът. — Да се разберем така. Утре ще те чакам. Искам да поговорим както трябва — спокойно, без бързане.

— Не възразявам.

— Хубаво. Утре като тръгнеш, на пътя ще те чака мой човек, разбрахме ли се?

Той повтори търпеливо:

— Не възразявам.

— Има си хас да възразяваш! Само не си помисляй да летиш с хеликоптер. — Гласът се усмихна. — Не те съветвам.

Той и този път отговори с мълчание. Видя как бавно се вдига бариерата. „Или в челото ще фрасне бариера… — НЕПОХВАТЕН инвалид…“ Непохватен. Спомни си… „Непохватен“ — искаше да каже на Ванечка, но тогава отчаяно се развика Иван Сусанин Маловишерски:

— Герб Улянич! Прибери добичето! Обикаля около нас… Аз как ще изляза?

И веднага тънко детско гласче запя високо: „Закука сива кукувица…“ — и внезапно млъкна. Това беше любимата песен на мама. Песен от детството. Прозвуча тук и сега като заклинание към звяра. Беше си заклинание.

Баскерът изчезна. Не си тръгна, не побягна, не се плъзна, не се скри в тъмнината. Просто вече го нямаше. Никъде. „Гос-с-с…“ отново подсвирна Ванечка и погледна към Станислав, мигайки на парцали.

— „Непохватен инвалид“ — каза му той. — Тръгвай. Газ и напред. Газ, Иване!