Борис Стругацки
Търсене на целта (10) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава първа

Мама умря.

Съседката му се обади в службата, той бързаше с всичка сила, но закъсня — вече я бяха откарали. От ужас се вледени, тресеше го, зъбите му тракаха (а денят бе топъл, ясен и отвратително радостен). В стаята на мама бе разхвърляно, сякаш бедата бе премазала всичко с огромното си туловище. Креватът не бе оправен… Чекмеджетата на бюрото бяха издърпани и навсякъде се въргаляха документи. Остатъците от закуската бяха изтикани настрани и на масата стоеше леген с вода. Разбра, че мама е държала лявата си ръка в топла вода, следователно е страдала от сърдечни болки от сутринта. Обикновено я боляха рамото и ръката, но този път горещата баня не бе помогнала…

… По кахления под на огромното и страшно като Дантевото чистилище фоайе на болницата се тътреха тълпи от хора. Имаше всякакви, но повечето бяха старци — никому ненужни, покорни, тихи, отрекли се от всичко… Нямаше къде да се седне, малкото пейки бяха заети и тези, които не можеха вече да ходят или седят, лежаха като мъртъвци… Мама, с разкъсаното си сърце, бледа, сериозна, дори малко чужда, също бродеше сред останалите, изнемогвайки от болки в гърдите и ръката. „Не се тревожи — каза му тя строго. — С мен всичко ще бъде наред. Този път няма да умра. Обещавам.“

… Тази нощ не можа да спи. Влезе в нейната стая, коленичи пред леглото й, което така и не посмя да оправи (стори му се, че не бива да го оправя, че ще наруши нещо — изведнъж стана суеверен), зарови лице в студеното одеяло и започна да се моли. Ще направя всичко, което поискаш, мислеше си той. Ще откажа цигарите. Кълна се. Повече няма да запаля. Нито ще дръпна… Няма да изпия и една чаша дори… Няма да напиша нито един ред… Какво предназначение? Нямам никакво предназначение. И не ще имам. И не ми трябва. Нека само всичко да остане като по-рано… Ще оставя и Лариска, помисли си той с усилие. Знаеше, че мама не харесваше Лариска. Ще я оставя, каза си той. Знаеше, че лъже. През цялото време сякаш чуваше себе си отстрани. Сети се за мърлявото и плачливо момченце в студения коридор и как то си мислеше, че най-страшното вече наближава и нищо не може да му попречи… Стана, върна се в стаята си и изхвърли кутията цигари през малкото прозорче.

… Това продължи девет дни. Мама се чувстваше ту по-добре, ту по-зле. Болката отмина след две денонощия. Отначало Лариска дежуреше при нея нощем, но после мама каза решително: „Не е нужно“. Той всяка нощ се молеше край неоправеното й легло. Нарочно го оставяше така, не чистеше и стаята. Лариска се опита, но той така й се разкрещя, че тя се изплаши и разплака. Не биваше нищо да се пипа. Тъничка като паяжина, но все още достатъчно здрава нишка съединяваше настоящето и бъдещето и не биваше да бъде дори докосвана. Така му се струваше.

… На седмия ден подобрението стана очевидно, но докторката не отвръщаше на неговите умилителни усмивки, клатеше глава и казваше, без да го гледа в очите: „Инфарктът е обширен… Не забравяйте и възрастта…“ Той потискаше пробуждащата се надежда, разбирайки с някакъв пещерен инстинкт, че не бива да се надява, молеше се и се готвеше за съвсем друг живот. Няма да живеем повече тук. Ще се преселим в твоето Костилино, ще купим къщата на Соломатини, която толкова ти хареса. Сигурен съм, че ще я продадат с удоволствие, ще се науча на дърводелство, ще поправя покрива, левия заден венец, ако наистина е изгнил, ще завъдим кокошки… ти толкова искаше това, там ще ти е добре и всяка вечер с теб ще играем на „деветка“ и „кинга“… Заспа така — на колене, заровил глава в неоправеното легло, а в осем часа сутринта зазвъня телефонът. Скочи като ударен с камшик, вече наясно кой и защо се обажда…

По време на погребението грееше слънце и духаше леден, свиреп, безпощаден вятър… Настина жестоко. Боляха го зъбите. Гърлото също. И простреляния гръб под лопатката. Лицето му подпухна, очите се зачервиха и се свиха, тъжни като на болно животно. Той си беше болно животно. Лариска му звънна плахо и той я помоли да го остави сам. Обади се намусеният Виконт, после дойде заедно с изпълнения със съчувствие Мирлин — не ги пусна вътре, защото искаше да е сам. Приличаше на ранен и болен звяр, който искаше да се скрие в гъсталака и там или да оживее, или да издъхне в самота, само в самота… Четеше смъртния акт и документите, свързани с погребението, сякаш се надяваше да намери в тях нещо съществено, но откри единствено описанието на причините за смъртта и се учуди: „атеросклероза на мозъчните артерии“. Защо мозъчните? Нали беше инфаркт — остана озадачен за миг, но тутакси забрави за това. Внезапно му се прииска да чете писмата — неговите към нея и обратното, писмата на леля Лида и на други нейни приятелки, които отдавна не бяха между живите, някакви записки по педагогика и няколкото варианта на автобиографията й… Стана му съвсем непоносимо, занесе ги в банята и се зае да ги гори в печката, без да ги чете, не искаше да чете, не желаеше нито да помни, нито да знае…

… Странно, но тя бе направила точно същото с архива на баща му, когато получи известието за смъртта му — изгори всичко до последното листче вкаменена, мъртва, със сухи очи… (Изплашен и разплакан той седеше в далечния ъгъл и я гледаше, страхувайки се да се приближи: в отблясъците на огъня в сумрака тя му се струваше каменна и непозната.) И все пак какво искаше да унищожи с изгарянето на хартията? От какво да се избави? Кой опънат нерв да изтръгне? Нямаше отговор. Това, разбира се, беше акт на мъка и отчаяние, но имаше ли в него някакъв смисъл? Поне мъничко?…

На третия ден вечерта излезе от къщи, купи кутия цигари и се обади на Лариска. До пет часа сутринта обикаляха по Литейния мост, край бившето френско консулство (където сега се помещаваше училището за глухи деца), покрай пристанчетата на речните трамвайчета (а там преди десет години ги бяха нападнали хулигани — случай, който беше номиниран за ДЕВЕТНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, но не бе одобрен), по Кировския мост, покрай Дома на политическите каторжници, покрай „Аврора“, по моста на Свободата (бивш Сампсониевски, някога дървен, уютен и тесен, а сега железен, важен и широк), покрай строежа (преди войната тук се намираше така нареченият Пироговски музей — огромно здание, или още недостроено, или вече разрушено, което изгоря по време на блокадата, а след войната стана затвор за няколко хиляди пленени германци, омърляли неописуемо анфиладите, залите и аркадите — а сега на мястото строяха нов хотел), покрай жълтата безкрайна фасада на Военномедицинската академия и отново към Литейния мост… Говореха малко. Пушеха. Понякога улавяха погледите си и тогава сякаш невидима сила ги хвърляше един към друг — те трескаво се прегръщаха и стояха така по няколко минути, буза до буза, душа до душа… Нещо се случваше в него. (Сигурно и в нея, но тогава той изобщо не мислеше за това.) Въглените изстиваха и се покриваха със сива пепел. Раната зарастваше и се покриваше с нова розова кожа. Един живот свършваше и започваше друг. Едни страхове изчезваха и неизвестно откъде се появяваха нови… Равновесието се възстановяваше… След седмица той почувства, че е в състояние да говори за мама без болка, дори обратното — и така като че отричаше нейното изчезва не и утвърждаваше присъствието й. Не му се искаше да анализира тези усещания — трябваше първо да оздравее докрай. Ако, разбира се, е възможно, напълно да се възстанови от такова преживяване. (После се оказа, че е възможно. Не да оздравее, а да премине към ново състояние на здравето си — еднокракият инвалид също може да се смята за — и дори да бъде — здрав, но на свое ниво.)

Измина още една година, и то, слава Богу, спокойно, без сътресения и удари; всичко се успокои, те с Лариска се ожениха тихо, без сватба, присъстваха само Виконта, Сеня Мирлин и Жека Малахов с Татяна. Седнаха на масата, хапнаха месо по бургундски, пиха медицински спирт и пяха дружно изрепетирания репертоар:

Ако ядеш царевица,

ако ядеш царевица,

ако ядеш царевица,

значи ядеш царевица!!!

Целуни тъща си!

Сложен е животът ни,

А-а-а-а!

Ех, колко отдавна беше това! Майски бръмбари, глътка свобода, затопляне… „Един ден от живота на Иван Денисович“… И как завинаги отмина! Е, може би не съвсем. В края на краищата икономиката е длъжна… Абе, каква икономика, по дяволите? Нали трамваите вървят? Вървят. Какво още ти трябва, старче? Водка се продава, нали? „Пет, дори осем да показва стрелката — все ще се напием до козирката. На Илич предайте, че и десет са ни малко. Има ли място в тумбаците, ще направим като поляците…“ Е, нищо няма да направят никога! „Леви-десни, не са леки към комунизма правите пътеки.“ Слушайте, наредил съм се вчера на опашка за бира и там един философства: момчета, спукана ни е работата, на първи водката поскъпва два пъти, вече пишат ценоразписите, честно ви казвам! А един двуметров дръвник му вика: няма да посмеят! САХАРОВ НЯМА ДА ПОЗВОЛИ! Абе какво си се развикал, чуваш се по целия булевард „Карл Маркс“? Виконте, престани да се тресеш, сега за това не съдят… А знаеш ли защо е бил изгонен Овидий? Съществуват сто и единадесет напълно аргументирани версии, но най-вероятно — най-вероятно! — за елементарно недонасяне… Ама пък шегички си правиш, боцмане… Я по-добре да запеем:

Трима в шейната се носим сиротни,

по ъглите безцелно проблясват —

и отминават — фенери самотни.

Под мечата кожа в шейната

скрит е нашият багаж,

всеки неволно в джоба опипва

нагана си — най-верния страж…

(… Дявол знае, защо цялата днешна интелигенция обожава романсите на престъпния свят? И то, забележете, още от студентската скамейка! Мразим престъпниците и се страхуваме от тях, а песните им пеем с голямо удоволствие! Това е така, братко, защото една трета от народа ни вече е била в затвора, втората третина сега лежи там, а третата е готова да влезе при първото разпореждане на началството… Не закачай началството! То е свято. „Няма нищо по-страшно за нашия началник от това, усърдието му да бъде ограничавано!“…)

Вдига се тежкият капак,

не го изпускам от очи —

сандъчета шведски, парички съветски

ме гледат оттам, душата мълчи.

Частта ми беше като на ортак —

четирийсет и пет хилядарки,

дадох дума да напусна Москва

и ще го сторя с едни мои другарки…

Какъв глас има все пак Сьомка, дявол да го вземе… Слушай, Семьон, изпей „Във Франция двама гренадири…“ — заради мене и Лариска. Без да си придава важност, той става и запява. Гласът му гърми така, че абажурът се клати, шията му се издува и става керемидено червена. Всички се наслаждават, с изключение на Виконта, който по принцип не понася силни звуци…

… Знаете ли, момчета, кого срещнах вчера? Толя Костилев! Станал е като слон. И е важен като камила. Знаете ли какво работи сега? Заместник главен… Лъжеш! Кълна се! Господи! Толя и заместник главен! Помните ли „Форест, форест, форест“? Как да не помним! И завикаха в един глас:

— „Форест, форест, форест… Енимълс, енимълс, енимълс… Уинтър, уинтър, уинтър… Он дъ мидл ъф дъ роуд стейз Иван Сусанин. Германо-фашистката хидра.

— Ван, Ван, уил ю тел аз дъ уей ту дъ Москоу-сити?

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел гив ю мени доларс!

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел гив ю мени рубълз!

— Ай донт ноу — сед Иван Сусанин.

— Вань, Вань, уи шел килл ю, мамицата ти!

— Пърхапс, пробъбли!!!

Енд дей килд хим. Иван Сусанин из дъ нешънъл хироу ъв дъ Совиет Юнион!!!“

… Ех, колко хубаво се реве, щом си спомниш славните времена в училище!

Плюя на всичко, плюя! Всичко някак си ще се размине и ще е добре. Не, не всичко. Мога с всяко нещо да се примиря. С всяко нещо. Нека ядат, нека плюскат, нека се награждават един друг и да се хвалят, ако щат да пукнат от почести. Но не и лъжата, не и лъжата! Всяка дума е лъжа, във всеки вестник лъжа, включваш телевизора — лъжа, отваряш книга — лъжа. Лъжа, навсякъде лъжа, гола лъжа и нищо друго освен лъжа! Първото, гълъбчета, което трябва да се направи в този нужник, е да се обяви свобода на информацията. Да се спре заглушаването, да се махнат запушалките и всички затворени прозорци да се отворят широко! И без вас зная, че пет години тая помия ще тече в канавките и още пет години ще трябва да чистим, да търкаме и да мием; а после още петнайсет години ще се учим да серем в тоалетна чиния, а не около нея, мамка му! Но преди всичко да разтворим прозорците и да си отдъхнем поне за малко от непоносимата воня — без ТОВА нищо няма да стане! И никога! Какво ревеш като ранен слон? Стига си стоял нащрек, Виконте, повръща ми се като те гледам. Извинявай, ама си се наакал до ушите… Момчета, оставете, тази помните ли я:

Ние сме десет, само десет,

най-възрастният е под трийсетте,

не се смейте — могат да ни обесят,

но дали ще ни намерят те…

… Това пък какво е? Поручик Али, началото на двайсетте… Аха, спомням си: Сашка я донесе отнякъде в университета. Даа, Сашка, Сашка. Колко е жалко за него — такъв талант беше! Е, господа! Нова порция бисери… Давай! Хората ги обичат!… „На бойното поле се носеха виковете на ранените и стоновете на мъртвите…“ Ново двайсет! Това е отпреди сто години! Не ме уважаваш, началник, стари работи подхвърляш… „той я заведе до кушетката и седна…“ Да се разстреля! Не, защо, напълно… Ето още нещо: „Под кревата лежеше труп и още дишаше. Наблизо ридаеше жената на трупа, а брат му бе припаднал в съседната стая…“ Не е лошо! Браво! Добре… Ето още за труп: „Тази сутрин на плажа е намерен труп. Беше на девойка с неземна красота…“ Ха-ха-ха! Виконте, помниш ли инвентарния опис в пенджикентския музей: „Десета точка. Картина от неизвестен художник. Елен, бягащ от Сталинабадска област“? Ха-ха-ха… „Пета точка. Ловен кинжал в кания. Кинжалът е загубен, канията не е от него…“ Момчета, помогнете да разчистим масата, ще пием чай… Точно така! Ще пием чай по старинному и ще пеем народни песни — това ще е чист, трезв, истински руски живот! „По реката плува брадва от остров Неверов. Накъде плуваш, желязо недно?…“ Ех, този ярък слънчев свят на частушките — абстрактен като картина на Салвадор Дали: „В планината в колибка живее интелигент, сложил е завески нови, а делата му до едно са хуйови!“ Какви са тия маниери у вас — да псувате в присъствието на жени? Това е нов московски навик: да се целуваме при среща и да псуваме пред жени… Или чрез жени! Тоест как така? Ами когато жените сами псуват… Семьоне, Сьомка! Хайде да изпеем любимата на мама:

На ти крава, ти, сватосай ме, Семьоне!

На ти крава, ти, сватосай ме, Семьоне!

— Защо ми е крава, да не съм ти морава!

Една Льоля ще да взема — по любов ще се оженя!

… Ах, Клавдия Владимировна, майчице! Каква певица е тя,

ех!… Да! Как с нея на два гласа пеехте, а?!

— Ой ти, харни Семьоне, ела и седни до мене.

На ти кожух, ти, сватосай ме, Семьоне!

На ти кожух, ти, сватосай ме, Семьоне! — За какво ми е

кожух, да нямам търбух?!

Една Льоля ще да взема — по любов ще се оженя!

… а какви пироги печеше, тиганици какви!

И пълнежът им бе неповторим — от праскови…

Днешните девойки това не го могат —

и какво да сравняваме розата с глога…

— Ой ти, харни Семьоне, ела и седни до мене.

На ти карбованци^[1], ти, сватосай ме, Семьоне!

Карбованци ли каза, добре! Ще те сватосам, мойто дете!

Разделиха се в три през нощта. Сеня Мирлин хвана такси и се обърна към шофьора с историческия въпрос:

— Уил ю тел аз дъ уей ту дъ Москоу-сити?

Жека и Таня, докато чакаха да завършат преговорите, стояха прегърнати с Виконта и тихо тананикаха с чувство на дълбоко удовлетворение:

Когато всички лежахме на панела,

Арончик някак допълзя до Розанела

и й пошепна, пламнал от страст:

„О, Роза, ще бъдете ли с мен — аз с Вас?…“