Борис Стругацки
Търсене на целта (3) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава втора

Станислав започна ръкописа си така:

„Основната теорема бих могъл да формулирам още сега, но вероятно това няма да е правилно. По-разумно ще е, ако Теоремата възникне от текста по време на четенето му, като неизбежен, абсолютно логичен и единствено възможен извод.

Обстоятелството, че съм жив и достигнах до своите без малко четирийсет години, е само по себе си почти чудо. (Но какво е чудо? Свръхпозиция на малковероятни събития и нищо повече.)

През трийсет и седма година баща ми бе изключен от партията. Върна се вкъщи около полунощ, седна на масата, сложи немощно ръцете си отстрани на чинията със зеленчукова супа и притихна — потъмнял, с мъртви очи, дори не дишаше — така поне се стори на майка ми. Тя разбра всичко и мълчаливо заплака от другата страна на масата. Към два часа внезапно звънна телефонът. Баща ми бързо вдигна. Непознат глас говореше в слушалката: «Зиновий. Незабавно отивай на гарата и заминавай за Москва. Веднага, разбра ли ме? Купи билети от запазените за областния комитет…» Чуха се къси сигнали. След час баща ми седеше във влака. Не се върна в Сталинград никога вече. До началото на войната живя в Питер и се бореше за своята реабилитация — напразно и безполезно.

Както ми става ясно днес, в онази нощ той е трябвало да бъде арестуван. И най-вероятно разстрелян. Тогава това се наричаше присъда от десет години без право на кореспонденция. Именно това се случи на неговия брат Афанасий в началото на трийсет и седма — десет години без право на кореспонденция. А жена му (вдовицата му?) и децата му бяха изселени за двайсет и четири часа в Стерлитамак. По-големите деца оживяха, но двете по-малки — Соня на шест и Вова на пет — починаха по пътя от дизентерия.

Аз тогава бях четиригодишно анемично, хилаво, скрофулозно дете. И естествено бях обречен.

Но баща ми оцеля, затова и аз останах жив. Временно. До следващото събитие, както би казал някой специалист по теория на вероятностите…“

Неговата основна теорема би могла да звучи примерно така: „За преживените от мен трийсет и седем години толкова често се оказвах на края на пропастта, на косъм от смъртта, стъпил на ръба, че да се опитам да обясня факта на моето оцеляване само със случайността, би означавало да се подиграя на здравия разум…“

Но ако той неслучайно се е съхранил, значи ли това, че има някаква ЗАКОНОМЕРНОСТ, че в света има нещо, което го спасява, предпазва, закриля?

КАКВО? И ЗАЩО?

Той се опита да си спомни всички обстоятелства, които го бяха довеждали до ръба на пропастта и се опита да разбере каква именно сила го бе спирала в последния момент. Търсеше закономерност и не я намираше. Превърна го в игра и няколко дни с удоволствие я игра. Разбира се, не вярваше в никаква закономерност, но когато преброи двайсет и три ситуации, когато е бил на косъм от гибелта, двайсет и три случая, всеки от които предвещаваше несъмнена и често страшна смърт, бидейки математик, не можеше да не почувства намесата на Съдбата…

„Когато пресичате улицата, погледнете първо надясно, а после — наляво. Колко дълго ще живее в голям град човекът, който винаги спазва това просто правило?“ Понякога му се струваше, че е точно такъв индивид, само с тази разлика, че не нарушава никакви правила… Но какво знаем ние за правилата, които изобщо не познаваме и които може би ежедневно нарушаваме?

Виконта слушаше разсъжденията му напълно благосклонно (това ставаше не в онази историческа нощ, а след седмица), но първоначално реагира само с вицове от репертоара на преподавателите по марксистка философия: „Какво е случайност и какво е, другари, закономерност? Ако човек излезе навън, на главата му падне балкон и той все пак остане жив — това какво е? Правилно, случайност е. А ако той на следващия ден отново излезе от къщи, върху него отново падне балкон и той отново остане жив? Не, не е закономерност, другари, това е НАВИК. А ако същото се случи за трети път? Това вече е ХУБАВА ТРАДИЦИЯ…“

После той помисли, мърдайки дебелите си африкански устни, и внезапно каза: „А знаеш ли, Стак, това е СЮЖЕТ! Не намираш ли?“

На другия ден Станислав започна да пише.

Всъщност те и двамата пишеха от незапомнени времена. „Чернови…“ — казваше Виконта, който боготвореше Тинянов^[1]. Бяха започнали няколко съвместни романа и разказа — за всеки имаше отделна папка и във всяка сега лежаха по три-четири изписани странички. Стиховете бяха вече десетки. Към повечето беше композирана музика. Лично от авторите. Впрочем всичкото това беше несериозно. За най-добро от литературното наследство на Виконта се смяташе съчинението „Експеримент с чужд живот“. Това бяха записки (под формата на дневник) на наблюденията, които болният и побъркващ се от скука деветокласник Виктор Киконин бе провел над една от хлебарките (в апартамента на генерал-лейтенант професор Киконин имаше предостатъчно такива):

„12:03 Сложих изчадието хлебарково в буркан без въздух. Бурканът е 50 пъти по-голям от хлебарката. Да видим какво ще стане.

13:34 Жива е, гадта!

14:10 Дадох й трохи — яде.

14:55 Пуснах гадината!“

Станислав никога не разбра какво е станало с родителите на Виконта — къде са, живи ли са и ако са, защо приятелят му винаги е при дядо си и баба си? По времето, когато нямаше нетактични въпроси, това не го интересуваше, а по-късно сметна, че в това може да има някаква неприятна тайна и не рискува да попита.

Първо умря бабата и Станислав за първи път в живота си видя Виконта да плаче. За първи и последен.

Дядо му живя в самота още пет-шест месеца. Беше прочут в определени кръгове. Занимаваше се с военна микробиология. Веднъж Виконта, очевидно подражавайки на някой възрастен, го нарече „генерал чума“. Тогава това се стори на Станислав незаслужена обида и едва след много години той се досети как трябваше да го разбира. (Виконта казваше, че дядо му е автор на повече от две хиляди публикации, но Станислав беше прочел само една. Тя порази въображението му, защото в нея професор Киконин доказваше забележително парадоксалното твърдение: колкото по-опасна и страшна е една болест, толкова по-бързо изчезва от лицето на земята. Така е било с древния сифилис, така станало със средновековните щамове на чумните бактерии. Колкото щамът е по-смъртоносен, толкова по-сигурно той убива своя „клиент“ и себе си заедно с него. Смъртоносният щам няма бъдеще. Продължават да съществуват само онези болести, които дават възможност на значително число болни да оздравеят. Бактерията, която убива всички, загива… Наистина: искаш ли да живееш, дай и на другите да съществуват.)

Родителите на приятеля му не присъстваха нито на първото, нито на второто погребение. Виконта (студент четвърта година в Четвърти медицински институт) се оказа единствен собственик на петстайния генералски апартамент. Вече можеха да слушат „Гласа на Америка“ високо и по всяко време. И да реват своите песни под акомпанимента на китара. И на пияна глава да трошат бокалите от дядовите сервизи… И да водят жени. Но те не водеха жени. И никога не излизаха от Виконтовата стаичка три на два метра, с креват, маса, стелаж с книги и с непрекъснато чупещ се стол.

Ниската масичка с комплекта от лули стоеше край леглото. Виконта обикновено седеше (или лежеше) на леглото, а Станислав заемаше злополучния стол до масата. Пиеха. Съчиняваха. Дискутираха. Зад вратата (затворена по навик) тихо живееха сенките на огромния строго елегантен и по старинному разкошен празен апартамент. Хранилище на миналото. Храм. Гробница. Виконта категорично отказваше да променя каквото и да било. Донесе в стаичката си само дядовата колекция от древни монети и я сложи в лявото чекмедже на масата. Понякога я изваждаше и разглеждаше.

Станислав възприемаше това непрактично поведение като нещо естествено. Макар че естественото тук бе малко. Защо всъщност не изселиха Виконта? Апартаментът беше ведомствен. Защо не го преселиха поне в гарсониера? Или в двустаен? Когато вече след време любознателният Сеня Мирлин зададе на Станислав тези въпроси, той не можа да му отговори, а Сеня в своя си маниер произнесе пред него впечатляваща реч на тема: само романтичните магарета като Станислав търсят загадки, тайни и чудеса в света на непознатото и непостижимото; а няма нищо по-тайнствено, загадъчно и разтърсващо въображението от съветските закони и правила…

Станислав нищо не можеше да възрази, но и не се захвана да разгадава тайните на Виконта-Киконя.

Станислав доста бързо схвана, че в действителност му липсва литературен опит. Това, с което се бяха занимавали в миналото, нямаше никакво отношение към истинската литература.

По-рано те ИЗМИСЛЯХА и затова бяха свободни или по-точно си въобразяваха, че са свободни и се чувстваха свободни, докато не настъпваше времето да ОРГАНИЗИРАТ измисленото. Когато идваше това време, те започваха да изпитват такова съпротивление от страна на материала, че веднага захвърляха работата — беше им ТРУДНО.

Сега не се налагаше да измислят. Всичко беше готово. Трябваше само да си СПОМНЯТ и да подреждат спомените в необходимия ред. Тоест да ОРГАНИЗИРАТ. Това се оказа неописуемо и необяснимо трудно. Няколко пъти захвърляше работата, както му се струваше, завинаги. Защо да се мъча? — питаше се той ядосан. Кому е нужно всичкото това? Прелистваше изписаните листа, четеше готовия текст — всичко беше неестествено, бледо и натруфено. И бе отвратително малко в сравнение с това, което му предстоеше да напише.

Имаше няколко абзаца, които му харесваха. Дори ги научи наизуст неволно, без изобщо да иска.

Но преглеждайки отново и отново плановете, изпитваше определено чувство за ПОБЕДА. Внезапно нещо стискаше гърлото му и очите му се насълзяваха. В такива мигове той се срамуваше от себе си, но нищо не можеше да промени. И не искаше. Все пак беше научен работник и може би зле разбираше литературата, но в същото време ясно усещаше НОВОТО и в замисъла, и в материала. До сега не му се беше случвало. Ставаше за първи път. Трябваше да извърви пътя до край.

Именно тогава в апартамента се появи пишеща машина — старинна, странна, вертикална, с удивително меки и отлично регулирани клавиши. Той изумен откри, че вече му е ИНТЕРЕСНО да пише — самият процес на писане започна да му доставя някакво противоестествено удоволствие. По-рано бе способен да изпита подобно чувство само когато пишеше формули и чертаеше графики. „Един Бог знае от какви боклуци и без срам се пръкват стиховете…“ Свети слова! Но от какви боклуци покълва вдъхновението!

По-късно осъзна, че трябва да пише със сцени, с епизоди и с картини, без да мисли за връзките и преходите от един епизод към друг.

Веднага му стана доста по-леко, но не и лесно. Най-трудно му бе с думите.

Как се нарича ципата между показалеца и големия пръст, по дяволите? Не знаеше, не знаеха и познатите му, така че се наложи да се откаже от епизода с играта на гълтане… Как се нарича пространството между двете врати — тази на стаята и външната? Коридор? Не. Преддверие? Във влака между вагоните, да…

Той нарече пространството антре и се опита да го опише. Там бе тъмно и доста студено. Разбира се, не както на стълбището, където бе толкова мразовито, колкото и навън. Отляво имаше полици, на които преди войната слагаха хранителни продукти и на които отдавна нямаше нищо друго освен дърва. В антрето миришеше на дърва.

Момчето бе облечено с кожухче с вдигната яка, с ушанка с пуснати наушници, увита с вълнен шал, с валенки, с ръкавици. Винаги така се обличаше, когато излизаше да постои в антрето. Слабичкото, направо кльощаво и мръсно момченце едва бе навършило осем години. От няколко месеца не се смееше, не се усмихваше дори. Пак оттогава не се бе мил с топла вода и завъди въшки… Отдавна не се бе наяждал и през последните два зимни месеца просто умираше бавно от глад, но не го знаеше и дори не се досещаше за това. Не изпитваше глад. Не му се ядеше. Много му се искаше да ДЪВЧЕ. Все едно какво. Храна. Каквато и да е. Дълго, бавно, до самозабрава, с наслада, без да мисли за нищо… Да мляска. Да смуче. Понякога си представяше, че всичко става за дъвчене: мушамата… хартиеното топче… шахматната фигура… Колко вкусно миришеха шахматните фигури! Но бяха твърди и неприятни, дори противни за дъвчене… И горчиви.

Беше важно да се опише разбираемо, че момчето ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ бе обречено на скорошна и неизбежна смърт. ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ му оставаше месец, най-много два, живот.

Доживя до края на януари само заради това, че цяла зима ядоха котешко и майка му се беше запасила с дърва още през пролетта, а не — както повечето ленинградчани — през есента. В апартамента бе топло. Но котките в града отдавна бяха изядени. Както всичко, което ставаше за ядене — старо дърводелско и тапетно лепило, рициново масло, сушено морско зеле — лекарството на татко за сърце — всичкото това бе вече изядено, оставаше да се чака смъртта. Разбира се, момчето не разбираше това, дори през ум не му минаваше да го мисли, но нещата не зависеха от неговото разбиране или неразбиране…

Беше обаче изключително важно ситуацията да се опише така, че да я разбере читателят (ситият, здравият, изкъпаният читател, седящ до топлия радиатор с този текст в ръце). А за това трябваше майсторски и естествено да опише всички подробности.

Отначало се опита да пише така, сякаш момченцето си въобразява различни сцени и картини, имащи строго информационен характер. Как изглежда стълбището, покрито с дебел лед и нечистотии… Защо в апартамента за живеене ставаха само мъничката стаичка, чиито прозорци гледаха към вътрешния, приличащ на кладенец двор, кухнята с печката и антренцето… Кои хора останаха живи в блока и в кои жилища… Всичко това бе информация, която не само създаваше антуража и общата атмосфера ПРЕДИ СМЪРТТА, но и бе важна за бъдещото доказателство на Основната теорема.

Ето кое трябваше да бъде описано. Момченцето не можеше нито да си го представи, нито да си го въобрази, нито да си го спомни… То мислеше само едно: „Мамо… защо не идваш… чакам те… ела си по-бързо… защо се бавиш, мамо… мамо… мамо…“ Той го повтаряше сто, триста, хиляди пъти. Повтаряше едно и също с известни вариации, а понякога внезапно го говореше и то все по-високо и по-високо, докато не му се причуваше, че скърца отваряща се врата. Тогава млъкваше и затаяваше дъх, замираше, ослушвайки се, готов да се задуши от щастие… Но на стълбището цареше мъртва, каменна, ледена тишина и хлапето поемаше дъх и отново, но вече още по-отчаяно отпреди започваше отначало: „мамо… защо не идваш… мамо… ела си по-бързо… мамо…“