Борис Стругацки
Търсене на целта (23) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава пета

„Вечерта му се обадих и настоях за среща.

Бе странна, безпорядъчна, безсмислена и по същество безрезултатна. Изяснихме се. Почти всички тайни бяха разкрити.

Естествено той нищо не знаеше и не разбираше. Очакваше от нашия разговор нещо съвсем друго, бе готов за неприятности и му бе нужно известно време, за да се ориентира и да осъзнае новата реалност, в която се оказа. Всичките ми надежди, че обединени, нашите знания ще разбудят в него някакво Свръхзнание, рухнаха още през първия час. Ако неговото подсъзнание съхраняваше нещо полезно, то си остана там. Чудото не стана. Той не започна да «ускорява». (Помниш при Шекли: «Той започна да ускорява. Нищо не се получаваше». Та той не «започна да ускорява».)

Чувствах как отчаянието отново ме хваща за гърлото и се реших на постъпка, от която дори днес ме е малко срам, въпреки че е лесно да намеря оправдание, като се има предвид положението, в което изпаднах. Сред материалите, които исках да му дам да прегледа, беше и отчетът за случая с жена му. Отначало не исках да му го показвам. Беше ми жал за него: той бе обичал тази жена, а да узнаеш, че ти си бил причина (волна или неволна — каква разлика?) за смъртта на любимия човек е жестоко, пък ако освен това разбереш, че…

Разбираш ли за какво става дума? Не тя е починала от «разрив на мозъка». А близнаците. Те буквално са избухнали в утробата на майка си. Страшно нещо. Отначало не исках той да го знае, но после си помислих: «Защо? Трябва да го разтърся. Ако и това не го събуди, работата ми е спукана…» И му дадох ВСИЧКО.

«Чети. Чети, чети, мамка ти! Нека циреят се спука. Започваме с тебе сериозна работа. Трябва да свикваш с всичко, при това още от началото…» Нещо такова си мислех. Разбира се, беше жестоко. И сега смятам така и тогава така смятах. Но трябваше да го стресна и да го накарам «да ускорява». Друг изход не виждах. И нямаше.

На следващия ден отидох у тях в осемнайсет, както се бяхме разбрали. Вратата отвори съседката, възрастна жена, грозна, раздърпана и куца. Бе ме запомнила от вчерашното ми посещение и бе благоразположена (не се учудих, свикнал съм да се харесвам на стари грозни жени — виждат в мен нещо непостижимо и симпатично, може би скритото ми съчувствие). Тя ме пусна в апартамента на Станислав Зиновиевич, както й бе поръчал самият той по телефона половин час по-рано.

Имах възможност да се запозная по-подробно с дома му, което винаги е полезно, макар че в дадената ситуация играеше второстепенна роля. Типично жилище на неопитен вдовец. Не ерген, а именно вдовец, махнал с ръка на много от необходимостите на реалния живот, без да се замисля. Прах. Трохи по пода. В хладилника плесенясали огризки. Мебелите бяха стари и евтини. Доста богата библиотека в два шкафа: черен двутомник на Хемингуей, тлъстичък бял том на Кафка, сив двутомник на Уелс, зелен и с меки корици — на Скот Фицджералд…; също и Шчедрин в непълното издание на Сойкин; имаше и няколко тома на ACADEMIA — «Дон Кихот», Суифт, Анри дьо Рьоние, «Граф Монте Кристо»; имаше и добра колекция философски трактати: Шопенхауер, Ницше, Бъркли, «Тълкуване на сънищата» на Фройд… На стената, в обикновена рамка, висеше портрет на строга възрастна дама, очевидно майка му, а на метър от него — фотография, пак в такава рамка, на усмихната млада жена — съпругата му. Знаех, че обича и двете.

На отсрещната стена над дивана имаше любопитен натюрморт. (Не бях го забелязал при първото си идване — седях с гръб към него и не ми беше до подробности и наблюдения.) Много лоша, малка мътна снимка на Солженицин, над която, закачени на пирон, висяха белезници и образуваха многозначителен полукръг. Бяха стандартни, произведени в някой от лагерите, но маркирани с нещо като трилистна детелина. Странно. Откъде ли ги е взел?

Моята папка лежеше на бюрото. Отворена. Очевидно четена, но нямаше бележки. По бюрото бяха разхвърляни различни книжа, предимно разпечатки от електронноизчислителна машина, от които непосветен човек като мен нищо не може да разбере… Касетофончето ми го нямаше там и това не ми хареса, обаче веднага го открих в дясното незаключено чекмедже на бюрото. Лявото беше заключено, но ключът липсваше. Седнах на масата и зачаках.

Той пристигна след десет минути, навъсен и неприветлив. Бе ясно, че моите проблеми не са го заинтригували, защото си има свои. Говореше отривисто и без желание. Но не защото изпитваше враждебност или естествено недоверие към мен — по-скоро правеше впечатление на зает и съсредоточен в себе си човек.

Попитах го направо:

— Нима не виждате перспективите, които се откриват? Нима не ви привличат?

Той само изкриви лице.

— Поне разбирате ли за какво става дума? — настоявах аз. — Разбирате ли каква сила е заложена във вас?

Вече не помня точните си думи, но беше нещо в този дух. Струва ми се, че наистина бях красноречив. Стараех се да бъда. Много исках да го размърдам. Или поне да разбера какво става с него! Защо е такъв отпуснат и за какво, дявол да го вземе, мисли, за какво още е способен да мисли, когато притежава власт над света и съдбата е готова да скочи в ръцете му.

Изобщо не разбирах реакциите му.

Вчера беше смазан, пречупен, разбит до неузнаваемост от страшния удар, който му нанесох, като му дадох листчето, описващо смъртта на Лариса Ивановна Красногорова. От тогава бе минало денонощие. Той издържа на удара, остана на крака, ала сега го глождеше нещо съвсем друго. Ударът, който според моя замисъл трябваше да го събуди, го бе зашеметил. Или беше оглупял от него. Сякаш не помнеше вчерашния ни разговор. Или може би бе престанал да се интересува от него и от мене. Странна работа. Дори говореше някак измъчено, сякаш вътре в него всичко се беше схванало от шока. Както говори човек след упойка. Той беше отнесено любезен. Няколко пъти се извини, че е закъснял, че не се чувствал достоен събеседник, било му е зле още от сутринта, очевидно бил настинал…

Разговорът ни беше толкова вял, че май трябваше да си взема папката и да си вървя в службата, където може би ме чакаше свръхпроницателният ми шеф.

Поговорихме само десетина минути (независимо, че беше доста отнесен, се опитах да очертая кръга на възможните приложения на неговите способности: в политиката, във властта, в борбата с гадостите в живота ни…). Аз говорех, а той слушаше, понякога примигваше с очи, а после отново се извини и каза, че иска да си легне. Не умееше да лъже — искаше да си тръгна по-бързо и нямаше намерение да скрива желанието си. Разбрахме се да се срещнем на по-следващия ден. («Да… разбира се… Непременно. Тогава ще поговорим… Само че се обадете… всичко може да се случи… Днес се чувствам зле…») Събрах си багажа и изчезнах. Той дори не ме изпрати до вратата — изпрати ме куцата съседка. Беше много любезна, обливаше ме с вълни от доброжелателност, мирис на застояло и самота.

Първият етап на нашите взаимоотношения неудържимо и стремително вървеше към своя край. Повече нищо не можеше да се направи.

Следващия ден поисках бърза информация за актуалните служебни занимания на обекта. Отговорът беше доста неочакван: вчера подал молба за заплата и завършвал разни неща — дописал отчета, дал наставления на заместника си и най-сетне довършил програмата, по която работил от половин година. Изглеждал зле, оплаквал се от главоболие, от лошо самочувствие и хронично недоспиване. Днес не отишъл на работа. Бил в отпуска.

Дадох му два дни да се оправи и му звъннах. Отговори съседката. Станислав Зиновиевич още вчера заминал с колата за гъби, взел палатката и друго походно оборудване, казал, че ще се прибере най-рано след десет дни. Какви гъби в началото на юли? Оказа се, че имало и Станислав Зиновиевич знаел местата им.

Така започна тази странна история.

Той отново се появи — само след два дни. (Не ми се вярваше, че ще отсъства десет дни и звънях всяка вечер.) Съгласи се да се срещнем. Прие ме почти радушно, почерпи ме с чай. Стори ми се възбуден, напрегнат дори, имах чувството, че е леко пиян, но не беше, макар че очите му блестяха и бе разрошен. За тези два дни бе отслабнал доста. Попитах го от учтивост как са гъбите в гората и той накратко ми разказа за своите неочаквани приключения.

Едва излязъл от колата и го нападнали. Двама мъже, облечени в черно, черни якета, черни панталони — с униформи на лагерници. Гадни вълчи черни лица, черна реч, ножове, даже не ножове, а силно наточени шишове. Единият притиснал шиша към гърлото му, а другият го обискирал, взел му парите и документите. После го изритали в гората, скочили в колата и се опитали да тръгнат. Шофьорът явно бил лош и успял така да затъне в пясъка, че и трактор да не може да ги измъкне. Двигателят ревял, амбреажът ръмжал страшно няколко минути, но колата затънала още повече. Станислав разбрал какво ще последва и побягнал, но двамата го настигнали веднага — били бързи, леки и свирепи като песове — наритали го хубаво и го накарали да бута. Единият бил зад волана, а другият бутал. Запорожецът затънал още и Станислав си помислил, че ще го убият. Вързали го с бодлива тел за едно дърво, така че отначало не можел да помръдне. Шмугнали се в храстите и повече не се появили.

Той останал вързан така две денонощия, докато не го намерили военните, тръгнали по петите на бегълците. Освободили го, измъкнали запорожеца, дали му да хапне и да пийне и го предали на местната милиция. Документите му открили в жабката на колата, където очевидно били забравени в суматохата.

Слушах с отворена уста. Историята, по редица свои параметри, ми приличаше на чиста измислица. Най-много ме впечатли това, че на стената белезниците ги нямаше. Направих това откритие, докато той приготвяше чая в кухнята. Почувствах, че сега е моментът да науча, да разбера, да уловя нещо много важно за него, но то ми се изплъзна и през онази вечер останах с убеждението, че историята му е измислица. Но защо? С каква цел? Какъв бе смисълът? И кого искаше да излъже?

Трябвало е да го убият. Това е толкова очевидно, колкото обстоятелството, че НЕ СА го убили. Най-малкото е трябвало да го съблекат. Жив или мъртъв. За беглеца цивилните дрехи са по-важни от документите, от парите — те са най-важното. Разровили багажника на колата, но не взели НИЩО. Оставили палатката, две ватенки, рибарско яке и панталони, въдица и дъждобран. Разбрах това още на другия ден, когато отидох в Старо-Николско, помолих милиционерите да ми дадат протоколите и ги разпитах.

Бегълците още не бяха заловени. Били трима (не двама), осъдени на по пет години и излежавали присъдата в тукашния лагер, имали добро поведение, но изведнъж побягнали. Не бе чудно, че не са го убили, не бе чудно, че не са успели да се оправят с колата — никой нямал книжка, но защо взели само парите?

Откъде на местопроизшествието са намерили бодлива тел? Наблизо има танкодрум и стар артилерийски полигон.

Белезници? Да, имало… Ермолаев, къде дяна белезниците? Аха… Тези ли са? Точно така. А да знаете каква е тази маркировка? Ермолаев, покажи твоите… Ето, няма нищо. Интересно. Никога не съм виждал такива.

Помолих Ермолаев да ме качи в коша на мотоциклета си. Откара ме на местопроизшествието. Отначало карахме по асфалт, после свърнахме по каменист горски път, осеян със забранителни знаци и табелка «СТОЙ! ОПАСНА ЗОНА!». Бодлива тел бе опъната на полегнали от старост и отдавна ръждясали колове.

Ермолаев не бе сигурен за мястото, та го подминахме. Но беше упорит и успя да го намери. Така с очите си видях мястото и дървото, за което е бил вързан Красногоров…

Недалеч от него намерих стара, съвсем червясала манатарка, голяма колкото тиган, а до нея — туба. Двайсетлитрова, празна, дори суха, с поолющена зелена боя и тук-таме ръждясала. Останах с впечатлението, че отскоро е тук. Ермолаев предположи същото, но не беше склонен да мисли, че това има някакво оперативно значение. Някой си е наливал бензин, полял се и ядосан, я е захвърлил по-далеч, а после я забравил. Случва се. Не му възразих, но чувствах, че не е точно така. Взех я със себе си, за да я покажа на собственика (и бях сигурен, че той е Красногоров) и да видя реакцията му. Нищо не се получи. Позна тубата, но не й се зарадва, а сякаш обратното — устата му се изкриви като от отвращение и това беше всичко. Да, каза той спокойно. Изчезна тубата. Благодаря, че я докарахте. Бандитите сигурно са я захвърлили, но той не е видял — не му е било до това… Тя била празна. Без бензин. Взел я просто за всеки случай.

И той заговори за друго.“

— Зная какво ви се е случило там — каза Ваня Красногорски-младши, когато се срещнаха след два дни. — Искате ли да ви кажа?

Станислав го наблюдаваше с притворени очи и усети как сърцето му започна да бие учестено. За какъв дявол са ми твоите откровения, помисли си той с неочаквана злоба, но каза съвсем спокойно:

— Щом искаш, кажи.

— Изнасилили са ви… — каза Ваня, а когато Станислав се ококори изумен, повтори — Изнасилили са ви.

— Откъде знаеш? — възкликна Станислав смаян.

— Зная. Намерихте ли ги?

— Не.

— Ще ги намерите ли?

— Не зная.

— Трябва. Ако искате, аз ще се заема.

— Минаха повече от петнайсет години — каза Станислав бавно. — Време е вече да забравя.

Много неща беше забравил. Но няколко картини все пак останаха.

… Облачно небе. Върховете на боровете се люшкат. Празната туба лети, премята се сред храстите… И вонящата хладина на бързо изсъхващия бензин… И няма запалка. Няма. НЯМА!

Добре би било напълно да забравя за това, помисли си той.

— Някои неща не бива да се забравят — каза Ваня с блеснали очи. — Има престъпления, за които е малко да убиеш извършителите — трябва да ги измъчваш.

Сърцето му отново прескочи.

— Откъде взе тези думи? — попита Станислав и се помъчи да преодолее отвращението си.

— Кои?

— „Малко е да убиеш — трябва да измъчваш“?

— Не зная — каза Ваня учуден. — Какво значение има?

Значение имаше, и то голямо, но Станислав не желаеше повече да говори за това.

— Добре — каза той. — Да продължим. Какво друго можеш?